fbpx

Меракът да надникнеш в бъдещето

Ето че нашата красива синя планета, плоска или не, е на път да затвори поредната си обиколка около своята звезда, което пък за нас е повод да го отбележим с бурни празненства по екзотични тропически острови, изтънчени европейски ски курорти или с юнашки пиратки от балконите на панелните си жилища. Така е според стария виц, по-точно – според старата карикатура, на която двама извънземни гледат Земята през илюминатора на летящата си чиния и ни се чудят на акъла.

Лесно им е на тях в летящата чиния. Но питат ли ни какво ни е на нас? За нас Нова година е време, устремено към бъдещето – каква ще е следващата година, богата ли ще е, здрава ли ще е, мирна ли ще е… Има традиция на Нова година да се играе комар за късмет, а какво е хазартът, ако не опит да видиш бъдещето и даже не само да го видиш, но и да го предизвикаш? И какво е късметът? Късметът е нашето хищно божество, на което се молим да ни споходи, като за целта сме готови и жертви да му принасяме. Какво е суеверието, ако не стройна система от принасяне на жертви пред олтара на божеството Късмет?

Хората са обсебени от бъдещето. Понякога изглежда, че без очаквания за бъдещето, настоящето няма смисъл. Или пък има някакъв друг, зловещ смисъл. Представете си, че вървите под цъфналите липи на улица „Княз Борис“ в София, а на душата ви е празнично, защото бързате за среща с гаджето. А сега си представете, че вървите под цъфналите липи на улица „Княз Борис“ в София, но душата ви е изпепелена, защото отивате на зъболекар. Какви ще бъдат липите в настоящето зависи единствено от това дали в бъдещето има гадже или зъболекар.

Затова едни от най-тачените люде още от библейски времена са пророците. Всъщност значението на тази дума доста се е променило с времето. Днес, като кажем „пророк“, си представяме човек, който вижда в бъдещето, но всъщност пророкът е този, който е способен да узнава волята Божия и да я съобщава на другите хора, които не са пророци. От което ясно се вижда, че за човекът да знае бъдещето е много по-важно от това да знае волята Божия.

Има хора, които са разбрали, че опитите да се предскаже бъдещето, вече го променят по един или друг начин. Те са като коледарите, които е достатъчно да кажат „златна ябълка в градина“ (или това бяха сурвакарите?), за да се сбъдне. Ето, чета една своя статия от самото начало на 2023 и си спомням как в Русия Дмитрий Медведев беше предрекъл невероятни неща, които вече никой не си спомня. Според него през отиващата си вече 2023 Великобритания щеше да се върне в Европейския съюз. Освен това трябваше да се създаде Четвърти райх, а пък Съединените щати просто да се разпаднат. Освен това Илон Мъск трябваше да стане президент на същите тези Съединени щати, но поне аз не разбрах дали ще стане президент, защото Щатите са се разпаднали, или пък Щатите ще се разпаднат, защото Мъск е станал президент. Ето толкова силна е страстта на хората да предсказват бъдещето. Добре че после бързо забравят предсказанията си, иначе трябваше да се гърчим в хронична шизофрения. Ето например, през същата тази отиваща си 2023 на 12 декември трябваше да отбележим 11 години от края на света според календара на маите, обаче не го отбелязахме, просто не се сетихме за онази сензация, която през 2012 ни тресеше седмици наред. Помня, че бях в прогимназията, тоест нейде през втората половина на 70-те, когато се разчу, че светът ще свърши през 1987 – сравнително необозримо бъдеще от гледна точка на онези времена. Защо точно през 1987? Ами, много просто! Защото по принцип той, светът, трябвало да свърши през 2000, но тъй като човеците станали много лоши, Бог решил да изтегли фаталната дата с 13 години напред. А защо точно с 13 години? Ами защото дата е фатална, ама че сте глупави!

Дали Медведев е искал с бомбастичните си прогнози да повлияе по някакъв начин на бъдещето, преструвайки се, че го прозира, или просто не е съвсем наред с главата? Или пък просто му харесва да минава за пророк, успокоявайки се с мисълта, че и да не познае, никой няма да си спомня след няколко месеца.

А дали изобщо Медведев е казал тези работи – за това също няма как да сме 100% сигурни, защото знаем на какво са способни вече технологиите – да попаднеш на видео, в което патриарх Неофит лично рекламира някаква стока за масово потребление – това е най-малкото. За нас предсказанията било на Медведев, било на онези трогателно смешни математици, които с „моделите“ си се опитваха да предсказват развитието на ковид пандемията, било на „личната гадателка на Берлускони“, която (или от чието име) се предрича какво ли не, не са толкова важни. Не са важни и прогнозите на социолозите преди всеки поредни избори, които в общи линии не познават, но успяват да изпълнят пропагандната си роля и да настроят масите за едно или друго хипотетично бъдеще. За нас е важен неутолимият копнеж на човека да надникне в бъдещето – копнеж, умело употребяван от всевъзможни медийни манипулатори.

Копнежът на човка по бъдещето го прави крайно уязвим за лъжата. Дали ще лъже сам себе си или ще го лъже някой друг за негова вреда и своя изгода? Има ли изобщо друга твар, освен човека, която не само се интересува от бъдещето, не само вярва, че може да надникне в него, но и си въобразява, че може да го направлява? Забележете: тук не става дума за елементарни логични действия, които наистина „виждат“ в бъдещето и наистина го „направляват“. Да кажа, че след като днес е мръкнало, утре ще съмне, не е виждане на бъдещето в онзи вълнуващ смисъл. Ако запаля камината, за да стане топло след няколко часа, не е направляване на бъдещето в онзи вълнуващ смисъл. Когато пчелата събира мед, тя вижда едно бъдеще, в което друга храна няма да има, и променя това бъдеще, като го прави такова, в каквото храна все пак ще има. Не, не говорим за това. Това е просто проседяване на нормална верига от причини и следствия. А ние говорим за ненормална верига от причини и следствия. Едно е на базата на медицински изследвания (и на огромен досегашен опит) да кажеш, че до няколко месеца някой ще умре, друго е да го твърдиш на базата на подредбата на карти таро.

Добро или зло е желанието на човека да надникне в бъдещето по вълшебен начин? Сигурен съм, че без да се замислят, повечето от вас ще кажат, че е добро, защото е свързано с неуморния и търсещ човешки дух, Фаустовското начало, порива на Прометей, крилете на Икар и прочее клишета, които са ни набивани в главата от училище, книгите, филмите, пиесите (включително куклените), картините, скулптурите и какво ли още не от времето на развития хуманизъм насам.

Всъщност копнежът по бъдещето не е нищо друго, освен едно от лицата на първородния грях. Какво е първородният грях, кое е онова, което изхвърли човека от рая, лиши го от хармонията на неговата вечност и го запрати в причинно-следствените изтезания на времето, облече го в грубите „кожени дрехи“ и го принуди „с пот на челото да яде хляба си“? Гневът на един дребнав Бог, заради престъпената Му прищявка? Или страхът на същия този Бог, че човекът ще стане като Него и ще го конкурира? Що за глупости! Не! Първородният грях е доброволното (по-скоро зловолното) самоотсичане на божественото у човека, моментът, в който човекът казва: „мога да се справя и сам и то не по-зле от Него, което ще рече, че на практика аз съм Той“.

Как изглежда това безумно убеждение по отношение на времето и бъдещето? Нормално е бъдещето на едно творение или по-точно казано – бъдещето вътре в едно творение да е известно единствено на неговия творец. Така първоначално само Агата Кристи знае кой ще се окаже убиецът в края на романа и как ще се стигне до неговото разкриване. Само тя. Защото единствено тя, още преди да се е появил първият читател, се намира извън времето на романа. Така и Творецът на материалния свят е единственият, който се намира извън неговото време и само Той знае бъдещето на този свят, без това да означава – и моля този факт да се отбележи внимателно, за да не заприличаме на калвинисти, – без това да означава, че бъдещето не подлежи на промяна дори и по инициатива на човека с присъщата му свободна воля. Когато човекът иска да се състезава с Бог, той прави две неща: обявява себе си за творец и решава, че може да познава бъдещето.

Затова копнежът на човека по бъдещето е главният източник на неговите страдания. Нищо не може да те разочарова, ако преди това не си очаквал нещо друго, което не се е сбъднало. Или иначе казано – ако не си очаквал да ти се случи нещо, което не заслужаваш. Ето защо аз ще се опитам (казвам само „ще се опитам“) да не се интересувам от бъдещето – каквото, такова. А що се отнася до Картаген – ако искате го разрушавайте, ако не искате – недейте.


Оригинална публикация

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.