fbpx

Между канона и политиката

Време за четене: 7 мин.

Руската православна църква обяви, че скъсва всякакви връзки с Константинополската Вселенска патриаршия. Действията на РПЦ са в отговор на решението на Константинопол да обяви, че Украинската православна църква може и трябва да получи автокефалия. Към момента УПЦ е все още под диоцеза на Московската патриаршия, но изявява силно желание да се отдели от Москва.

Като подкрепа за решението си, Москва изтъква аргументи от канонично естество, но за наблюдателите е ясно, че прозират и политически мотиви.

Конфликтът между Москва и Константинопол не е от вчера и онзи ден, като Украйна не е единствената „ябълка на раздора“ – в основата стои борбата за надмощие сред православния свят. През 1996 г. например руският патриарх Алексей II също обяви скъсване на евхаристийното общение с Константинопол, като поводът тогава бе статутът на Естонската православна църква. В началото на 20-и век пък Финландската православна църква противопоставя Москва и Константинопол. В предишните векове това е Грузия, която първоначално е под влиянието на Константинопол, но впоследствие попада в рамките на Руската империя. България също дава повод за разногласия – след като през 1872 г. Вселенската патриаршия налага схизма върху БПЦ, за известно време Москва се колебае дали да подкрепи схизмата (в крайна сметка я подкрепя).

Вселенската патриаршия е естествен център на световното православие (това, което е Ватиканът за католиците). От друга страна, Московската патриаршия е най-голямата православна такава и след падането на Константинопол под османска власт има претенцията да бъде „трети Рим“ (де факто „четвърти“, понеже след като рицарите от IV кръстоносен поход превземат Константинопол, за известен период от време средновековната българска столица Търново става „трети“).

Московската доктрина за „третия Рим“ има дълга история, чиито основания идват от династичния брак на московския княз Иван III с принцеса Зоя (София) Палеологина, потомка на последната византийска императорска династия. Първият московски (руски) цар Иван Грозни е техен внук.

Целта на тази доктрина е да утвърди Москва като център на православното християнство – не само духовен, а и политически. Тя стъпва стъпва върху твърдението, че Москва е легитимен наследник на Рим и Константинопол. За постигането на тази цел Църквата често е била използвана от светската власт в Русия. Така отношенията на РПЦ с други поместни православни църкви стават заложник на политически интереси.

В действията на Руската църква спрямо други поместни църкви каноничните аргументи често се преплитат с политически натиск, като понякога даже той е водещ. По „църковна линия“ се прокарват внушенията за месианската роля на Русия като закрилник на цялото православно християнство. Печели се влияние върху местни висши духовници, популяризира се „подходящата“ богословска литература, в руските семинарии се обучават духовници от други народности, които впоследствие да помагат за налагането на руската доктрина… И обратно: обявяването на схизма към дадена поместна църква също е форма на политически натиск и възможност за влияние.

Това не важи за целия период от формирането на доктрината насам, но в днешна Русия Патриаршията категорично е впрегната в усилията за налагане на руския геополитически интерес зад граница. Да се мисли обаче, че в случая всичко идва от усилията на Украйна да излезе от руската геополитическа орбита (от киевския „Майдан“ насам), е твърде наивно и повърхностно. Двете държави имат много по-дълга и сложна история по между си, което обуславя и изключително деликатните им отношения.

Исторически погледнато това, което днес наричаме Украйна, води началото си от средновековната Киевска Рус – държава, възникнала през Х век. А това, което днес наричаме Русия, дълго време е било наричано Московия. Днешната Руска федерация обаче има претенцията, че тя, а не Украйна, е наследник на Киевска Рус. В този ред на мисли, желанието на Украинската православна църква да получи автокефалия може да се разглежда като проява на украинския национализъм, а усилията Москва да задържи УПЦ под свой контрол – като проява на руския (пост)империализъм.

Украинската православна църква иска да се отдели от лоното на Московската патриаршия и да се обособи като автокефална. По този начин тя ще получи равностоен статут на други национални църкви в държави с доминиращо православно вероизповедание. Интересен факт е, че УПЦ-МП включва не само енории, населени с етнически украинци, а и такива с рускоговорящо население (в Източна Украйна). И макар до преди няколко години енориашите да са били относително по равно „за“ и „против“ отделянето от Москва, то след окупацията на Крим и Донбас настроенията вече са много силно за автокефалия. И това е пореден пример как политическата ситуация влияе върху решението на един църковен въпрос. Който пък вече се експлоатира от властите в Киев, които представят стремежа към автокефалия като геостратегически избор на Украйна за скъсване с руското влияние и преориентация на Запад.

От друга страна, Русия също политизира казуса, твърдейки, че зад действията на УПЦ и на Константинополската патриаршия стоят американски кръгове, чиято цел е да разединят и отслабят православния свят.

Отделно от това, трябва да се отбележи, че властта на Московската патриаршия над православните християни се простира отвъд днешните граници на Руската федерация и покрива територии, които някога са били част от Руската империя, но днес са под юрисдикцията на независими държави. Нормално е Москва да очаква „ефект на доминото“, който още повече ще отслаби позициите й в рамките на православния свят. Такъв сигнал бе подаден наскоро от беларуската православна общност (вярно, от беларуската емиграция в САЩ, а не от Беларуската православна църква, която е част от Московската патриаршия, но все пак…).

От една страна, има логика границите на поместните църкви да съвпадат с националните. От друга страна обаче, разколът между Москва и Константинопол е изключително неприятна новина за целия православен свят. И ако този разкол не бъде преодолян бързо (последният такъв от 1996 г., Слава Богу продължи само няколко седмици), може да има много сериозни последици. Няма да е изненада, ако Московската патриаршия, след като вече едностранно е наложила схизма на Константинопол, да поиска и другите поместни църкви да сторят това. И на всяка, която откаже, да й бъде наложена схизма от страна на РПЦ. Което вече сериозно би задълбочило кризата сред православната общност.

Няма как да си затворим очите пред факта, че Православието (и християнството като цяло) стои между църковния канон и политическите борби. „Кесарювото – кесарю, Божието – Богу“ често се заменя с преходни по своята същност мотиви за политическо влияние при вземането на решения, засягащи Църквата. Живеем в земния свят на суета и страсти и не можем да пресъздадем Царството Божие тук на земята – то е Царство небесно. Но можем (и трябва) всекидневно да се пазим от изкушенията на Лукавия.

Разколът между Москва и Константинопол е предизвикателство пред православния свят и то трябва да бъде преодоляно по възможно най-безболезнения начин за всички ни. Добрата новина е, че този разкол все пак не представлява схизма от типа между Рим и Константинопол от 1054 г., тъй като евхаристийното общение е скъсано едностранно – само от страна на Москва. Вселенската патриаршия не отвръща реципрочно и сякаш дава сигнал, че единството може да бъде възстановено. И тук ролята на останалите православни църкви е от изключително значение.

Най-вероятно Сръбската и Антиохийската патриаршии ще подкрепят Москва. В Белград имат аналогичен проблем с Македонската православна църква, а Антиохийската се помещава в Дамаск, където управлява руският геополитически съюзник Башар ал-Асад.

Гръцката и кипърската православни църкви традиционно подкрепят Константинопол. Румънската православна църква едва ли ще застане на страната на Москва (заради съперничеството в Молдова). Ще бъде интересно да се наблюдава реакцията и на останалите православни църкви.

В този казус ситуацията на Българската православна църква е особено деликатна – сред висшия ни клир има както клонящи към Вселенската патриаршия, така и духовници, повлияни от Москва; в диоцеза на УПЦ има немалко българи, чиито интереси следва да се отчитат; на дневен ред стои и темата с евентуалната бъдеща автокефалия на Македонската православна църква… И може би най-важното – противопоставянето между русофили и русофоби в никакъв случай не трябва да доведе до нов църковен разкол.

Тук резонно възниква въпросът кое ще надделее – интересите ни в Украйна (и Македония) или нуждата от запазване на връзките с Московската патриаршия. И ако политически погледнато, отговорът би трябвало да е лесен (българските интереси в държави, населени с българи, не бива да стават заложник на отношенията ни с която и да било глобална сила), то от църковна гледна точка нещата изобщо не стоят така.

Смята се, че от общо 260 милиона православни християни по света, 180 милиона са под диоцеза на Руската православна църква. Ако Москва ни наложи схизма, това означава, че 180 милиона миряни ще бъдат изгубени за нас като потенциален пазар на поклоннически туризъм в българските храмове. Означава и прекратяване на контактите между руски и български богослови, тоест нашият клир няма да има достъп до достиженията на съвременната руска богословска наука. Може да означава също и напрежение сред висшите клирици, подклаждано от Москва, която, естествено, ще гони свои цели. И тези цели едва ли ще съвпадат с нашия интерес.

БПЦ не бива да се намесва в спора между Москва и Константинопол. Засега успява – Светия синод отклони предложението на Московската патриаршия за свикване на Всеправославен събор относно казуса с Украинската православна църква. А ако все пак й се наложи да вземе страна, Св. Синод ще трябва да отчете всички плюсове и минуси на едната и на другата позиция. И решението й трябва да бъдат прието с разбиране от нас, миряните. Защото, освен политика, има и канон. От който, огромното мнозинство не разбираме. Но следва да знаем, че нищо не печелим, ако рушим авторитета на нашата Църква.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ