Издателство “Колибри” предлага на читателите дебютния роман на Владимир Набоков. Той е издаден през 1926 г. под псевдонима Владимир Сирин, но сега излиза за първи път на български език. Романът се нарича “Машенка”. Екранизиран е във Великобритания през 1987 г. от режисьора Джон Голдшмидт. Това е един роман, който отправя изненадващи провокации. Какви са те? – разговор на Георги Коритаров с Екатерина Кокинова, специалист по славянска литература.
Георги Коритаров: Можем ли да отговорим на въпроса “Какво е мястото на “Машенка” в литературната история на Русия и на Европа“? Не би ли било прекалено претенциозно да поставяме този дебютен роман в такъв литературно-исторически контекст?
Екатерина Кокинова: Бих казала, че го има този контекст и че романът определено може да бъде четен в световната литература. Някои го възприемат като портрет не емигрантския живот. По- конкретно в Берлин през 20-те години на миналия век и то на тази първа руска емигрантска вълна, чиито проблеми присъстват в книгата по един или друг начин.
Да се чете днес такъв роман е наистина и огромна тъга, и огромно предизвикателство. Тъга е, защото Набоков, пишейки “Машенка” през 1926-та година ни дава една много особена представа за времето като период на надеждата. Надеждата, че едно зло ще свърши бързо. В момента, в който се надяваш да свърши, ти вярваш, че твоята Русия ще се върне към своите изконни ценности. А се оказва, че реалното време е много, много дълго. През хоризонта на човешкия живот това може да се окаже и вечност на злото.
Да, а може да се окаже и че времето е малко условно понятие. Т.е., проблематизира се – кое е настояще, кое е минало, как се преплитат те, колко е илюзорно бъдещето и всъщност тази Машенка, която така и не се появява в романа и ние не я виждаме освен ретроспективно, е един вид изгубената любима Русия.
Точно така. Ето един парадокс. Бекет и Набоков. Годо и Машенка. Нещо, което е в центъра на повествованието и на драматургията и което никога не се появява, а представлява просто обрисувана отвън символика на нещо.
Да. Аз биха внимавала малко с думата “символ”, тъй като самият Набоков не предлага символи.
Какво той си мисли е различно от това какво се получава.
Да, така е. Но аз съм малко обременена от перспективата, че той винаги дава инструкции към читателя как да чете, как да се държи към неговите произведения.
Самият той е бил не просто изкушен, а е бил увлечен в преподавателска дейност по руска литература в Съединените щати. Има невероятни анализи на Чехов, на Достоевски, на Толстой, на Гогол… Само че, когато говорим за твореца, има два пласта, две гледни точки – едното е това, което той си мисли, че прави, друго е какво всъщност читателят възприема, а читателят е важен съавтор, който дописва и надгражда.
И се бори с автора. Много е важно да се бори с него.
Да, така е. Наистина в случая Машенка е символ на изгубената Русия, но Машенка е символ и на една много особена обърканост на надеждата и на мечтата за постижимост на нещо.
И също едно категорично решение да не се срещаме отново с това, което е изгубено.
Това става към края. По естествен път се стига до това разбиране с примиряването с реалния живот – реален в рамките на сюжетната линия.
Или може би желанието да се запази недосегнат онзи красив образ, който е бил и да остане запечатан по този начин, за да не се развали впечатлението от него. Защото просто той не е същият. Той се е променил.
През 1926 година вече има Съветски Съюз. Това е няколко години след края на Първата световна война и до голяма степен “Машенка” може да бъде съизмервана с белетристиката на автори от страни, които са преживели Първата световна война. Преживели са както моралния крах на войната, в случай на революцията в Русия или на преврата, така и са влезли в периода на нови емоционални и ценностни търсения. “Машенка” прави ли Набоков съизмерим с автори от този период на двайсетте години на миналия век и кои биха могли да бъдат те?
Това е интересен въпрос, но трябва малко да се помисли преди да се избързва със сравнения.
Романът „Бели дяволи“ на Кирил Христов е за същия период – 20-те години на миналия век, но в Германия. И също има едно преплитане на емоциите.
На мен ми се струва, че има и малко личен момент при Набоков. Той е по линия на твърде прясната загуба на неговия баща, който е застрелян броени години преди да излезе този роман. Т.е, целият прочит на революцията и на променената Русия е някак твърде личен при него и това е трансформирано по начин, по който да не изглежда чак толкова лично, но всъщност е и няма как да не бъде. Не случайно споменахте, че е преподавал и руска литература, тъй като е много осезаем и диалогът с руската традиция, препратките към немалко автори. И Манделщам можем да видим тук, и Чехов можем да видим. Мотото е от Пушкин. Самият Путягин е един вид старата поезия. Той би могъл да бъде припознат като Пушкин. Така че това е диалог на приемственост.
Всъщност дори можем да кажем, че “Машенка” е един от примерите как чрез един роман, който не е много обемист – българският му вариант е около 144 страници – по един много нетрадиционен начин Набоков те вкарва в парадигмата на систематизация на руската културна и литературна традиция. Ненатрапчиво. Което е голямо достойнство.
Така е. И то обикновено се случва чрез детайлите.
То затова е ненатрапчиво.
Да, не знам дали знаете, че той има опит и като художник. И тъкмо оттам има този усет към детайла и внимателното обрисуване на такива дребни моменти, които обаче остават в паметта на читателя повече или по-малко. Аз, когато прочетох за първи път този роман преди четири години в оригинал и сега припомняйки си, установих, че помня главно детайлите – толкова силни и ярки са били те.
Спонтанност на повествованието има. Ема нещо, което прави романът да изглежда като излят. Със сигурност обаче над всеки детайл, а и над по-сложните словосъчетания е работено много. Но в крайна сметка продуктът прилича на нещо, което е излята емоция и е разказ, който е праволинеен като автентичност на преживяванията.
И същевременно има едно специфично боравене с езика, много типично за Набоков. Най-класическият пример е как започва “Лолита”. И тук имаме нещо сходно по отношение на началото. Как започва – когато засядат в асансьора, единият герой не може да произнесе името на другия герой. Отново имаме „човек да си изкълчи езика“, за да произнесе тези труднопроизносими руски имена, реалии, включително самото име на Набоков, което много често е било произнасяно грешно. Той много се е дразнил.
Споменахте „Лолита“. Аз смятам, че това наистина има място в поредицата и степенуването на Набоков като качество на писането и правенето на белетристика. Има една много особена връзка. Тя не е непременно право пропорционална между „Машенка“ и „Лолита“. Дори бих казал, че „Лолита“ е своеобразна провокация към Машенка или обратното.
Веднага можем да изведем нещо като клише в сравнението. Ако се твърди, че „Лолита“ е любовната връзка на Набоков с английския език, тук е любовния разрив с…
С Русия.
Да.
Но това е метафората, а иначе говорим за нещо, което е непоказаният предмет на образ на Машенка. Тя е разказвана, преживявана чрез спомени, чрез емоции и Лолита, която е една обрисувана реалност. Тя е сетивна. Всъщност изводът е, че връзката на Набоков с английския език е сетивна, а връзката с Русия е трагично-емоционална.
И е запечатана в миналото.
А дали всъщност само ние си говорим за „Машенка“ и „Лолита“ или това е изведено и като извод и в литературна критика и в световния прочит на Набоков ?
Не съм проучвала конкретно този въпрос, но със сигурност някой се е занимавал. Има и други линии на връзка, тъй като в „Машенка“ могат да се проследят много от темите, които в последствие ще бъдат устойчиви в други романи. Например темата с влаковете, която е изключително ключова и в „Пнин“, а и в един разказ наречен “Случайност”. Така че – ето една такава линия.
А също и в “Защита Лужин” има един такъв елемент. Не си спомням дали и в “Истинският живот на Себастиан Найт” присъстваше.
Там има много пътуване с влак. То е и устойчиво руско впрочем.
Колко интересно! Влакът изведнъж се превръща в един синоним на скъсването с миналото и неясното, неустойчиво бъдеще. Ако си го представим като физическо преживяване – влакът, който тресе, трака, той е неравен, пътят към неясното бъдеще е неравен.
Така е и затова много често изследователи сравняват „Машенка“ с нещо, което представя тъкмо този път – и то железопътен път – на емигрантския живот. Те непрекъснато си мислят за това, което са оставили в предишната гара и неясната следваща гара, на която отиват, тъй като не е съвсем ясно накъде са се насочили.
Привилегирован ли е българският читател или е ощетен от това, че дебютният роман на Набоков “Машенка” сега излиза на български и той ще бъде прочетен след като вече са преведени на български “Лолита”, “Покана за екзекуция”, “Истинският живот на Себастиан Найт”? Практически той е имал възможност да се запознае с другото творчество на Набоков и сега се връща към “Машенка”, към дебюта.
Биха казала, че е съвсем навременно издаването на “Машенка”. Аз мисля, че тъкмо ретроспективно биха могли да бъдат изведени много връзки с тези романи, които са познати на българския читател.
Догодина се навършват 120 години от рождението му.
Връзка с Пушкин, с която той много се гордее е, че е роден тъкмо сто години след неговото рождение. И тъй като обича такива некръгли годишнини – 99-та, 77-та, мисля, че е добре точно на 119-тата годишнина да излезе първият му роман.
Носталгия или провокация ни носи днес прозата на Набоков? Как се стигна до идеята за издаването на “Машенка” сега?
Издаването на “Машенка” сега е част от една по-дългосрочна стратегия за издаването на “Набоков” от издателство “Колибри”. Предстоят ри тома разкази, а по-натам и лекциите…
Междувременно ще се издаде “Покана за екзекуция”. Така че има една по-дългосрочна политика как да се поднесе на българския читател Набоков, който до момента малко несправедливо е представен. “Лолита” и “Пнин”, които са едни от най-емблематичните заглавия от англоезичния му период, са преведени у нас от руски.
Аз не бих абсолютизирал това като проблем, защото по-важното е текстовият пренос, въпреки че със сигурност има нюанси и различия. Така или иначе българските читатели, колкото и да са те, са получили своите впечатления. По-скоро обаче, тръгвайки от рамката на наименование на разговора “Носталгия или провокация ни носи днес Набоков”, имам предвид нещо, което не знам дали е търсено като ефект. Къде се развива действието ?
Не е на едно място.
Не е на едно място, но има едно мястоо, което е споменът за връзката.
На село.
А къде е селото ? Крим.
Да. Откъдето бяга.
Откъдето бяга. А Крим е бил руски. Сега има голям политически проблем около Крим. Поставям това като кратък фрагмент от нашия разговор, защото всъщност чрез този роман на Набоков се подхвърля една изключително сложна обстоятелствена картина около статута на Крим. Част от действието е в село, разположено в руския в онзи момент Крим, който от 54-ва година е бил част от Украинската съветска социалистическа република, след това препотвърден чрез Будапещенския меморандум от 1994 г. като част от суверенна Украйна, днес всъщност е окупиран в нарушение на принципите на международното право от Русия. А Набоков спонтанно казва, че е руски. Може ли да бъде взет спекулативен политически повод от това, или това е просто една реалност, която трябва да бъде тълкувана по-скоро в сферата на литературата, а доколкото някои прави политически изводи, те трябва да минават през други нива?
Аз бих го тълкувала в сферата на литературата, но аз съм професионално обременена да го тълкувам така, така че защо да не може да се направи такъв паралел, просто не знам дали някой го е правил.
Аз го четох като любител на литературата на Набоков и литературата въобще, но и като политически анализатор. Направи ми впечатление и оттук изниква въпросът дали мотивите за издаването са били чисто литературни или има и нещо друго, което подтекстово присъства?
Не мисля, че има други мотиви, освен литературни, за издаването сега на този роман.
А може ли Набоков, самият той като автор, да бъде разглеждан като извънлитературен фактор. Например – Набоков е едно своеобразно огледало и като лична съдба и като творец на няколко типа руски реалности. Реалността руска империя. Реалността Съветска Русия, гледана обаче и осмислена през емигрантския поглед. И вече постфактум – творчеството на Набоков като огледало за вглеждане към съвременна Русия. Към коя от тези русии Набоков принадлежи и спрямо коя изглежда опасен и дори излишен?
Може би на съвременната е малко излишен, не знам. По-скоро моментна снимка, не знам дали огледало, но моментна снимка.
Солженицин по същия начин е много интересен. Солженицин имаше един образ и едно пласиране в периода на Съветския Съюз, откъдето беше и прогонен и съвсем друга стойност по времето на Русия като независима държава с поднюанс при Елцин и при Путин. Имаше сложно съществуване и така неговото творчество и гражданска идеология имаха различен живот и различна тежест при отделните периоди от развитието. Същото е и с Набоков.
Възможно е и да е същото, за мен той е много тясно свързан с литературния си контекст.
Този литературен контекст е много интересен. Даже литературната стойност на Набоков е съотносима към различните периоди на Русия и има различна тежест.
Затова има нови и нови прочити. И нови и нови интерпретации, които по друг начин виждат едно сега, а друго – преди.
Набоков има дори един особен разобличителен ефект спрямо реалностите, защото той много млад става емигрант. Приживе гледа на руските реалности, на съветската действителност като емигрант, след смъртта му вече творчеството му е онова, което е безсмъртно като критерий за оценка на Русия.
Така е. Но то става и един вид хербарий. Малко като с цветята в книгата, които обаче са живи, но хербарий, който си седи недосегнат.
Обяснете за цветето.
Това е метличина. Синчец. То присъства в книгата, самата Машенка много често е свързана със синия цвят. Тя е облечена със сини дрехи, а една от най-емблематичните срещи между нея и Ганин е всъщност, когато тя е с вдигната коса и има метличина в косата.
Не обичам да говоря за книга, обяснявайки буквално сюжета. По-добре всеки да я прочете. Много по-ценно е да се изведат онези послания чрез метафори, образи и всичко, което носи като втора и дори като трета реалност една литературна творба. Затова ние не се впускаме в буквалистика да обясняваме кой е Ганин. Ганин е човекът ,чиято любима е била Машенка.
И не просто любима, а първата му любима.
Тук вече отиваме до нещо друго. През 1926-та година той почва да мечтае как да си върне Русия – онази Русия, от която си тръгва. В един момент решава да не си я връща, защото е безвъзвратно загубена. Защо е загубена? Защото Русия е вкарана в десетилетен съветски период на развитие. Болшевишки. Този период обаче свършва. Набоков го няма. Но книгите му ги има. И периодът на Съветския съюз го няма. Има отново Русия. Но днешна Русия, преведена през Набоков, през творчеството му, има ли нещо общо с онази красива Русия, емоционална Русия от която той бяга? Това е много интересно. Набоков като своеобразно литературно свързващо звено между типологията на Русиите.
Струва ми се, че днешна Русия може да си се преоткрие сама през творчеството на Набоков. И затова толкова дейности се развиват в музея на Набоков, затова там има ежегодни четения. Има едно преразглеждане на това кои са Русиите и какви могат да бъдат.
Това е невероятна любов към Русия, която е руска империя преди Съветския съюз. С тази емоционалност и мизансцен на рисунъка можем да сравним „Машенка“ с филма на Уди Алън “Манхатън”. В един голям град като Ню Йорк Уди Алън открива камерните пространства, малките неща, парковете, всичко онова, което носи интимност и уют в огромния град. Споменът на Набоков и неговия герой за огромната руска империя също е превръщането и търсенето на красота в интимните кътчета на неговата памет. И това е красива Русия.
Така е. И дори едно от интимните кътчета на паметта се оказва киното. Така че много интересен паралел направихте. Защото киното и тук, както и в други негови романи, например “Смях в тъмното”, има много ключова роля. Ключови неща се случват. Едно от заниманията на емигрантите е да се снимат като статисти. Това има също сериозна рола в текстовете му.
Филма не сме го гледали, но е много интересно как киното, което прави собствени открития върху текста, е прочело “Машенка”.
Аз също не мога да кажа за този филм, не съм го гледала. Мога да кажа за екранизициите по “Лолита”, не и за екранизациите по “Машенка”. Един филм е интересна интерпретация действително. Аз имам предвид обаче самото присъствие на киното вътре в романа. Ключова сцена е Ганин с две дами в киносалона, където гледат филм, в който той участва като статист. Това е също типичен похват и тази употреба на двойниците, тъй нареченият реален Ганин и този, който е на екрана и кой какво прави в дадения момент. Още един начин, по който може да се проведе тази тънка манипулация. Той сам се нарича впрочем диктатор.
Тук можем да говорим и за една негова по-скоро скрита ирония, или самоирония, но е въпрос на откритие. Всеки индивидуален прочит на книгата ще открие нещо собствено. Сега ще направя едно сравнение. Например Хемингуей, Арчибалд Кронин с неговия роман “Пътят на доктор Шенън”, има и други такива книги – това са писатели, за които много често човек, ако не го е чел сам, ще си помисли, че на практика развиват един и същ възпроизвеждащ се сюжет или пишат един и същи роман. Набоков също ли пише един и същи роман за скъсването с родината или просто е разположен върху политематично пространство? То е политематично, защото въпреки че сюжетите нямат нищо общо, емоцията като че ли ги свързва.
Да, емоцията ги свързва. Така е и то независимо от езика на който се пише. Въпреки това аз не бих се съгласила с някои изследователи, които казват, че той пренаписва един и същи роман отново и отново, тъй като сюжетът никога не е най-същественият елемент от неговите романи. А тъкмо играта с езика и начинът, по който се работи с езика, е винаги сходен, но и различен в отделните произведения. Няма как да бъде един и същи роман.
Можете ли да направите убедително разграничение или убедително свързване под една и съща авторска шапка на “Машенка”, “Лолита” и ” Покана за екзекуция”?
Много линии могат да се изведат вероятно на сходство.
На сходство или на различност?
На сходство и на различност също.
Между “Машенка” и “Покана за екзекуция” прекалено ли различни са линиите?
Той никога не е докрай различен, така че не знам какво ще рече прекалено различен, но може би е малко по-категоричен в “Покана за екзекуция”. Тук е по-носталгичен, а там сякаш по-категоричен.
Разменихме мисли за дискретността на настроения и послания, които, ако използвам метафора, се усещат както се усеща дискретен аромат на парфюм. В случая дискретно настроение. Да речем четеш “Машенка” и си казваш “какъв аромат на политически роман”. Можем ли да говорим за скрита форма на политическа белетристика при Набоков?
Би могло, но тук аз лично не откривам толкова силен аромат на политическото.
Ето откъде според мен идва аромат на политическото – поне четири-пет пъти се употребява понятието “болшевик, болшевики”. Всъщност защо казвам “скрит аромат на политическо”? Първото поколение руска емиграция не може да се ориентира още какво му се е случило. В този смисъл това психологическо състояние също носи скрито политическо послание.
И преработване на травмата.
За тези, които обичат да сравняват литературни творби – „Бяла гвардия” на Булгаков и “Машенка” на Набоков. Прекрасен разказ по хоризонтала. Нали ?
Да, въпреки че не съм съвсем сигурна дали той не се изплъзва постоянно.
Набоков ли ?
Да, Набоков. Тъкмо да удари челно проблема и някак се хлъзга настрани.
Той може просто нарочно да не го прави.
Да, да. Според мен е нарочно.
Ето например Орхан Памук с един от неговите последни романи “Странност на ума”. Чета една изключителна, но нетрадиционна за българската представа лична история и през цялото време си казвам: “Какъв гениален роман, който отразява политическото развитие на Турция и проблемът с исляма като религиозна атмосфера в Турция!“ Набоков също, приплъзвайки се с отказа си да бъде конкретен в назоваването на проблеми, създава точно това усещане – аромат на парфюм.
Възможно е, просто не е моят прочит. Но то това е богаството при него, че всеки би могъл да открие своя собствен прочит.
Всъщност точно това е и смисълът на днешното ни предаване. Отделяме време на Набоков, през Набоков на образите на Русия, през тях на смисъла, степените и развитието на литературата, за да призовем зрители и читатели към активен и задълбочен прочит, към разширено и задълбочено мислене за това как изглежда, как е изглеждал и как предстои да изглежда нашият свят, включително през творчеството на Набоков.
