„С един скок ний скачаме право в небето”
„Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази. Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят.”
(Йоан. 13:19-20)
„Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?”
(Мат. 6:26)
Идеите за социална справедливост и равенство, така популярни в целия свят през изминалите две столетия и отново особено актуални в обществения дебат в страните от Западния свят днес са част от по-голямата философска, икономическа и политическа концепция, позната ни под етикетите „социализъм” и „комунизъм” и имащи своят корен преди всичко в съчиненията на немския философ и общественик Карл Маркс.
Наглед твърде близки до християнското милосърдие и взаимопомощ, тези идеи предлагат път за изграждане на нов вид общество, построено по еволюционен и поетапен начин, чрез реформи (социалистите) или чрез революции и насилие (комунистите) и разрушаване на Стария свят, който е виждан като „патриархален”, „потискащ” и „империалистичен”.
Творбите на Карл Маркс – написани напълно в съзвучие с и под влияние на идеите на Просвещението, са изключително разнообразни както жанрово, така и тематично – те предлагат един изключително прецизен философски и икономически анализ на обществото по времето на написването им. Относно (християснката) религия обаче можем да открием твърде малко написано, като виждането на немския философ е сведено до един подобен на лозунг израз.
Знаменитата и изключително любопитната фраза, че “Религията е опиум за народа” има незавидната съдба да остане смислово заключена за масовия човек. С авторство, приписвано на Карл Маркс, фразата се среща под някаква форма и преди него, употребена в творчеството на Хайнрих Хайне и барон фон Харденбер, а след него – от Владимир Ленин.
За да разберем обаче смисълът, който влага Мавъра, трябва да се опитаме да разберем историята на употребата на фразата контекстуално и видим пълния цитат. В „Критика на хегеловата философия на правото”[1] Карл Маркс пише: “Religion is the sigh of the oppressed creature, the heart of a heartless world, and the soul of soulless conditions. It is the opium of the people.” („Религията е въздишката на потиснатото създание, сърце в безсърдечния свят, и душа на бездушното състояние [на света]. Тя е опиум за народа”, б.а.).
Сравнението с опиум ни дава много добро обяснение как немският философ възприема религията – като най-сакрално мистично удоволствие, плод (гнил и отровен) на един несъвършен и увреден [2], но не по състоянието на духа си (все пак Маркс е материалист), а по своето материално устройство свят. Свят, който не е грехопаднал (както го вижда християнската теология), и който следователно не се нуждае от Изкупление и Спасение. А такъв, който (по единадесетия тезис за Фойербах [3]) няма необходимост да бъде обясняван (и следователно разбиран), а единствено изменен. Като измяната му, случваща се (в съзвучие с хегеловата философия) диалектически, следователно и революционно: новото помита старото, без дори да си направи труда да го познае. Революцията запазва онова, което бъде осмислено като ценно (т.е. неподлежащо по своя характер на измяна към момента), но изкоренява всичко останало като ненужно, вехто и отживяло.
В тази перспектива религията (християнската такава в частност) се явява пречка пред това „народа” (каквото и да значи това) да обърне поглед към битовизмите и проблемите на материално съществуване и, съответно, да бъде постигната утопията. По този начин християнството се превръща в първата пречка, която трябва да бъде преодоляна, смачквана и по възможност – изкоренена от следовниците на тези революционни идеи. Защото християснката вяра дава непасващия на основания на вечния конфликт марксов светоглед мир – вътрешен и произтичащият от него външен, мир със света.
Християнската вяра се отличава и по нещо особено неизменно (спрямо различните деноминации) и съществено, което не позволява стремежа към утопичност да се изяви в пълнота – това е християнската есхатология, т.е. обяснение за края на света, така както го действително очаква самата вяра. Този край на света – добре описан в Свещ. Писание, по-конкретно в книгата на свети пророк Даниил и в Откровението на свети апостол Йоан, ще дойде неизменно и при определени условия, ще има своите белези и може (дори трябва) да бъде разпознат от верните на Бога. Особено драматични в християнската есхатология са последните седем години от историята на човечеството, които според представите ще бъдат изпълнени с драматични войни, водени между народите, в резултат от които ще се установи глобална и тоталитарна световна власт, която ще възстанови Соломоновия храм, където пък ще бъде възцарен световният лидер – антихрист. Този антихрист ще се опита да създаде култ към личността си, при който ще бъде почитан като божетво – също като античните езически римски императори. На онези, които откажат да участват в този култ ще бъде забранено да участват в стопански дейности, в частност – да търгуват. По този начин на християните ще бъде отредена гладна мъченическа смърт, тъй като (в съгласие с Първата Божия заповед) те не почитат като Бог друг, освен Светата Троица: Бог Отец, Бог Син и Светия Дух.
Тази представа за края на света е част историчността, която е характерна като цяло за християснката религия и светоусещане. Християнската историчност е линейна – светът има своят момент на Сътворение, следван от Грехопадението, после Изкуплението на човечеството и по-този начин и на самия свят, и приключващ безспорно с описания по-горе край. Тази линейна историчност обаче не е разбирана като път на неизменен прогрес, при който има подобряване на материалните условия на човечеството, а единствено като събитийност, при която има начало, причинно-следствени връзки и неопределен във времето край. Край, отвъд който няма бездействие, връщане към примитивното и неисторичност, а нещо качествено ново и непознато. Нещо, което „на човек на ум не е идвало” (1 Коринт. 2:9).
Християнската позиция може да бъде възприемана като аналогична на съвременната научната представа за съществуващото във Вселената като зародило се спонтанно след безкрайно напрежение в точка на сингулярност, обединяваща в себе си цялото време и пространство на безкрайно малка площ и което ще продължи своето съществуване под неотменните сили на ентропията, до достигане на неуточнен във времето, но неизбежен момент, при който няма да е възможна никаква събитийност, поради невъзможността да се извелче организирана форма на енергия въобще. Аналогията, разбира се, е свободна и целяща да илюстрира единствено линейността, която не е праволинейност и неотменен прогрес.
В теорията за историята на Карл Маркс, служеща за основа на останалите му съждения – така наречения исторически материализъм, бива предлагано алтернативно обяснение за света, което по своя характер е кръгово: епохата на безкласният първобитен („първобитно-общинен”) комунизъм, следван от епохата на първия класов конфликт – тази на робовладелските общества, после тази на феодализма и така стигайки до днешното време, което е епоха на капитализъм и все така продължаваща експлоатация, изменила своите форми и господстващи класи, но не и своя характер, приравняван от тази философия на фактическо робство. Живеещи също в тази епоха, Карл Маркс и Фридрих Енгелс правят своя анализ, който им показва, че формата на експлоатация бива смекчавана при всяка следваща епоха, а преходът между епохите се случва чрез революция при натрупването на достатъчно напрежение между силните на деня и онези, които са онеправдани и експлоатирани. В края на историята, предлаган от Маркс, стои епохата на бездържавния комунизъм, в която цикълът се затваря и експлоатацията е изчезнала, хората са успели да превъзмогнат неравенствата, причинени от натрупването на собственост у едни, за сметка на липсата на собственост у други и човечеството ще живее в мир и свобода. Разбира се, свобда такава, каквато е дефинирана от философията на диалектическия материализъм. По-късно марксистите (и ленинистите!) определят посредстваща епоха (на засилена държавна власт, която ще задълбочава се до момента на нейното фактическо и внезапно изчезване) между „капитализма” и „комунизма” и я наричат „социализъм”.
Така например либералните революции от ХVII век са свързани с подобряването на условията на труд („икономическата база”), довели до обособяването на нова класа с ново мислене (с подобрена „надстройка”) в третото съсловие – буржоазията, която се забогатява чрез наемния труд на малоимотният пролетариат и по този начин се отделя от него, но няма правата, характерни за дотогавашната господстваща прослойка: аристокрацията. На основание този процес Маркс и Енгелс прогнозират, че при определени условия – най-вече одържавяване на средствата за производство (т.нар. „демокрация в икономиката”) което е необходимо за да се спре експлоатацията – ситуация, при която се извършва труд, който не е заплатен пропорционално на извършените усилия и техническо усъвършенстване на тези средства, позволяващо максимално съкращаване на човешкия труд (и по този начин прекратяване на експлоатацията) и „освобождаване” на човека от негативните феномени в социалния живот, възникнали в следствие на историческата експлоатация – например алиенацията, при която човек изпитва негативни психологически последици в следствие от полагане на труд, който не му е свойствен и до чиито плодове и смисъл от полагането му не може да се докосне. В марксистката утопия финалната фаза на общественото и историческото развитие ще е такава, при която в следствие на научното развитие, на човек няма да му се налага да се занимава с труд, различен от творчески и полаган за удоволствие.
От тук диалектическото разбиране на Маркс и Енгелс за историческите процеси предлага на трудещите се фактическа деструкция на установения ред и прилежащата му йерархия чрез непрекъснатото им предизвикване от онези, които биват виждани като най-ниско позиционирани във въпросната йерархия.
Виждаме, че у християните липсва фундаментално вяра в светлото бъдеще на „самоспасяващо се” човечеството в грехопадналата реалност. Особено в такова човечество, което само ще направлява съдбините си, ще живее в мир със себе си или ще бъде свободно от държавен апарат. Християнският мироглед не възприема и Спасението на човека (и от там – на човечеството, а не обратното) като просто подобряване на материалните условия, в които се намира.
Това е така, не защото християните не желаем тези неща, а просто защото осъзнаваме (макар и по особен мистичен начин) проблемите на реалността в която живеем, чието наличие обясняваме не посредством материята, а преди всичко с увреденост на самата същност (в това число и на духовната) на хората и заобикалящата ни реалност.
Концепцията за бъдеща епоха на освободено от труд човечество противоречи и на думите в Свещ. Писание, че „който не иска да се труди, не бива и да яде” (Сол. 3:10), тъй като Божията воля за човека след Грехопадението е „с пот на лицето” да изкарва прехраната си (Бит. 3:19).
Стремленията на християнина не са отправени към построяването на съвършена по своето устройство държава, нито са насочени към установяване на егалитарно общество, защото наградата на християнина не се намира на „този свят” (Йоан 18:36). Това разбира се, далеч не значи, че материалното и земното следва да се изостави и занемари – напротив, то трябва да се стопанисва с грижата на добър и благоразумен слуга (по Мат 25:14–30), очакващ завръщането на Господаря си (Марк. 13:24-37), но и живеещ със съзнанието, че „тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим” ( Евр. 13:14), без да се привързва към материята, а само да я използва „мъдро” и „незлобливо” (по Мат. 10:16). Християнското милосърдие и грижа за слабите винаги са били преди всичко доброволен личен акт, произтичащ от вярата в Живия Бог, за разлика от комунистическата концепция за държавно наложена и деперсонализирана социална справедливост.
Различията в християнския и марксисткия мироглед предпоставят негативното отношение на последователите на втория към онези на първия, които имат заповед да живеят „целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век” (Тим. 2:11-12), в който пребиваваме, век, чийто „бог” (по 2 Коринт. 4:4) се стреми всякак да ги отвърне християните от вярата им и „е заслепил умовете” на мнозина.
Социалната справедливост и равенство, които се предлагат от тези идеи на пръв поглед са подобни на християнската концепция, че „[…]няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски” (Гал. 3:28), но това е самоцелно равенство, което по особен начин се опитва да замести християнското общение и да попречи да сме „едно […] в Христа Иисуса”.
Марксовото виждане за религията като опиум по своеобразен начин резонира с думите на свети апостол Павел, че „словото за кръста е безумство за ония, които гинат” (1 Коринт. 1:18). По този начин гоненията срещу християните, извършени и извършвани до днес в комунистическите страни – в които по любопитно съвпадение да се търгува е считано за неправилно и забранявано от господстващата идеология (по Откр. 13:17) – имат своето естествено, макар и неудобно за някои обяснение – издигането на материята в своеобразен култ и агресивното отричане на духовното начало у сътворения по „по Божий образ” (Бит. 1:27) човек.
