До изборите за Европейски парламент, които ще се проведат между 23 и 26 май 2019 г., остават по-малко от пет месеца. При постоянната динамика на процесите, протичащи в Европейския съюз, която е в състояние да промени съществено общата картина в рамките на съвсем кратки срокове, този период изглежда твърде продължителен, за да се правят каквито и да е прогнози и задълбочени анализи. Именно значимостта на тези процеси обаче изисква отправянето на поглед в бъдещето чрез очертаването на някои откровени тенденции, които ще имат своето отражение върху резултатите от европейските избори, а оттам – и върху съдбата на целия континент и гражданите, които го населяват.
Само за последните десет години Европа премина (и все още преминава) през редица кризи, които разтърсиха някои от основополагащите елементи на европейското обединение и паралелно поставиха под въпрос способностите ѝ да се справя с възникналите трудности. Финансовата и „гръцката“ криза разклатиха вътрешния пазар и еврозоната, Обединеното кралство се превърна в първата държава членка, която желае да напусне Съюза, а мигрантският наплив и поредицата от терористични актове удариха в другото сърце на европейската идея – свободното движение. Шенген попадна под заплаха. Елитите започнаха активно да губят подкрепа, а някои от основните постулати на общността като единно образувание изгубиха почва под краката си. Как обаче тази верига от събития се отразява върху електоралните процеси на европейско равнище?
Традиционните партии в отстъпление
За първи път от провеждането на дебютните преки избори за Европейски парламент през 1979 г. съществува сериозна опасност двете най-големи политически групи да загубят мнозинството, което 
оформят понастоящем. Съгласно статистическа информация, представена от сайта „Politico” въз основа на множество социологически проучвания, Европейската народна партия (ЕНП) и Прогресивният алианс на социалистите и демократите ще изгубят около 90 от членовете си в Европейския парламент в сравнение с настоящия мандат, а с това и възможността заедно, без необходимост от допълнителна подкрепа, да вземат решения в пленарна зала и в парламентарните комисии.
Въпреки че спадът в подкрепата за социалдемократите е далеч по-видим (потенциална загуба на около 60 евродепутати поради попадане в опозиционна роля след участие в управляваща коалиция – Чехия, Австрия и Нидерландия, сериозно до драстично занижаване на резултатите в анкетите на немската социалдемократическа партия, на социалистическата партия във Франция, на Демократическата партия в Италия и др.), количествените измерения на отстъплението при партньорите им от ЕНП (около 30 души) не следва да се пренебрегват (загуби за Християндемократическия и Християнсоциалния съюз в Германия, Републиканците във Франция и др.).
Причините за отслабената подкрепа биха могли да бъдат разделени в две групи: от една страна – неспособността за справяне с горепосочените кризи, а от друга – последователното участие в „големи коалиции“ (Германия, Австрия, Нидерландия), което оформи своеобразен европейски „мейнстрийм“. „Леви“ и „десни“ се скупчиха в центъра и оставиха огромни пространства по двата фланга, умело уплътнени от нови субекти из целия политически спектър, които с широко сърце приеха изоставените от (бившите) социалисти и консерватори ценности.
Потенциалната неспособност за формирането на мнозинство, съответно за вземането на самостоятелни решения, не следва задължително да се приема като края на света от елитите, оформящи ядрото около ЕНП и социалдемократите. „Лесният“ път би бил перманентното търсене на „трети“ (в зависимост от същината на решението, което следва да се приеме), който да играе ролята на необходимата патерица, позволяваща запазването на досегашния центристки консенсус. Този метод на действие обаче трудно би могъл да реши проблема с все по-непредсказуемите електорални нагласи, резултатите от които далеч не са по вкуса на традиционните играчи на европейската политическа сцена.
Алтернативният път може да се окаже доста по-трънлив, но и значително по-издържан от политологическа гледна точка – оформяне на мнозинства въз основа на идеологически осмислени коалиции. Този способ би могъл да предизвика завръщане на центристите към позабравените леви и десни ценности, което в средно- и дългосрочен план може да се отрази положително и на резултатите им на национално равнище. Разбира се, отчитайки фрагментираността на Европейския парламент, която ще бъде допълнително подкладена на майските избори, коалиции от подобно естество ще бъдат особено шарени и ще се нуждаят от четири (дори повече) политически групи, за да доведат до разписването на успешна формула.
Изборът между двете опции несъмнено ще представлява акт със съществено политическо значение, като този въпрос вероятно ще намери своя отговор още при едно от първите тежки гласувания на Парламента в рамките на новия му мандат – избора на председател на следващата Европейска комисия.
Животът на другите
Досегашната доминация на ЕНП и на социалдемократите сякаш не оставяше толкова поле за разсъждения по отношение на ролята на останалите групи, заели своето място в Европейския парламент. Новата далеч по-авангардна картина, която ще бъде възпроизведена от резултатите на предстоящите избори, значително ще промени пейзажа и с него – цената на всяка от малките политически сили.
Трета по численост в момента, групата на Европейските консерватори и реформисти ще загуби своя основен донор в лицето на британската Консервативна партия вследствие на напускането на Обединеното кралство и ще се маргинализира до степен, в която ролята ѝ ще бъде силно ограничена. Според очакванията групите на либералите („Алианс на либералите и демократите“), крайнолевите („Европейски обединени леви“) и „Европа на свободата и пряката демокрация“, в която членуват „Петте звезди“ на Бепе Грило и „Алтернатива за Германия“, в общи линии ще запазят броя на членовете си.
Изрична уговорка все пак трябва да се направи по отношение на групата на либералите, към която е възможно да се присъединят представителите на движението на Емануел Макрон „Република, напред“, въпреки че френският президент изразява откровени мераци за формирането в Европейския парламент на нова политическа група. В някаква степен са изненадващи цифрите, според които групата на „Зелените“ ще изгуби част от състава си въпреки грандиозния подем, в който Зелената партия се намира в Германия, където съгласно изследванията увеличава подкрепата си почти двойно на федерално равнище.
В най-значителен и осезаем възход е евроскептичната и антимиграционна група „Европа на нациите и свободата“, която по всяка вероятност ще увеличи с над 70% числеността си и по този начин от осмо по големина място ще се придвижи на четвърто. Тези резултати не бива да изненадват никого, доколкото членовете на групата записват все по-силни активи в национален план – Марин Льо Пен и нейният Национален фронт (съюз) достигнаха до балотаж на президентските избори във Франция през 2017 г., а Партията на свободата във Австрия на вицепремиера Хайнц-Кристиан Щрахе и Северната лига на италианския вътрешен министър Матео Салвини вече са в управляващото мнозинство в двете държави. Към този списък трябва да се причисли и Партията на свободата на Герт Вилдерс в Нидерландия, която по традиция обира около една пета от гласовете там.
Поради особеностите на идеите, изповядвани от тази формация, е трудно изначално да се определи каква точно ще бъде ролята ѝ в новия Европейски парламент. Твърде вероятно е да се породи нежелание от страна на системните политически актьори да си сътрудничат активно с нея (подобно например на ситуацията, в която е поставена „Алтернатива за Германия“ в немския Бундестаг). Освен това евроскептичните партии далеч не са толкова консолидирани помежду си, колкото традиционните играчи на паневропейско равнище, което в редица случаи води до непредсказуем вот, съответно невъзможност за осигуряването на гарантирана подкрепа в определени ситуации.
Изводът
В последно време упорито в Европа се говори за консервативна вълна. Ако сведем модерното ново (всъщност добре забравено старо) противопоставяне между „либерално“ и „консервативно“ до модела „ляво-дясно“, то няма съмнение, че (с някои условности от икономическо естество) либералното е ляво, а консервативното – дясно. В такъв случай логично бихме могли да поставим въпроса: „По-десен ли ще бъде новият Европейски парламент?“ Моят личен отговор е: „По-скоро по-малко ляв. Но със сигурност по-евроскептичен.“
