Любимец на шиитския свят, Сулеймани бе виждан като стожер на отпора срещу американското присъствие в региона, но и като легитимен представител на този отпор. Де факто това не е поредният Осама бин Ладен или Абу-Бакр ал Багдади, а официално политическо лице и държавник, преставляващ суверена на огромна и важна близкоизточна държава – Иран, центърът на шиитския религиозен свят. Обвиненията в тероризъм към него досега са само медийно подплатени и недостъчно аргументирани – поне с оглед на важността на акта и възможните последствия. Сулеймани бе един от основните инженери на парирането на сунитските терористи от ИДИЛ, Джабхат ан-Нусра и Ал-Кайда в региона.

Ако се беше случило обратното – Техеран да ликвидира да речем Майк Помпео, външния министър на САЩ, то щяхме да станем свидетели неизбежна и моментална война.

Защото такъв акт на агресия срещу топ-политическа фигура от друга държава несъмнено е casus belli – повод за война. Само преди век убийството на наследника на австро-унгарската корона, ерцхерцог Франц Фердинанд, води след себе си унищожителната Първа световна война, чието естествено продължение е и потресаващо безчовечната Втора такава.

В случая в Техеран, макар и да говорят за мъст, нямат много опции. Ситуацията е йезуитска, защото ако режимът не отговори, губи легитимност. Направи ли го – във Вашингтон, Рияд и Тел Авив са напълно готови, а войната ще е непоправимо тежка. Смърт на стотици хиляди, хуманитарна криза, огромни бежански вълни, рекорди на цената на петрола – това са само част от леснопрогнозируемите ефекти с оглед на водещата роля Иран в региона и многобройните й партньори и симпатизанти – религиозни и военни. Ливан, Сирия, Ирак, Йемен, дори в някакъв смисъл Турция – днес всички те признават лидерството на Иран и ако не са в орбитата му, то със сигурност имат респект и са готови за кооперация.

Ходът на Тръмп бе тежко необмислен и с очевидна вътрешнополитическа логика – насочване на вниманието от процедурата по импийчмънта към голям външнополитически проблем. Само преди няколко години Доналд Тръмп разобличаваше Обама, че търси война – или с Иран, или със Сирия – за да бъде преизбран и да пренасочи вниманието встрани от проблемите на икономиката и американското общество. Точно с такава анти-войнолюбива реторика Тръмп спечели голяма част от избирателите си, докато днес очевидно прави съвсем друго.

Ако идеята е, че гордите перси ще сведат глава или ще се обърнат срещу правителството си – по-скоро имаме погрешно тълкуване и разбиране на психологията на този народ.

Обезмислянето на иначе разумните и логични социално-икономически протести от последните месеци в Ирак, Ливан и Иран е друга силно негатива последица – днес общественото мнение там ще се консолидира в силна анти-американска посока. А обвиненията в арогантност и незачитане на суверенитета нито на Ирак (където се случи атаката), нито на Иран, за жалост, звучат съвсем адекватно. С един ход Тръмп наля много вода в мелницата именно на антизападните хардлайнери, които днес биха определили всеки протестиращ като предател и платен чужд агент.

Грубо бе нарушен и суверенитетът на Ирак, което освен че е тотална липса уважение на практика доказва и нещо ключово – Ирак е вражеска за САЩ територия. А войната от 2003 година там, довела до стотици хиляди цивилни жертви и гибелта на хиляди американски войници – се оказва повече от контрапродуктивна. Не само, че страната не е американска крепост и авангард на западната демокрация, както се очакваше… но след като във вакума от Саддам там се появи първо ИДИЛ, днес най-силно влияние добива кой? Точно така – Иран. А сметките явно изобщо не излизат.

След убийството премиерът на Ирак заговори за гражданска война между мнозинството шиити, подкрепящи Иран и сунитите, искащи намаляването на влиянието на Техеран. Страната буквално може да се превърне в бойно поле.

Икономическите санкции, наложени на Иран от Тръмп след излизането му от ядрената сделка – буквално смачкват икономиката на страната. Целта е падане на режима или свеждането на Иран до провалена държава по подобие на Либия днес и Ирак преди появата на ИДИЛ. А за Китай, Русия и ЕС не остава друго освен да приканват към деескалация и спокойствие. Дори Израел днес е нащрек – вълната от напрежение и потенциални удари на различни радикални групировки биха коствали доста на страната.

Убийството на Сулеймани не удари аятоласите в Техеран. Напротив, то засили легитимността на режима като основен защитник на исляма срещу външата западна намеса и като едиствен поборник за палестинската кауза. Консолидира ислямския свят и потуши основателните брожения срещу вътрешната неефективност и корупция. Ефект, който надали е търсен преднамерено от Вашингтон.

Мирът в региона е единственото нещо, което със сигурност няма да видим скоро в иначе непрогнозируемата каша, в която се превърна Близкия изток. С голяма цена за всички.