Събитията от последните месеци отвориха вакуум, предизвикал появата на нов политически субект. Умората от противопоставянето системни-антисистемни партии, партии на статуквото-партии на промяната, стари муцуни и нови лица, доведоха и до съществено важния въпрос ефективен ли е революционният метод за промяна на политическата система или е нужно да се действа реформаторски във вече установената система с недотолкова новия похват за използване на десни методи в постигането на леви цели.
Опитът за революция
Опитът за революция бе употребен от т.нар. „партии на протеста“. Амунициите, с които разполагаха бяха хаотично изхабени в посока на отричане на всичко старо и в опити за установяване на нов политически ред. Главната артилерия, в лицето на ПП „Има такъв народ“ заложи на непредсказуемост, липса на диалогичност и лош вкус в подбора на министерски кабинет. Останалите партии, олицетворяващи „новото начало“ също не съумяха да постигнат единогласие и обединение в изготвянето и систематизирането на държавните приоритети, а резултатът от всичко бе загубата на ценно време в условия на криза и съществен дефицит в предварително поставените заявки за подобряване на демократичното представителство.
От една страна промяната на политическата обстановка се реализира. Раздвижването в парламентарното представителство измести властовия център, концентриран повече от 10 години в една единствена партия, като го прехвърли, не в партиите „символ на промяна и демократични ценности“, а в ръцете на Президента. Идеологическото разделение ляво-дясно, бе изместено от новото противопоставяне статукво-промяна, а деидеологизацията проправи път за нови политически субекти, които неминуемо доведоха със себе си голяма доза непредсказуемост в политическата обстановка. От друга страна, гласуваният кредит на доверие за новите – вече стари носители на трансформацията, не бе оправдан и обществото отново се впусна в търсенето на месия, който с магическа пръчка и неприсъща за „простосмъртните“ харизма да донесе със себе си истинския вятър на промяната. Възможно е, това да е последният опит за спасяване на парламентарната демокрация в България. Пропилее ли се и този шанс, дебатът за преминаването към президентска форма на управление ще се изостри и ще заеме централно място в търсенето на алтернатива.
Продължаваме промяната – реалност или химера
Тенденциите наблюдавани в последно време в сформирането на политически субекти също се видоизмениха. От модерните навремето политически партии, се премина към нова тенденция, залагащ на политически проекти, сдружения и обединения. Член 11, ал. 3 от Конституцията гласи, че „Партиите съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите. Редът за образуване и прекратяване на политически партии, както и условията за тяхната дейност се уреждат със закон.“. Подминавайки също както Изборния кодекс така и Закона за политическите партии се достига до фактическото положение, в което се търси ракета-носител на нов политически проект. В конкретния случай, „ракетното инженерство“ представлява пришиването на две съвършено различни политически партии, трансформирайки ги в нов политически проект, който стъпва на изцяло различна платформа, абстрахирайки се от двете рамена отдолу, които му дават тласък.
Тук тълкованията могат да бъдат в различни посоки. От една страна се заявява, че търсиш мнозинство от 121 почтени депутати, а да се действа по ръба на закона е меко казано двулично. От друга страна влакът, който хващат бившите служебни министри не е последен, а е единственият в положението, в което се намираме. Притиснати от времето, натрупали високо ниво на доверие и популярност през последните месеци, се възползват от генерираната нова вълна, която практически е вследствие на запълващия се вакуум в политическото пространство и отворилата се ниша за нови спасители.
„Продължаваме промяната“ си поставя за цел да обедини в себе си обществените интереси и вълнения, като работи в посока изграждане на „коалиция на честните“, независимо от разположението в политическия спектър на участниците в нея. И вълкът да е сит и агнето да е цяло – чрез десни инструменти ще се постигат леви цели. С други думи на десните ще се предлагат десни политики, а на левите – леви. Така вратата стои широко отворена за всички. Подход, прилаган във Великобритания от бившия премиер Тони Блеър, както и от президента Макрон във Франция. Разбира се по-сериозни сравнения между българския контекст и чуждестранните примери биха били неуместни и нелепи.
В условията на криза, обществото търси сигурност, търси обещания, които да поддържат искрата надежда за по-добро бъдеще. В многомерната криза, в която се намираме днес, новото, което ни се предлага в голяма степен отговаря на условията, поставени по-горе. За разлика от импулсивността на „Има такъв народ“, носеща със себе си силен елемент на непредсказуемост, новият политически формат предлага на избирателя, поне на пръв поглед, вече постигнато равновесие между разум и емоция. Опитвайки се да замени класическия спектър ляво-дясно с крайното деление почтени-непочтени, се измества фокусът върху това какво политическо пространство заема новият проект.
Къде е проблемът?
На теория всяка партия заявява че е почтена, създадена с мисия да защитава и представлява своите поддръжници. Изконното начало на вродената почтеност на политическите партии се изкривява и вместо в корена, бива поставяна в завършъка. Изхождайки от казаното дотук, всички партии на базово ниво са еднакви. Класическото ляво-дясно се явява като деление, позициониращо партиите в даден спектър спрямо ценностите и идеологическите възгледи, които те защитават. По този начин всяка партия получава собствена идентичност и обединява съмишлениците си на фундаментална основа. Да приемем, например че в „англосаксонските определения, било то в смисъла на ляво и дясно или либерално и консервативно, съществуват ясно определими различия. И те са идеологически, включват основните нагласи за отношенията между индивид и държава, за традиционните ценности, включително семейните, образователните и религиозните, икономическата система, данъчната политика, базовите принципи на правосъдието и пр.“[1] Заличаването на класическия спектър и замяната му с новия – почтени-непочтени води до комплицираната позиция, в която е трудно да докажем кой крив, кой прав.
Вляво или вдясно, президентски проект или харвардски спасител?
Създаването на изцяло нов политически проект, позициониращ се и вдясно и вляво, дава повод за вникване по-надълбоко в дебрите на политическия инженерство. Искрени ли са в своите думи Петков и Василев? Политическият морал може ли да се разглежда като надпартийна ценност и да бъде използван за решаването на надпартийни въпроси от национално значение? Умишлено ли се пресича възхода на Демократична България? Президентски проект ли е ПП? Множеството въпроси, на които не може да се даде еднозначен отговор, към този момент.
Възможността за предизборна коалиция между ПП и ДБ, както и перспективата за спечелването на първото място на изборите през ноември, бе отхвърлена от „Продължаваме промяната“. Целта на новия проект е постигането на широкоспектърен центризъм и отвореност на структурата. Заявката за сформиране на мнозинство от 121 народни представители, без коалиционно споразумение или спечелване на мнозинство на следващите избори, обаче, ни отвежда отново до изходната позиция с плаващите мнозинства. Това няма ли да доведе отново до слаб парламент? Как с определени депутати, а не с партия се прави коалиция?
Наблюдатели сме за пореден път на популистки действия, но все пак е нужно по-сериозното разгръщане на проекта за даване на крайни оценки. Разбира се, в полето на анализите, търсейки причинно-следствена връзка между събитията, появата на точно този субект на политическата сцена, покачва шансовете на Радев за втори мандат. Нанасяйки трус не само в редиците на ИТН и ИСБГНИ, с привличането на част от техните избиратели, се отслабва и дясното крило в парламента в лицето на ДБ, което бе започнало победоносния си поход, но някак си социологическите проучвания за следващите избори го секнаха. Точно поради нуждата от водач, на предстоящите кампании, кандидатурите за президент, които следва да бъдат излъчени от десния политически спектър са от решаващо значение. В случай на липсваща силна дясна, алтернативна фигура в президентската надпревара, шансовете за залитане от една в друга крайност, не са за пренебрегване.
Все още има много въпросителни за бъдещето на българския парламентаризъм. Промяната продължава. Важното е в каква посока и с какви инструменти. Харвардското присъствие ще бъде или първокласен лек за държавността и качеството на демокрацията, или ще бъде първокласна дрога, с краткотраен илюзорен ефект, водещ в повечето случаи до необратими последствия.
[1] Канов, Л. Термините „консервативно“ и „либерално“
