Първите редове на поемата на Александър Поуп от 1709г. „Малко знание“ майсторски описват това, което днес е известно като „проблемът на средния човек“:
Малкото знание е нещо опасно;
Дълбоко отпий, или не вкусвай Пиерийския извор:
Плитчините забулват мозъка неясно,
А пиеш ли на екс, изтрезнява твоят взвор
Преди няколко години реакционерите в Интернет откриха истината, съдържаща се в стихотворението на Поуп, когато разбраха, че макар опонентите им да не са нито чисти, нито много умни, те са „средноумни“. Както вече е обичайно, тази констатация скоро се превърна в меме. И както много други мемета, съдържанието му не е просто шега. Всъщност според Уилям М. Бригс, някогашен професор в университета Cornell, в Midwit* мемето има „дълбока истина“. Съществува спектър от обща образованост и способност за проницателност и разбиране. В единия край на този спектър се намират тези, които са получили образованието си в „университета на живота“ или както се казва в „училището на тежките удари“. Тези хора могат да се радват и често се радват на доста остра проницателност и разбиране на света, но това е почти изцяло имплицитно, с малка способност да предадат разбирането си с някаква сложност или ловкост. Има и такива, които са в другия край на спектъра. Те са преминали през изключително стриктно образование, не само чрез специализация, но и чрез истинско хуманитарно форматиране. Това форматиране осигурява както широта, така и дълбочина на знанията, позволявайки на бенефициентите дълбоко разбиране, както и способност да предават прецизно своите предпоставки, логика и заключения, а често и да предвиждат контрааргументи.
Мемето Midwit твърди, че тези две групи, в двата края на спектъра, до голяма степен са съгласни една с друга в повечето основни положения. Според него необразованите и много образованите са естествени съюзници. Истинският проблем е свързан с тези, които са в центъра на спектъра, с леко образованите хора. Както отбелязва Бригс, именно тук се намират бюрократите, политиците, пропагандистите – „тези с колежанските дипломи и професорските титли“. Това е и домът на онези, които казват “ackchyually”на онези, които повишават тон в края на предложенията, така че те да звучат като покровителствени реторични въпроси, и на “I f****ing LOVE science!” тълпата.
Преди да се запозная с термина Midwit и неговото меме, попаднах на идеята в интервю с еволюционния биолог Брет Уайнстийн. По време на интервюто той илюстрира проблема с midwit-ърите с примера какво би се случило, ако зададете на различни хора един и същ въпрос, а именно: „Риби ли са китовете?“ Когато бъде попитан това, човек с ниско образование обикновено ще отговори с „да“, тъй като предполага, че рибата е животно с перки, което живее във вода, и следователно китът трябва да е риба. Ако зададем същия въпрос на високообразован човек, който внимателно анализира въпроса, той обикновено също ще отговори с „да“, тъй като преценява, че терминът „риба“ е свободна категория за животни, които имат определено общо условие за живот, а именно, че водят воден начин на живот – така че рибите с люспи, рибите без люспи, животните без скелет като медузите и екзоскелетните същества като ракообразните с право се наричат риби. Вайнщайн казва, че само стандартният университетски възпитаник, леко образованият човек, ще е склонен да отговори с „Не, те са бозайници.“ Докато вярва, че демонстрира своята образованост, той всъщност погрешно преценява, че „риба“ означава род животни, а не позоваване на състояние, което се споделя от много родове и видове. Необразованият човек, разчитащ главно на безкритични предположения и интуиция, и образованият човек, притежаващ достатъчно знания, за да подходи към въпроса предпазливо и смирено, стигат до едно и също заключение. Малко образованият човек, който знае малко, но е много уверен в ограничените си познания, греши.
Интересно е, че много преди появата на Midwit мемето, контрареволюционните мислители Едмънд Бърк и Жозеф дьо Местр са направили подобни наблюдения. В „Размисли за революцията във Франция“ Бърк подробно критикува онези, които не се ръководят от „уважение към мъдростта на другите“, но и не от „предразсъдъци“ и неизследван „навик“, а подхождат към сложните проблеми „с не по-добър апарат от метафизиката на един бакалавър“. Бърк вярва, че механистичната политика, която полуобразованите рационалисти от неговата епоха развиват, ще доведе до социално устройство, което все повече ще се управлява не от истински държавници, а от класа технократски мениджъри. Това подозрение е изразено в опасенията му, че демократизираната епоха в крайна сметка ще доведе до появата на „злонамерена и безчестна олигархия“ с чисто „геометрична и аритметична“ концепция за обществото. В противовес на предположението, че бързо придобитите технически знания на елита са по-важни от социално развития опит и благоразумие, Бърк пише следното:
Дори да включите в комисията всички директори, от тези на двете академии до директорите на Caisse d’Escompte (централната банка на революционна Франция), един стар опитен селянин струва колкото всички тях. В един кратък разговор с един картузиански монах получих повече информация за един любопитен и интересен отрасъл на земеделието, отколкото от всички директори на банки, с които някога съм разговарял.
Тук Бърк ясно изразява своята гледна точка: светът не се нуждае от повече „експерти“. Светът се нуждае от хора, потопени в една култура, които са съседи един на друг, изпълнени с истинско обучение – независимо дали това обучение идва от светския опит или от бавното и смирено формиране във Великата традиция. Винаги съм се отнасял с подозрение към титлата „експерт“ толкова, колкото и към „интелектуалец“. Тези термини имат гностичен характер, сякаш това, че ти е присъдено едно от тях, те издига в специална класа на съвършенство, надвиснала над останалата част от обществото. Тези термини означават нещо много различно от истински „образования човек“ или от „джентълмена“ от „Идеята за университета“ на Джон Хенри Нюман. Нюман – типичен последовател на Бърк – представя джентълмена като човек, който не стои над обществото и същевременно никога не му принадлежи истински. По-скоро той е образован за обществото. Джентълменът на Нюман търси в образованието си преобразяване на себе си като цялостна и интегрирана личност, за да може да даде най-щедрия си принос към своите сънародници, с които стои рамо до рамо на обществения площад. Това, което е може би най-интересно за midwit-ъра, е, че той вижда себе си като интелектуалец, който стои в позиция на съдник.
Местр също подчертава проблема със средния човек. В „Петербургските диалози“ има интересна дискусия за езика. Езикът, отбелязва Местр, не е наложен от определена част на дадено общество, а е предпоставка за принадлежност към това общество, като винаги формира неговата култура и историческа насока. Той смята, че в езика има нещо дълбоко тайнствено: предаването на разбираемата истина – идеите в човешкото съзнание – чрез изговореното слово, което извежда истината във времето. Всъщност за него целият човешки език е фрагментарно притежание на съвършения единен език, който е словото в божествения живот на Бога. Следователно всеки отделен език е национално притежание на Вечния Логос. Всички, които притежават нещо от езика, са направили свой дял от Божията мъдрост.
Местр презира възгледа на философа Етиен Боно де Кондияк, че повечето социални проблеми могат да бъдат отстранени, като се подложи целият език на философска корекция (схващане, възстановено от някои аналитични философи през ХХ век). Кондияк по същество пренася просвещенските предположения в политическата мисъл в сферата на езика, а именно, че „разумът“, независим от контекста, историята, общите културни ангажименти и т.н., може да пречисти и доведе до съвършенство нещо исторически обусловено, контекстуално и специфично. В противовес на този възглед Местр твърди, че „езикът не може да бъде създаден априори или усъвършенстван от ума на човека или философа.“ Той се доверява на езика на обикновения човек и отхвърля идеята, че само езикът, пречистен от една „рационална“ класа, която може да го разгледа и изчисти философски, е истински език. За разлика от Кондияк, Местр твърди, че именно поради обикновения и неизследван характер на езика трябва до голяма степен да се вярва на моралните интуиции на необразованите хора.
Неизпитаният език на необразования човек изразява морални предразсъдъци и некритикувани предположения, на които според Местр като цяло може да се вярва, тъй като тези предразсъдъци и предположения съставляват общия морален депозит, който е оформил едно сплотено общество. Също така истински и дълбоко образованият човек е човек, който е научил достатъчно, за да знае, че неговото знание всъщност е много ограничено и в огромна степен зависи от знанието на другите, поради което също може да му се има доверие. Опасният човек за Местр е човекът, който се намира между тези двама: леко образованият човек – или, ако искате, средният глупак. Този човек е научил достатъчно, за да се убеди, че знае нещо, но не достатъчно, за да види, че това нещо е много малко и е част от по-широк контекст. Такъв човек, с много съкратена представа за обхвата на реалността, бързо се принуждава да съди своето общество, което не разбира, но вярва, че е разбрал в неговата цялост. Средно образованият човек вярва, че познава реалността и следователно може да я съди. В действителност обаче той не знае много. Именно това има предвид Местр, когато критикува безмилостно „индивидуалния разум“. Средно образованият човек не разбира почти нищо освен собствените си идеи за реалността, която обаче не разбира достатъчно добре. Той не се връща от тези идеи обратно към реалността, на която те са абстракции, към които той тревожно и безуспешно се стреми да приспособи света. С други думи, средно образованият човек е естествен рационалист, склонен да се обединява с революционни каузи.
Според Местр необразованият човек и истински образованият човек се възприемат като членове на една и съща общност; средно образованият човек се възприема като принадлежащ към това, което Местр саркастично нарича „избрани“. По думите на изследователя на Просвещението Джак Лайвли, който представя позицията на Местр: „не Избраните могат да чуят този вътрешен глас на съвестта, а неизкушените, всички онези, които не са опетнени от прекомерен рационализъм – и това е състояние, което е в рамките на всички човешки възможности.“
Заслужава да се отбележи, че в консервативните и реакционните кръгове проблемът за средния човек се очертава като основна тема за класифициране на онези, които биха имали малко или никакво съчувствие към десните аргументи и възражения. Като идентифицират епистемичния проблем на midwit-ъра, тези онлайн консерватори се вписват в дългата традиция на контрареволюционните мислители, водеща началото си от онези двама велики мъже – Бърк и Местр, които се изтощиха в опитите си да натиснат спирачките на Френската революция и нейния отровен плод – терора.
*Midwit – неологизъм, предимно Интернет жаргон, леко унизителен термин, който се отнася за човек със средна интелигентност, който не е нито особено глупав, нито особено интелигентен, но се държи така, сякаш е по-умен от другите. Може да бъде и човек с образование, на когото му липсва здрав разум. Терминът често се използва в мемета.
Ексклузивно за България съдържание за “Консерваторъ” от нашите партньори “The European Conservative“
