fbpx

НОВО

Хората заделят за черни дни. Колко тежка ще е кризата?

Притесненията от политическата турбуленция потискат потреблението и влошават бизнес климата Светът преминава през изключително несигурни времена. Гражданите, бизнесът и държавата търсят отговори на въпросите как и кога ще преодолеем икономическите предизвикателства....

Защо всеки се прави на какъвто не е?

Скараха се премиерът и президентът и „революцията“ пламна Обществото е като организъм, като тяло, което има лява и дясна ръка След като „Великото народно въстание“ не се състоя (все още не разбирам защо го наричат така, при положение че нито е велико, нито е народно,...

Защо сменихте залата?

Потопени сме в символи, те са навсякъде около нас. Ето например новата сграда на Парламента. Защо смениха старата, защо се преместиха? Парламентът между паметника на Цар Освободител, Патриаршеската катедрала, Академията на науките и Университета е символ. Символ на...

Два месеца протести. Как стигнахме дотук?

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ", Михаил Кръстев, води предаването "Реакция" по ТВ Европа. Гостуваха му авторът в платформата и журналист Кузман Илиев, проф. Антоанета Христова и Силвия Великова. Вижте пълното...

Урокът по екология, който децата ни няма да получат в училищe

Преди няколко години преживях стреса от първия си личен сблъсък с новото екологично образование в училищата. Беше точно преди подписването на Парижкото споразумение за климата в края на 2015 г. Дъщеря ми, тогава в 4-ти клас, сподели, че „въглеродният диоксид е...

Българското общество е жертва на политическо лицемерие

Гражданите са оставени на сляпо да се ориентират в обстановката Новият есенен политически сезон стартира с повече проблеми и неизвестни Основният въпрос е липсата на междуинституционален и междупартиен диалог Новият есенен политически сезон стартира с повече проблеми...

Обичам Родината, мразя държавата!

Миналата седмица в коментарите под един текст се появи баналното клише: "Обичам Родината, мразя държавата!". И човек не може да не се запита каква, аджеба, е разликата между родина и държава и защо хората са склонни да обичат едното и да мразят другото. И изобщо...

Нужна ли е нова Конституция и има ли основания за оставка на правителството Борисов 3?

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Михаил Кръстев гостува в предаването "Делници" по телевизия "Евроком". Тема на разговора бе предложението за нова конституция на ГЕРБ. Вижте пълното...

Лицата на мат’риала

В нашата махала, близо до Петте кьошета, има магазин за вълшебни предмети. Никога не съм влизал, но знам, че са от онези, дето ги рекламират с възторжени филмчета по телевизията и са ту чорапи за отслабване, ту хай-тек седалка с формата на задника, ту нещо от този...

Има ли бъдеще дистанционната работа

До края на септември се удължава извънредната епидемична обстановка в страната, породена от разпространението на COVID- пандемията, реши вчера правителството. Преди коронавируса милиони хора прекарваха една трета от живота си в офисите. След това нещата се промениха и...

Монархия – но каква?

Време за четене: 16 мин.

Петъчният анонс на министър-председателя Бойко Борисов, че ще инициира свикване на Велико народно събрание с цел приемането на нова Конституция, освен че за пореден път доказа способността на премиера да задава насоките на политическия разговор, което е едно от обясненията за неговото дълголетие в политиката, предизвика (а по всичко личи и че тепърва ще предизвиква) множество мнения сред политиците и редовите граждани какви точно трябва да бъдат водещите положения в един нов основен закон. Не останаха назад и привържениците на монархическата идея у нас, които заговориха за завръщането на монархията. И тук водещ е въпросът какъв точно тип монархия?

В исторически и в сравнителен аспект човечеството познава три основни вида монархия: абсолютната, конституционната и парламентарната. И понеже наблюденията ми са, че дори силно начетените мои приятели и познати монархисти понякога допускат смесване между тези три типа монархия (и особено между конституционна и парламентарна), предполагам, че за тях, а и за републиканците, които неминуемо ще бъдат въвлечени в един дебат „република или монархия“, едно кратко изложение на особеностите на различните монархически форми би представлявало интерес.

Абсолютната монархия е преобладаващата форма на държавно управление в Европа в навечерието на Френската революция от 1789 г. (с изключение на Великобритания, където след Славната революция от 1688 г. е установена конституционна монархия и някои аристократични републики, предимно на Апенинския полуостров). При нея волята на монарха се отъждествява с волята на държавата и е юридически неограничена. Тя се изгражда въз основа на принципа на политическия монизъм – модел за организиране на политическата и социалната общност, предполагащ съществуването на един властови център или връх на властово-заповедна пирамида, от който произтичат и в името на който действат всички останали институции, чийто стремеж е социумът да бъде пределно хомогенизиран в името на един или няколко критерия (класа, раса, религия и т.н.).

Политико-правната същност на абсолютната монархия се заключава в пълната концентрация на властта и в завършеното единство на държавата. Самопроизводна, суверенна и неотменима е само властта на монарха. Дори и в областта на частното право всичко е подчинено на държавата-монарх; всички физически и юридически лица имат само толкова права, колкото държавата, върховната държавна власт, е намерила за добре да им признае. Абсолютната монархия схваща народа като обект на управление и отъждествява монарха с държавата; за нея народът, територията и върховната власт са съставните части на едно цяло, а монархът напълно се съдържа в цялото, защото е негов орган. Абсолютната монархия обединява всички функции на властта в едно абстрактно понятие (държава), кръстосва в него всички частни интереси (общия интерес) и като логична последица му подчинява всички индивидуални воли. Физическото и правното олицетворение на всеобемащата държава е суверенният монарх.

Щом цялата държавна власт е събрана в личността на монарха, той трябва да бъде едновременно законодател, изпълнител на законите и съдия. Такъв е бил абсолютният монарх и в действителност, поне de jure; и тази недиференцираност на трите власти, това отсъствие на разделение помежду им, е характерният белег на абсолютизма. В едикт на Луи ХV от декември 1770 г. се казва: “Nous ne tenons notre couronne que de Dieu. Le droit de faire les lois nous appartient a nous seul, sans dépendance et sans partage” (фр. – „Ние дължим коронота си единствено на Бога. Правото да създаваме законите принадлежи единствено нам, без да зависи и без да го споделяме с някой друг“). Монархът законодателства с укази, които не се нуждаят от приподписване от никой министър, защото министерска отговорност, в съвременен смисъл на понятието, не съществува. Римската формула: “Quod principi placuit legis habet vigorem” („Волята на владетеля има сила на закон“) става у френските легисти: “Qui veut le roi, si veut loi”. Указите на кралете са завършвали с думите: “Car tel est notre bon plaisir” (фр. – „Защото такова е нашето желание“) – желанието, благоволението на монарха, констатирано по надлежния формален ред, е правното основание за влизане в сила на дадено законодателно, изпълнително или съдебно разпореждане. Изпълнителната и съдебната власт също са в ръцете на монарха, който я упражнява със свои чиновници, назначавани и уволнявани лично от него или от съответни висши служители по негова делегация. Чиновническият щат е организиран пирамидално, в строга йерархия и в пълна зависимост от най-висшия началник. По-важните държавни работи той решава самостоятелно, а по-дребните се извършват от негово име, от съответните кралски чиновници. Правосъдието е сравнително най-самостоятелно; раздава се от коронни съдии в името на монарха, върховния съдия и пазител на законите. Обаче монархът има правото да се меси в правосъдието, да изменя закона, да прекратява дела, да опрощава наказания, да нарежда и в тази област всичко според волята си.

Както отбелязва един от големите български конституционалисти професор Любомир Владикин обаче, от юридическа гледна точка, монархията не представлява безправие. Разликата между нея и деспотията се състои главно в това, че деспотът не се съобразява с установения от самия него правов ред, докато за абсолютния монарх законите са задължителни, поне докато не ги е отменил.

Наред с това не трябва да се забравя, че освен монарха съществуват и редица други вето актьори в политическия живот на страната, като висша и низша аристокрация, съдии и свободни градове, а също и средновековни консултативни събрания, които по-късно ще се превърнат в предтечи на съвременните парламенти. Ето защо, въпреки своята презумирана всевластност, във фактическата конституция на страната абсолютният монарх е принуден да споделя властта си с тези вето актьори, като я осъществява чрез тях. Нещо повече, често пъти той е практически зависим и подчинен на политическата, военната и икономическата власт на висшата аристокрация. По този начин множество абсолютни монархии са функционирали не като автократични, а като олигархични системи. Разбира се, монархът често се стреми да елиминира тези ограничения пред своята власт. Така във Франция крал Луи ХIV отменил правомощието на парламентите (средновековните съдилища) да извършват контрол върху съответствието на кралските укази с основните закони на държавата, а Генералните щати (следновековното съсловно събрание) не били свиквани от 1614 г. Именно премахването на тези белези на смесеното управление покачва градуса на общественото напрежение във Франция и води до избухването на Френската революция, чиито продукти са модерността и политическият консерватизъм, възникнал като реакция срещу революцията.

Абсолютната монархия не е единствено исторически отмряла форма на държавно управление. Макар и вече не преобладаваща, тя се среща и в съвремеността в държави като Саудитска Арабия, Кувейт, Бруней и др.

Конституционната монархия се появява през втората половина на XVII в. във Великобритания, а от края на XVIII в. – и в някои други западноевропейски страни. XIX в. е времето на типично развитие и апогей на конституционната монархия, когато тя става универсална система за управление на европейския континент.

Минимална и задължителна, но не и единствена или достатъчна предпоставка за установяване на конституционна монархия е наличието на конституция. Чрез приемането на основен и върховен закон на страната монархът се превръща в един от конституционните органи. Въпреки че в началото на развитието на тази система той запазва огромна част от своята власт, все пак мовархът е принуден да се съобразява с конституцията, а когато не го прави или дори я суспендира, той е принуден да посочва причини със следващия от това риск от делегитимация на режима – както това се случва с режима на пълномощията на княз Александър I Български.

Конституционната монархия преминава през три основни фази – ранна, класическа (дуалистична) и късна (конституционно-парламентарна). Ранната конституционна монархия се характеризира със запазване на централното място на монарха в политическата система. Той е титуляр на цялата изпълнителна власт, която реализира сам или с подчинени нему министри, които най-често нямат собствен конституционен статус, а зависят изцяло от неговата воля и доверие. Отсъства институцията на правителството като централен колективен орган на изпълнителната власт. Монархът разполага с важни, а дори и решаващи правомощия в законодателната власт, сред които правото на законодателна инициатива, правото на вето (абсолютно или силно отлагателно), дискреционно право за разпускане на парламента, за прекъсване, отлагане или продължаване на неговите сесии. През ранната конституционна монархия парламентът вече е придобил статуса си на законодателен орган. Той обаче е силно ограничен от посочените законодателни правомощия на монарха. Освен това действа по-скоро като елитистки консултативен орган към него поради факта, че парламентът се избира въз основа на цензово избирателно право, а много често част от депутатите директно се назначават от краля. Цялата съдебна власт действа от името на монарха, като той има право на помилване, а в някои системи – и възможност да назначава висшите магистрати. Наред с това в съдебната система съществуват редица особени юрисдикции, създадени по обичайноправен път или чрез дарувани привилегии от страна на монарха. Октроиран (от фр. оctroire – дарувам) характер има и самата конституция, която най-често е акт на едностранно самоограничаване от страна на владетеля пред напора на социално-политическото недоволство и риска от революция или поне от детрониране. В някои страни се срещат и т. нар. договорени между монарха и народа, но реално – чрез аристокрацията и едрата буржоазия, конституции. С други думи, при ранната конституционна монархия принципът за разделението на властите е налице, но в отношенията в триадата правителство-парламент-държавен глава последният доминира.

Класическата конституционна монархия се установява в Европа към средата и втората половина на XIX в. Тя се нарича още дуалистична, тъй като при нея се открива противоборство на две политически начала – монархическия и републиканския принцип, намерили институционално въплъщение в институциите на краля и парламента. В етапа на дуалистичната конституционна монархия се наблюдава динамично равновесие между двата институционални стожера на констиционната система – монарх и парламент, респ. между социалните групи, които стоят зад тях – аристокрацията и буржоазията. От правна гледна точка дуализмът се състои в това, че монархът е титуляр на изпълнителната власт, а парламентът – на законодателната. Същевременно обаче в някои държави се появява и институцията на правителството, но най-вече на неговия председател. Те концентрират в себе си значителна част от властта за определяне и осъществяване на политиката, но зависят от подкрепата както на монарха, така и на парламента, и по-специално на мнозинството в него. Следователно дуалистичната монархия се характеризира не само с два стожера на системата, притежаващи двете политически власти – законодателната и изпълнителната, но и с установяването на двойно доверие, в чието поле на напрежение попада правителството. Както монархът, така и парламентът имат механизми за взаимен контрол. Така например владетелят може да разпуска парламента, а в някои системи – и да отлага неговите сесии. Неговото вето обаче се трансформира в отлагателно, а в разпускането започва да зависи не само от усмотрението на монарха, но и от политическата ситуация и от шанса на подкрепяната от него партия да спечели мнозинство в бъдещия парламент. От своя страна, парламентът не може да свали от власт монарха, но разполага с възможност да гласува недоверие или да откаже доверие на подкрепяното от него правителство. Появата на парламентарния контрол и развитието на система за отзивчиво и отговорно управление, основаващо се на взаимното доверие между парламент и правителство, съществено засилва статуса на парламента в конституционната система. За това допринася и появата на съвременните масови политически партии.

Третата фаза от развитието на конституционната монархия протича към края на XIX и началото на ХХ в. Към този момент дуалистичната монархия се трансформира в конституционно-парламентарна монархия или пък бива радикално заменена с република. Конституционно-парламентарната монархия е форма на държавно управление, при която монархът формално съхранява някои свои важни правомощия – право да предлага и назначава правителството, право да промулгира и обнародва законите и да им налага вето, дори право на законодателна инициатива. Той има право да участва в работата на правителството, като неговите заседания под председателството на монарха имат и особен статус. Същевременно обаче тези правомощия са чисто номинални във фактическата конституция на страната. С други думи, монархът по политически причини дълго време се въздържа от тяхното упражняване, а дори когато това става, зад прилагането им стои не неговата воля, а тази на правителството. Следователно конституционно-парламентарните монархии са еквивалент на чистите парламентарни монархии. Формалното съхраняване на правомощията на владетеля се дължи на еволюционното, а не на революционното развитие на тези страни и на постигнатия конституционен консенсус монархът да бъде съхранен като гарант за авторитета на държавата, имайки обаче номинално и символично значение в политическия живот. Пример за подобни формално конституционни, но реално парламентарни монархии са Норвегия, Дания, Белгия и Нидерландия.

Пример за класическа конституционна монархия представлява Княжество (а след прогласяването на Независимостта през 1908 г. Царство) България съгласно Търновската Конституция от 1879 г., съгласно която монархът разполага с редица реални правомощия в сферата и на трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна.

Съгласно чл. 9 от Търновската конституция законодателната власт принадлежи на царя и на народното представителство, като царят утвърждава и обнародва приетите от народното събрание закони (чл. 10). С утвърждаването се придава необходимата правна валидност на приетите от Народното събрание законодателни актове. Член 108 предоставя на монарха правото на законодателна инициатива редом с народното събрание. Законопроектите и предложенията на правителството се внасят в Народното събрание от надлежните министри, по царска заповед (чл. 109). Царят свиква народното събрание (чл. 127) и дава съгласие за продължаване на заседанията му отвъд определената в конституцията продължителност на сесиите (чл. 129). След като е свикал събранието, царят може да забави срока на неговите заседания до два месеца в рамките на една сесия (чл. 135).

От съществено значение е правото на монарха по чл. 136 да разпуска събранието и да свика нови избори за народни представители. Още при изработването на Конституцията нашите учредители придават на това право на държавния глава значението на необходимо средство за разрешаването на настъпил дълбок конфликт между органите на законодателната и изпълнителната власт, като предоставят ролята на арбитър в конфликта на избирателния корпус. Именно избирателният корпус, т.е. народът чрез вота си в новите парламентарни избори трябва да реши спора между изпълнителната и законодателната власт. Поради това чл. 137 от Търновската конституция изрично предвижда новите избори за народни представители да се произведат не по-късно от два месеца след разпускането на предишното Народно събрание. Но освен това основно предназначение на правото на държавния глава по чл. 136 то не рядко е било използвано от държавния глава и кабинета като средство за освобождаване от неудобния парламент, например с цел да се избегне негативен вот на Народното събрание по даден законопроект или при отказ да се гласува бюджетът било изцяло, било на определена част от него, за да се избегне евентуално бламиране на кабинета от страна на Народното събрание и т.н. По тази причина много от народните събрания през разглеждания период не просъществуват в предвидения от конституцията мандат. Това конституционно право на монарха наред с правото му по чл. 135 да отлага заседанията на Народното събрание, както и невъзможността на членовете на събранието да се съберат на сесия без да бъдат свикани от държавния глава (чл. 138) засилва позициите на короната в политическия живот на страната. То лесно се превръща в ръцете на решителния монарх в средство за противодействие на желанията и решенията на тази част от народното представителство, стояща извън редиците на правителственото мнозинство. Прибягването до чл. 136 обаче често се мотивира с предотвратяването на зрееща министерска или парламентарна криза, чиито последици са винаги вредни за държавния и обществен живот на всяка една страна.

Съгласно чл. 12 от Търновската конституция изпълнителната власт принадлежи на царя. Всички органи на тази власт действат от негово име и под негов върховен надзор. Член 149, запазвайки в съответствие с чл. 12 върховното ръководство в областта на изпълнителната власт за държавния глава, отбелязва, че тази власт принадлежи на министрите и на техния съвет. Именно те като органи на централното управление упражняват изпълнителната власт под върховния надзор и ръководството на царя. Оттук и правото на монарха да назначава и уволнява министрите (чл. 152), като председателят на министерския съвет се назначава по избор на царя (чл. 150). Член 153 установява отговорност на министрите както пред владетеля, така и пред народното събрание. Въвеждането на тази двойна политическа отговорност на правителството превръща монархическата институция в реален и съществен фактор в политическия живот и напомня като конструкция Юлската монархия във Франция, повлияна от идеите на Бенжамен Констан за държавния глава като носител на четвърта, неутрална власт, чиято задача е да балансира останалите власти, да възстановява равновесието между тях, за да действат те съгласувано.

За да бъдат изчерпателно очертани правомощията или прерогативите на държавния глава в областта на изпълнителната власт, трябва да се отбележи и това, че според чл. 11 от Търновската конституция той е върховен началник на всички военни сили както в мирно, така и във военно време. В това си качество той раздава военните чинове съгласно приет за това от Народното събрание закон. Съгласно чл. 17 царят като държавен глава е представител на държавата във всичките ѝ отношения с чуждите държави. От негово име правителството преговаря и сключва международни договори.

Прерогативите на държавния глава в областта на съдебната власт са отразени в чл. 13 – 16 от Търновската конституция. Съгласно чл. 13 „съдебната власт във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действат от името на царя”. Провъзгласявайки съдебната власт за независима от останалите конституционни власти и предоставяйки я в нейната широта на нейните съдебни места и лица, Конституцията дава право на царя да смекчава или отменя наказанията съгласно определен в правилата на наказателното съдопроизводство начин (чл. 14). По силата на чл. 15 правото на помилване принадлежи също на царя. Що се отнася до правото на амнистия, конституцията предоставя това право на царя и на Народното събрание, т.е. той може да упражни това дадено му по конституция право само заедно с последното. Член 16 изрично постановява, че правата на държавния глава по чл. 14 и чл. 15 да смекчава, да отменя наказанията и да помилва не се простират по отношение на присъдите, по които са осъдени министрите за някакво нарушение на Конституцията – забрана, която е необходима с оглед на реалното приложение на принципа на министерската отговорност, залегнал в чл. 155.

Анализът на посочените по-горе значителни правомощия на княжеската, впоследствие царската институция в сферата на трите власти, както и реалното им упражняване от страна на владетелите на Третото българско царство кара проф. Евгени Танчев да отбележи, че „фактическата конституция при действието на Търновската се разминава съществено с нейния прототип в лицето на Белгийската от 1831 г., макар и преработена през Сръбския органически устав, Гръцката конституция и основния закон на Румъния през тази епоха. Един от основните приноси на балканските монархии, за разлика от съвременните в Европейския съюз, където царят царува, но не управлява, е утвърждаването на формулата на управляващия цар в балканските конституционни монархии”.

При парламентарната монархия монархът запазва присъщите на институцията държавен глава правомощия, но те са неутрализирани с правомощията на други конституционни органи; монархът не е „решаващ орган“. Народът чрез своите представители в парламента и чрез подкрепяното от него правителство взема политическите решения. Актовете на монарха изискват приподписване от министър, с което той, респективно правителството поема отговорност за тях, вкл. пред парламента. Следователно при парламентарната монархия се откриват всички признаци на парламентарната форма на управление а парламентарната република и монархия са функционални еквиваленти. Именно това дава основание на някои автори да ги посочват като обща група и да ги противопоставят на дуалистичните системи – конституционна монархия, президентска република, а в типичния случай, т.е. през президентската фаза – и полупрезидентската република. Като примери за парламентарни монархии могат да бъдат посочени съвременна Великобритания, Испания, Швеция, Япония и др.  С други думи, при конституционно-парламентарната и при парламентарната монархия е налице такава система на разделение на властите, при която надмощието се намира в единния властови блок правителство-подкрепящо го парламентарно мнозинство, а ролята на държавния глава е сведена до символични и протоколни функции.

В заключение следва да се отбележи, че от монархистка гледна точка дебатът относно евентуалната промяна на формата на държавно управление не се изчерпва със замяната на републиката с монархия, а трябва да даде отговор и на въпроса какъв точно тип монархия да бъде въведен. И ако въвеждането на абсолютна монархия изглежда утопично с оглед претърпяното обществено развитие (най-малкото надали са много дори тези от най-запалените монархисти, които биха се съгласили да живеят в държава, където са третирани като обекти, а не като субекти на правото), то е съществен изборът между конституционната монархия, при която владетелят разполага с реални и съществени правомощия в сферата на трите власти (нещо като президентът в САЩ, чиято институция впрочем е моделирана именно по образа на един типичен монарх), и парламентарната монархия, наблюдавана в съвременна Западна Европа, при която държавният глава изпълнява единствено представителни и протоколни функции. Пример за първото решение можем да почерпим от Търновската конституция и историческото развитие на Третото българско царство, докато второто би било новост в нашето държавно развитие.


Използвана литература:

Баламезов, Ст., Конституционно право, част първа, С.: Софи-Р, 1993 г.

Близнашки, Г., Парламентарно право, С.: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2015 г.

Владикин, Л., Общо учение за държавата, С.: Булреал 2000, 2007 г.

Киров, Пл., Конституиране на представителното управление в България, С.: Сиела, 2015 г.

Стойчев, Ст., Конституционно право. Пето допълнено издание, С.: 2002 г.

Танчев, Е., Формата на управление – световни стандарти и измерения в българския конституционализъм. – В: Юридически свят, бр. 2/2001 г.

Танчев, Е., Белов, М., Сравнително конституционно право, С.: Сиби, 2009 г.

Споделете чрез

Предишен

Следващ