През последните месеци тема номер едно за родните медии е „Емили с тротинетката“. Спорадично прекъсвана само от парламентарни избори и войната на няколкостотин километра от републиката. Двете частни национални медии имат поне по десетина публикации, участия и редовни информационни бюлетини за живота и творчеството на въпросния субект. Единственото, което може да ѝ съперничи по отразяване, е инфантилното лайсфстайл-деградиращо отразяване на кончината на английската кралица Елизабет II.
Инфлуен/ца
Нечистата фиксация на „големите“ медии към изгряващи (и залязващи) интернет инфлуенсъри съвсем не е от скоро, нито пък е изцяло българско явление. Но по стара нашенска традиция се опитваме да сме по-католици от папата и крайният резултат е вакханалия от изпразнени от съдържание образи, които в най-добрия случай са аватари на IYI (Intellectual Yet Idiot по Талеб). А в по-често срещаната ситуация – откровени еднодневки, попаднали в светлината на прожекторите.
Но като заговорихме за „лайфстайл“, нека отбележим и цялостното медийно отразяване. Карането с превишена (като за тротинетка, а и не само) скорост не е в секция „крими“, напротив, то е там, където са другите „селебритита“. Използването на нови чуждици си има своето приложение, но то далеч не е задължително, когато има перфектни български думи за случая, но това е съвсем друга тема. Апотеозът беше около изборите, когато кръгът беше затворен – с хора, които са известни, само защото са известни. Вярвам, че хората, които се занимават с политическия процес, са били искрено впечатлени да бъдат веднага след инфлуенсърите.
Волю-неволю невинният зрител/читател/потребител на социалните мрежи научава за Емили с тротинетката. Защото „новината“ се разлива от националните телевизии, в сайтовете, във фейсбук, и няма как да не попаднеш на нея.
Съжителството ѝ с другите такива – за поредната катастрофа, за поредните загинали на някоя магистрала или на „пистите“ в София, съвсем не прави впечатление на никого. Връзка нагледно не се прави.
Бързи и глупави
Дали пък причината за поредния подчовешки отпадък, решил да се вживява като участник в „Бързи и Яростни“, няма някаква макар и дребна връзка с това, че същество с откровена нужда от спешна психиатрична помощ се разхожда из всички медии като знаменитост?
Дали героизирането на едно объркано същество не е част от цялостната девалвация на уважението към правилата?
После, разбира се – „политиците са виновни“. Законодателите, полицаите, прокуратурата и всички останали. Все едно те са дошли от друго общество, а не излъчени от същото.
Но не и тези, които не виждат лицемерието едновременно със съчувствено-гробовен тон да питат „Ама как да се разреши войната по пътищата“, и след малко в студиото да влезе „ентъртеймънт“ екипа, за да интервюира със съпричастност един от участниците в гореспоменатия проблем.
Безкритично.
Емили с тротинетката е диагнозата не само на медиите, а и на самото общество.
Каквото е то, такъв и е неговият Джеймс Дийн.
И ако си мислите, че това е далечен пример, който може да предизвика само присмех и ярост, вижте колко деца и младежи събра Емили с тротинетката във варненски мол. Защото я дават „по телевизора“.
И не – нямате право да говорите с прискърбие за „Войната по пътищата“ – защото не сте неволен зрител, не сте дори жертва (с изключение на Милен Цветков*), а тъкмо напротив – съучастници сте.
И няма никакво значение дали е волно или сте обикновени „полезни идиоти“, празноглави дръжки на микрофон, без способност да мислят за последствията.
Тиха музичка и малък Джеймисън
Същите тези, които представят едно видимо неуравновесено човече в „лайфстайл“ предавания, сутрешни блокове, вечерни блокове, публицистични предавания, като някаква звезда, с трагикомичен и нефелен опит да проявят разбиране по един едва ли не имитиращ Достоевски начин, после ще са други.
С модулиран глас ще ни обясняват колко е ужасяваща войната по пътищата. Със сух и механичен – дежурните статистики и сравнения. Ще се изредят безбройни експерти – независими и зависими от институции, организации, асоциации, фондации, синдикати.
Водещи ще имат редакционен коментар над бавна музичка, гледащи право в бавно приближаваща се камера, докато ни четат морал и ни поучават от високата си трибуна, през която само преди малко е минала Тротинетката.
И всъщност не са точно медиите тези, които са виновни – поне не напълно. Те предоставят само това, което се гледа, чете и слуша (което е основната им вина). А защо точно това е, което се гледа, чете и слуша? Заради жестоката истина, която често бива напомнена, макар никой да не смее да изрече на глас – за да не загуби избиратели, зрители, приятели или добри познати: „Суверенът“ не живее особено добре… средностатистически. И въпреки това, живее много по-добре, отколкото реално заслужава. Средностатистически.
*следващият път може да питате „Емили какво мисли за неговия край
Илюстрация: by wayhomestudio on Freepik
