Омразата е големият лош проблем на западното общество. Така ни казват повечето медии, политици, експерти, активисти, знаменитости, инфлуенсъри и микроинфлуенсъри. Но каква е тая омраза? Нещо аморфно и абстрактно, достатъчно разтегливо и еластично, за да се ползва според интереса на ползващия. За какво говорим, когато говорим за омраза? И защо толкова много хора, които обичат да сигнализират, че са против омразата звучат доста… омразно? Те очевидно мразят омразата, но не ги ли вкарва това състояние в екзистенциално противоречие? Или поне в политическо противоречие. Защото инструментализирането на такъв абстрактен термин в публичния живот се прави почти винаги с политическа цел.
И нека не се лъжем – в последните години манипулациите с ключова дума омраза са приоритет основно на една фракция от политическия пейзаж. Това са левите прогресивни либерали, които доминират обществения разговор през почти пълния си контрол над мейнстрийм медии, университети, културни институции, администрации и неправителствени организации.
Парадоксите, които произвежда системната злоупотреба със звучната дума омраза са сочни и комични. Напомнят на онзи виц, в който се призовава да отхвърлим расизма и да заживеем като бели хора. Или на другия, в който лирическият герой гордо казва: „Аз съм против предразсъдъците и холандците!“
Например, когато някой журналист или холивудски актьор каже публично, че Доналд Тръмп е идиот и трябва да бъде в затвора, това почти винаги се описва като „смела и критична позиция“. Ако се кажат същите думи за Хилъри Клинтън това вече става „език на омразата“. Ако някой реши да осмее Християнството получава похвала за своята свободна позиция. Но в момента, в който сменим религиите и на мястото на Християнството сложим Исляма някак си магически свободната позиция се превръща в „престъпление от омраза“. Образът на Христос потопен в урина е изкуство. Карикатура на Мохамед е акт на омраза и дискриминация. А в много случаи – и смъртна присъда.
Ето как нестабилната природа на омразата ни играе номера. Трудно е да сложим една солидна и принципна дефиниция. Ако го сторим много журналистически и политически кариери ги очаква гибел. Фиксираме ли омразата един солиден сегмент от така наречения „експертариат“ ще се изгуби в мъглата на собствената си ненужност и несъстоятелност.
Актуален пример за абсурдите на „хейт културата“. Български и западни медии осъдиха „Луковмарш“, защото смятат, че е вдъхновен от кървава идеология, която сее смърт и проповядва омраза. Но защото тогава нямаше реакция към контрашествието, предвождано от представители на „Антифа“. Сещате се – онова одиозно интернационално движение, вдъхновено от кървава идеология, която сее смърт и проповядва омраза.
Ето как едната кървава идеология е мразена, а другата е обичана. Логиката лежи изнасилена. Когато членове на „Антифа“ чупят и бият, медиите галят и хвалят. А когато хлапета с шапки MAGA се смеят, това е престъпление от омраза. И журналистите, които вчера са оправдавали и романтизирали насилието на комунистите от „Антифа“ днес призовават за смазването на децата с шапките.
Преди дни издания като „Гардиън“ възмутено съобщиха, че мемориалът на Карл Маркс в Лондон е бил вандализиран. Същите медии използваха съвсем различни думи, когато подивели тълпи събаряха статуи на генерал Робърт Е. Лий в САЩ. Тогава противообществените прояви бяха етикирани като протест и активизъм. Ето как вандалщината става свободно изразяване и обратно според политическия интерес. Омразата е любов и любовта е омраза.
Модерно и лукративно е да се изобличава омразата към другите етноси и култури. Но какво правим с омразата към собствените етнос и култура. Активните градски либерали обожават да се гаврят с „простия българин“ и да посочват неговата неспособност да се интегрира на Запад. Същите хора много мразят, когато видят същите думи, но насочени към сирийци, еритрейци, сомалийци или роми. За тях това си е чиста проба език на омразата. Как така „простите българи“ е забавна реплика, а „простите пакистанци“ е престъпление? „Българска работа“ може, но „циганска работа“ води до жалба в Комисията за защита от дискриминация.
В объркания свят на омразата едни групи са длъжни да мразят, а други трябва да бъдат мразени. Жените могат да мразят мъжете. Черните могат да мразят белите. Мюсюлманите могат да мразят християните. Хомосексуалните могат да мразят хетеросексуалните. Но никога обратното.
Звездата от сериала „Еmpire” Джуси Смолет толкова мрази белите избиратели на Тръмп, че плати на двама нигерийски братя да се направят на такива и инсценира расистка и хомофобска атака срещу себе си в Чикаго. Смолет излъга полицията, че бели мъже са го душили и са крещeли MAGA. Преди да бъде разкрит, Джеси беше любимата жертва на либералите. Те се нуждаеха от такава атака, колкото и нелепо да звучаха обстоятелствата.
Борците срещу омразата искаха това престъпление от омраза да е вярно. И сега намразиха Смолет защото той излъга техните надежди като инсценира акт на омраза, воден от собствената си омраза към определена, позволена за мразене група. Дали мразещите омразата са си взели поука? Едва ли. Това е сладък наркотик. А те са пристрастени.
