fbpx

НОВО

С всеки ден на власт управляващите ерозират

„От чисто политическа гледна точка най-добрият вариант на ГЕРБ в момента е да се съгласи да подаде оставка. Чисто електорално с всеки ден на власт ГЕРБ ерозира и кърви. Този процес ще се засилва, защото икономическата криза ще се задълбочава.“ Това каза пред...

Кризата от 2008 г. не се повтаря, много по-тежка е

Eфектите от икономическата криза са най-силно подценяваният фактор от началото на извънредната ситуация, предизвикана от световната пандемия от COVID-19. Въпреки, че най-яркото проявление на предстоящите финансови и икономически затруднения се появи още в средата на...

Коронавирусът пренареди света

През изминалото тримесечие американската икономика регистрира срив с почти 33% спрямо първото тримесечие и 9.5% на годишна база спрямо същия период на 2019 г. Безработицата счупи тавана на графиките. Това са абсолютни рекорди откакто има исторически данни. Икономиката...

Седемте смъртни гряха според ляво-либералната „религия”

Източното православие не разграничава ясно смъртните и простимите грехове. В католицизма седемте смъртни гряха са точно назовани: гордост, сребролюбие, блудство, завист, чревоугодие, гняв и леност. Първоначално те са посочени през 6-ти век от папа Григорий Велики, а...

Инфлацията ще стопи парите ни – как да се опазим?

„Спасителят“ е с тежък ревматизъм, свръхтегло и два микроинфаркта Днес светът на финансите е достигнал точка, от която няма връщане. През 2007-2009 г. имахме Голяма рецесия. Евтиният кредит от централните банки наду стратосферен имотен балон, придружен от сериозна...

На път сме да пропаднем в двойна криза с риск от нов локдаун

Ще успеем ли да съхраним икономиката Без съмнение България в момента е изправена пред прага на поне две изключително сериозни кризи. Протестната вълна от последния месец из цялата страна повдигна градуса на политическо противопоставяне в обществото. Макар и малобройни...

Оставки, избори и кабинети – какво ни казва Конституцията?

Често пъти в нашето общество политически, икономически и социални събития пораждат кризи, които бързо се прехвърлят на държавно ниво и водят до структурни изменения в тъканта на българската политика. И докато партии идват и си отиват, заедно с правителствата, които те...

Отворено писмо срещу агресията към журналисти

Присъединяваме се към отвореното писмо на АБРО, БНР и БНТ срещу агресията срещу журналисти: АБРО, БНТ и БНР призовават към безпрекословно зачитане на личната неприкосновеност и независимост на журналистите при изпълняването на тяхната професионална мисия да отразяват...

Катастрофата в Бейрут

Светът стана свидетел на потресаващи кадри вчера от Бейрут. По-малко от двадесет и четири часа след огромната експлозия, все още няма потвърждение, какво може да е причинило взрива, но още в първите часове след него говорител на израелското правителство обяви, че...

Националната ненавист

"Ненавиждам София", написа някакъв варненец по повод блокадата на Орлов мост. Без значение чия правда е по-велика, аз съм вцепенен от думите, които си казват хората един на друг. От ужасяващата омраза, за която, надявам се, им стига смелост да изливат само в...

Наследството на панарабизма в Близкоизточния конфликт

Време за четене: 20 мин.

Първият въпрос, като започнем да говорим за панарабизма и арабския национализъм е ясно да посочим какво се има предвид под Арабски свят – това са всички държави, където арабският език е първият официален език  и  арабската и ислямска култура доминират. В наши дни те наброяват 22 и са обединени в така наречената „Арабска лига”.[1] Но за да се стигне до това обединение, което е едно от наследствата на панарабисткото движение, войните, смъртта и насилието оставят своите белези в региона. Последният век се оказа исторически динамичен за държавите от Близкия изток. От една разпадаща се Османска империя, през мандатната система и накрая завършваща с установяването на редица суверенни държави и монархии (теокрации в случая на ислямските монархии). Всички тези процеси, по един или друг начин, са подпомогнати и от развитието на арабския национализъм. Корените на панарабизма са строго обвързани с етническите и религиозни движения  в региона. Всъщност точно тези корени извират от културното възраждане „Ан-Нахда” в Египет и Леванта през XIX век.[2] Какви са границите на това културно и политическо явление? Дали панарабизма е всъщност социалистическият връх на aрабското националистическо движение и какво политическо течение го наследява с падението на авторитарните режими в Близкия Изток?

Същността на така нареченото „арабско възраждане” и конструирането на различните арабски националистически движения се корени в дългия процес, наречен „Ан-Нахда”.

За първоизточник и вдъхновител на този процес може да бъде посочен културният шок от инвазията на Наполеон в Египет през 1798г.[3] Последвалите реформи на владетели като Мехмед Али Паша (1805-1848) в Египет и периода на Танзимата (1839-1876) в Османската империя засилват движението, чиято цел е да обедини културно, политически и лингвистично арабите в Левантата и Магреб. Много съвременни учени са убедени, че тази културна революция е започнала едновременно в Северна Африка и Сирия и че по своята специфика се различава от реформите в османската столицата и са с по-западно ориентиране.[4] Всъщност, основната разлика е, че в Египет този процес се фокусира върху политическите аспекти на ислямския свят, докато в Сирия се засягат повече културните аспекти.  В последствие с напредването и развитието на „Ан-Нахда” се наблюдава едно избледняване на тези линии на разделение. По отношение на панарабизма ключова фигура със своя принос се оказва ливанският публицист Джуржи Зайдан (1861-1914). Той е един от първите интелектуалци, които подхождат към панарабизма като към културна националистическа сила. Трудовете на Зайдан имат важно влияние върху приемането на модернизираната версия на арабския език, като универсален писмен и официален език в арабския свят, вместо да толерира местните диалекти в различните страни.[5]  Зайдан написва няколко статии в началото на XX век, в които подчертава, че населението в арабско говорещите региони, простиращи се от Магреб до Персийския залив, съставляват един народ със споделено национално съзнание и че тази езикова и културна  връзка заклеймява всякакви  религиозни, расови и специфични териториални различия.[6] Той също популяризира чрез своите исторически романи светското разбиране за арабската история, обхващащо пред-ислямския и ислямския период, в обща история, която всички араби могат да предявят за своя. Така той се нарежда като виден представител на секуларния национализъм в панарабизма. В религиозната сфера Джамал ад-Дин ал-Афгани (1839-1897) придава на исляма модернистично интерпретиране и слива привързаността към вярата с антиколониалната доктрина, която проповядва пан-ислямска солидарност срещу европейския натиск.  Той също така подкрепя замяната на авторитарните монархии с представителна система и осъжда това, което възприема като догматизъм, стагнация и корупция в исляма.[7] Сред неговите ученици, които развиват идеите му, се ражда и концепцията за изграждането на самостоятелно ислямско правителство в държавата. Най-голям поддръжник на тази идея става ислямският проповедник Рашид Рида (1865-1935).[8] Трудовете на Рида не след дълго намират и своята по-радикална вариация и вдъхновяват основателя на организацията „Мюсюлманско братство” – Хасан ал-Бана.[9] Важно е да се отчете следната последователност в арабското възраждане. В този ранен период секуларният пан-арабизъм не успява да изгради политическа концепция срещу Запада, докато на религиозно и културно ниво антиколониализмът доминира в идеологията. Едва след проникването на социалистическите идеи на баатизма се наблюдава по-силно засилване на антизападната реторика и политика.

              Като политически-властови проект панарабизмът за първи път е прокаран от Хюсеин бин Али – шарифът на Мека, който се бори за независимостта на арабите от Османската империя в Арабския полуостров и за създаването на единна арабска държава в Близкия Изток. Между юли 1915 и  март 1916г. писмената кореспонденция между Хюсеин и върховния представител на Великобритания в Египет – Хенри Макмахън води до споразумение между Обединеното кралство и Хашемитите. Обещанието е  при условие, че арабите успешно се обединят и въстанат срещу османците, Обединеното кралство ще подкрепи арабските аспирации за независимост в региона.[10] Едно от писмата и по-точно това от 24 октомври 1915 г. става основополагащо за арабските претенции за независимост в региона. Ливанският дипломат Джордж Антониус е първият, който публикува цялата кореспонденция, описвайки това писмо като: „Най-важното в цялата кореспонденция и може да се смята за най-важният международен документ в историята на арабското национално движение…”.[11] И до ден днешен това писмо все още се посочва като основно доказателство с което арабите обвиняват Великобритания, че е нарушила споразумението си с тях. През 1916 г. със споразумението „Сайкс-Пико” между Обединеното кралство и Франция, се определя, че части от Арабския полуостров ще бъдат разделени между двете държави, вместо да съставляват части от независима арабска държава. Когато Османската империя се предава през 1918 г., Обединеното кралство отказва да спази споразуменията си с Хюсеин  и заедно с Франция поемат управлението в Месопотамия, Ливан, Палестина и земите на съвременната държава Сирия. В крайна сметка Хюсеин остава само крал на Хиджаз, който се намира в тогавашния по-малко стратегически ценен южен район на полуострова, но синът му Али губи своя халифски трон, когато кралството е ликвидирано от силите на саудитите и териториите му са присъединени към новосъздаденото кралство Саудитска Арабия през 1932г. С това епохата на ранната Хашемитска визия за обединен халифат претърпява катастрофа. Ключовият фактор за този провал остава недобрата политическа адаптация на арабските лидери след края на Първата световна война и преразпределението на регионалната власт в ръцете на държавите победителки от войната. Това поставя основите на активната опозиция на арабските лидери срещу амбициите и интересите на западноевропейските държави.

В течение на следващите десетилетия тенденцията панарабизмът да е монархически воден започва да избледнява пред все по-назряващите леви и десни идеологически тенденции в арабското национално движение.

По-формализирана панарабска идеология, отколкото тази на Хюсеин, е приета за първи път през 30-те години на XX век, особено от сирийските мислители  Константин Зурейк, Сати ал-Хусри, Заки ал-Арсузи и Мишел Афляк. Афляк и ал-Арсузи са ключови фигури в създаването на арабската Баатистка партия, а последният става неин основен идеолог, съчетавайки елементи на марксистка мисъл с национализъм до голяма степен. Възгледите на ал-Арсузи за обществото, езика и национализма, които колективно изграждат баатистката идеология, представят концепцията за възстановяването на изгубената през последните 1000 години арабска идентичност. Ключът към обединението на арабите според ал-Арсузи е езикът.[12] Той твърди, че за разлика от латинския език, който обединява западноевропейските нации, арабският е далеч по-малко произволен и много по-интуитивен.[13] Въпреки приносите си към баатисткото движение, ал-Арсузи бегло е споменаван в научните кръгове на запад и в арабския свят.  Много по-трайна следа в Баатистката партия оставя неговия ученик – Мишел Афляк.[14] Идеите на Афляк за икономиката и политиката, които са колективно известни като „зрял баатизъм”, твърдят, че арабският свят трябва да бъде обединен в една арабска държава, за да постигне напредък.[15] Той е критичен, както към капитализма, така и към комунизма и критикува някои от материалистичните теории на Карл Маркс.[16] Баатистката идея отрежда голямо значение на свободата и социализма с арабски характеристики, който да не е част от международното социалистическо движение на Запада.[17] Афляк вярва силно в секуларизацията на държавата, но отхвърля атеизма. Въпреки че е християнин, той вярва, че ислямът е доказателство за „арабския гений”.[18]  Всъщност заедно с помощта на Салех ад-Дин ал-Битар, Афляк основава организацията „Арабско движение Баат” през 1940г. През 1947г. организацията се слива с тази на ал-Арсузи, която по ирония на съдбата носи същото име и така се ражда обединената партия „Баат”. Самият Афляк е комунист по убеждения, но под влиянието на националистическата идеология на ал-Арсузи и Сати ал-Хусри някои нацистки идеи също намират почва в политическата му визия.[19] Под ръководството на Афляк, баатистката партия установява широк контрол в Сирия и създава връзки със съседните режими в Ирак и Египет. В края на 50-те и през 60-те години в Арабския полуостров се установява една „баатистка дъга” с авторитарни лидери начело, която заздравява своя контрол над секуларната част от Арабския свят.[20] Лидери като Джамал Абдел Насър и следващото поколение баатисти в Сирия и Ирак след Афляк определят политиката на региона за десетилетия напред и техните политики ще доведат до кулминационния връх в развитието на панарабисткото движение.

            Въпреки това през 40-те години Хашемитската династия успява отново да се укрепи в новопризнатото през 1946г.  кралство Йордания и под управлението на втория син на шариф Хюсеин – крал Абдула I да изгради противоположна на баатизма концепция, наречена „Велика Сирия”.[21] Хашемитските претенции към Сирия не идват с плана на крал Абдула I. Арабското кралство Сирия е първата съвременна арабска държава, която е създадена в региона, но нейното съществуване продължава малко повече от четири месеца (8 март – 24 юли 1920 г.). По време на своето кратко съществуване царството е водено от сина на шариф Хюсеин бин Али – Файсал бин Хюсеин (братът на крал Абдула). Въпреки претенциите си към разширяване на територията на „Велика Сирия”, правителството на Файсал контролира ограничена част от кралството и е зависимо от Великобритания, която заедно с Франция се противопоставя на идеята за по-голямо кралство Сирия и отказва да признае Файсал за крал.[22] Кралството се предава на френските сили на 24 юли 1920 г. След конференцията в Сан Ремо (април 1920г.) и поражението на краткотрайната монархия на крал Файсал в Сирия в битката при Майсалун, френският генерал Анри Гуро, в нарушение на условията на мандата, подразделя Сирия на шест части. На свой ред, Абдула, единствен сред арабските лидери от своето поколение, е смятан за умерен от Запада.[23] Мечтата за обединение на „Велика Сирия” под хашемитска власт в границите на тогавашните Трансйордания, Сирия, Ливан и британският мандат на Палестина довеждат израелския историк Ави Шлайм до заключението, че: ”Много арабски държави не разбират Абдула и го виждат като заплаха за независимостта на техните страни и го подозират, че е в заговор с врага”.[24] В отговор Абдула също не се доверява на другите лидери на арабските държави. [25] Той неуспешно предлага плана си за „Велика Сирия” на Обединеното кралство, която по това време контролира Палестина. Планът наистина не е популярен сред мнозинството араби и успява да насърчи недоверието сред лидерите на другите страни от Близкия изток срещу Абдула.[26] Това недоверие към експанзионистичните амбиции на Абдула е една от основните причини за основаването на Арабската лига през 1945 г.[27] След като крал Абдула е убит от палестински националист през 1951 г., визията за „Велика Сирия” отпада от плановете на наследниците му в Йордания.[28]

            Въпреки че пан-арабизмът проследява своето начало от Египет, самата египетска държава не се интересува активно от концепцията на движението преди 50-те години на миналия век.[29] Има няколко опита да се постигне обединена арабска държава от много известни арабски лидери, които в крайна сметка завършват с провал. Британският външен министър Антъни Идън призовава за арабско обединение още през 40-те години на миналия век и е последван от конкретни предложения от про-британските лидери в региона, като крал Абдула от Йордания и премиера Нури ал Саид от Ирак, но египетската визия за по-широко обединение на независими арабски държави довежда до създаването на „Лигата на арабските държави” (още известна като Арабската лига), като регионална международна организация през 1945 г.[30] По време на управлението на Джамал Абдел Насър (1956-1970) , арабският национализъм, примесен със социализъм, се превръща в държавна политика и средство за определяне на позицията на Египет в Близкия изток и света и като конкретно противопоставяща се идеология срещу ционизма в съседната държава Израел.[31] След като Насър спечелва своята популярност сред масите в арабския свят заради политиката си по време на Суецката криза през 1956г, той се насочва към консолидиране на водещата си позиция в Арабската лига.[32]  Следващата му цел е реалното обединение на Арабския свят, което формира в своята идеология – Насъризма.[33] Не след дълго проекта му за арабско обединение намира своето приложение. „Обединената арабска република”, сформирана през 1958 г., е първият случай на реално сливане на две преди това независими арабски държави.[34] Бързо сформирана под ръководството на президента Насър, но по инициатива на сирийските баатистки лидери, които се надяват да водят новото образувание, това е единна държава, а не федерален съюз. Но отново според историка Ави Шлайм това по-скоро е „анексиране на една по-малка страна от една по-голяма”.[35] Това държавно обединение продължава до 1961 г., когато сирийските офицери от армията извършват държавен преврат и се оттеглят от съюза. Тъй като политиците се чувстват подтиснати от широката общественост, за да се възползват от идеята за единство, Египет, Сирия и Ирак сключват споразумение през 1963г., за да сформират нова „Обединена арабска република”, която трябва да бъде с „федерална структура, позволявайки на всяка държава да запази своите държавни институции”.[36]  До 1964 г. Египет е единственият останал член на този формат, но продължава да нарича себе си „Обединена арабска република”, като в крайна сметка се преименува на „Арабска република Египет” през 1973г. В същия период през 1958 г. основните съперници на Египет и Сирия – Йордания и Ирак, сформират свое собствено обединение начело с Хашемитската династия, наречено  „Арабска федерация”. Напрежението между двата съюза и революцията от 14 юли в Ирак довеждат арабската федерация до колапс само шест месеца след нейното създаване.[37] Друг такъв опит за обединение също се осъществява през 1958г. и се нарича  „Обединени арабски държави”, което просъществува като конфедерация между „Обединената арабска република” и Мутаукилийското кралство Йемен, но се разпада през 1961 г. Два по-късни опита на либийския лидер Муамар Кадафи да обедини арабския свят довеждат до създаването на „Федерация на арабските републики”, която продължава своето съществуване пет години между 1972 и 1977г. и „Арабска ислямска република”, която никога не просъществува на практика.[38] Освен насилственото обединяване на голяма част от Арабския полуостров от саудитските владетели през 20-те години, обединението  на седемте арабски емирства, формиращи Обединените арабски емирства и обединението на Северен Йемен и Южен Йемен няма други примери за успешно обединение на арабски държави в този период.[39] Сегашното сирийско правителство и бившето правителство на Ирак, водено от съперничещи се фракции на партията „Баат”, се подчиняват на идеалите на панарабизма и успяват да изградят свои структури в други държави.[40] В крайна сметка, обаче, със западането на арабския национализъм и със издигането на панислямизма идеите за арабско обединение започват да изглеждат все по-нереални пред секуларните арабски лидери в региона. 

            Арабското поражение от Израел в Шестдневната война през 1967 г. и невъзможността на панарабските правителства да генерират икономически растеж сериозно понижават доверието в панарабизма като успешна идеология.[41] До средата на 70-те години на миналия век”, идеята за арабско единство става все по-малко очевидна в арабската политика, макар че тя остава една мечтана цел за масите.[42] Привързаността на египтяните към панарабизма е особено разбита след Шестдневната война. Насър в крайна сметка надхвърля себе си, опитвайки се сам да поведе арабския свят и да го обедини. Хиляди египтяни изгубват живота си и страната се отдалечава от панарабската политика.  Споразумението от „ Кемп Дейвид” между Египет и Израел през 1978 г. допълнително разделя арабските страни. Наследникът на Насър – Ануар Садат, както чрез обществената си политика, така и чрез мирната си инициатива с Израел, съживява египетската национална ориентация, безспорно заявявайки, че само Египет и египтяните са негова отговорност.[43] Термините „арабски” и „арабско единство” все повече отсъстват от международната инициатива на Египет. Към края на 80-те години панарабизмът започва да се засенчва от националистическите и панислямистки идеологии.

Разпадането на панарабистките движения не оставя идеологическия вакуум в Близкия изток незапълнен.

В периода на деколонизация след Втората световна война арабският национализъм засенчва исляма, който заклеймява национализма като неислямски.[44] В арабския свят светските панарабски баатистки и насъристки партии проникват в почти всички арабски страни и поемат властта в Египет, Либия, Ирак и Сирия. Ислямистите изтърпяват тежки репресии, а един от основните идеолози на пан-ислямското движение – Саид Кутуб е затворен, претърпява  мъчения и по-късно е екзекутиран.[45] Египетският президент Насър вижда идеята за мюсюлманско единство като заплаха за арабския национализъм.[46] След поражението на арабските армии в Шестдневната война, ислямизмът и пан-исламът започват да преобръщат относителната си позиция на непопулярност спрямо национализма и панарабизма. Политическите събития в мюсюлманския свят в края на 60-те години започват да убеждават много мюсюлмански държави да преосмислят по-ранните си политики. Насър изоставя опозицията си срещу пан-ислямската политическа платформа и в последствие полага основите на първата конференция на високо равнище на мюсюлманските държавни лидери в Рабат, Мароко през 1969г. Тази конференция в крайна сметка се превръща в постоянна организация наречена „Организация за ислямско сътрудничество”.[47] През 1979 г. иранската революция сваля шах Мохамад Реза Пехлави от властта, а десет години по-късно афганистанските мюсюлмански бойци – муджахидини, с голяма подкрепа от Съединените щати, успешно отблъскват Съветския съюз от Афганистан. Пан-ислямските сунитски мюсюлмански организации, като „Мюсюлманско братство”, поставят  създаването на нов халифат, като основна цел в дългосрочен план.[48] Тези събития издигат реномето на ислямистките движения по целия свят и повишават популярността им в мюсюлманската общественост. В целия Близък Изток, различните клонове на „Мюсюлманско братство” започват сериозно да оспорват светските националистически или монархически мюсюлмански правителства. За Близкия изток края на епохата на панарабизма завършва със завой към фундаменталистката идеология на панислямизма.

            В заключение може да се отбележи, че наследството на панарабизма оставя своя отпечатък върху Арабския свят. Истината е, че в Близкия Изток национализмът не може да се откъсне от културата и религията на арабите. Една религия като исляма, в която формата за управление – халифат е строго определена и регулирана, не може да изживее секуларизацията, която другите авраамически религии изживяват. Другият момент е антизападната реторика на панарабизма. В нейния секуларен генезис Западът остава по-скоро вечно непобедимия враг. Разделението между ислямските монархии и републиканските авторитарни режими не може да бъде преодоляна по простата причина, че властта не може да бъде поделена между отделните лидери. В рамките на тридесет години (1950г.-1980г.) в държавите от Близкия изток се извършват повече от десетина преврата и революции. Нестабилната политическа система в региона запазва чувството в масите хора, че Близкият изток завинаги ще остане затворник между чуждите западни интереси и местните нетрайни авторитарни съюзи. На въпроса кое може да обедини Арабския свят, не може да се даде отговор, без да се анализира дълбоко социо-културния портрет на населението в региона. Защото за разлика от Западния свят, арабския не може да бъде обединен от политически ценности, а от религиозни. В тази светлина може да се каже, че Арабският свят не може да избяга от традиционализма не защото не може да приеме новите идеологии, а защото не може да ги приложи на практика. Властта на силния винаги ще важи, а опитите за демократизация няма да бъдат успешни, докато абсолютистката концепция на халифата или авторитарната диктатура на определени военни хунти или деноминации доминират в политическата идеология в региона. И така всъщност най-голямото наследство на панарабизма остава неговият провал в опита да построи един несъвместим с действителността модел на управление. Плодовете на неговия провал тепърва ще се берат, а мирът ще остане все такъв мираж. Арабската пролет не донесе демокрация, а подпали отново огъня, който беше запален от панарабизма. Между сунити и шиити, насъристи и баатисти, уахабити и ауауити, ибадити и маронити разделението винаги ще бъде белязано от човешките жертви. Бъдещето на региона е само в ръцете на самите араби. Но все пак надеждата за мир винаги умира последна, както историята ни е научила през вековете. И повярвайте ми, този така жадуван мир никога не идва прекалено късно.      


       

Библиография:

Robert W. Macdonald, “The Legue of Arab States: A Study in Regional Organization”, Princeton, New Jersey, United States, Princeton University Press, 2015;

Albert Hourani, “A History of the Arab Peoples”, New York, Warner Books, 1991;

Stephen Sheehi, “Foundations of Modern Arab Identity”, University Press of Florida, 2004;

Ira M. Lapidus, “A History of Islamic Societies”, Cambridge University Press, 2002;

Thomas Philipp, “Jurji Zaydan and the Foundations of Arab Nationalism”, New York, Syracuse University Press, 2014;

Karen Armstrong, “The Battle for God”, New York, Viking Press, 2000;

Andrea Mura, “The Symbolic Scenarios of Islamism: A study in Islamic Political Thought”, London, Routhledge Press, 2015;

Elie Kedouri, “In the Anglo-Arab Labyrinth: The McMahon-Husain Correspondence and its Interpretations 1914 -1939”, London, Routhledge Press, 2014;

George Antonius, “The Arab Awakening: The Story of the Arab National Movement”, Hamish-Hamilton Press, 1938;

Keith Watenpaugh, “Being Modern in the Middle East: Revolution, Nationalism, Colonialism and the Arab Middle Class”, Princeton University Press, United States, 2006;

Kamel Abu Jabel, “The Arab Ba’th Socialist Party: History, Ideology, and Organization”, Syracuse University Press, United States, 1966;

Paul Salem, “Bitter Legacy: Ideology and Politics in the Arab World”, Syracuse University Press, United States, 1994;

Bernard Reich, “Political Leaders of Contemporary Middle East and North Africa: A Biographical Dictionary”, Greenwood Publishing Group, United States, 1990;

Tawfic Farah, “Pan-Arabism and Arab Nationalism: The continuing debate”, Westview Press, United States, 1987;

Itamar Rabinovich, “Syria under the Ba’th, 1963-66: the Army Party Symbiosis”, Transaction Publishers, United States, 1972;

Avraham Sela, “The Continuum Political Encyclopedia of the Middle East”, New York, Penguin Press, 2002;

Itamar Rabinovich, “The Greater-Syria Plan and the Palestine Problem”, University of Jerusalem Press, 1982;  

Daniel Pipes, “Greater Syria: the History of an Ambition”, New York, Oxford University Press, United States, 1990;

Avi Shlaim, “The Politics of Partition: King Abdullah, the Zionists and Palestine 1921-1951”, New York, Columbia University Press, 1990;

James Jankowski, “Egypt and Early Arab Nationalism”, New York, Columbia University Press, United States, 1990;  

Rashid Khalidi, “The Origins of Arab Nationalism”, London, Oxford University Press, 1990;

Said K. Aburish, “Nasser: The Last Arab”, New York, St. Martin’s Press, United States, 2004;

Gamal Abdel Nasser, “The Philosophy of the Revolution”, Cairo, Dar al-Maaref Press, 1955;

Beverly Milton Edwards, “Contemporary Politics in the Middle East”, Polity Press, 2006;

Nazuh N. Ayubi, “Over-Stating the Arab State: Politics and Society in the Middle East”, New York, Tauris Press, United States, 1995;

Jacob M. Landau, “The Politics of Pan-Islam: Ideology and Organization”, Clarendon Press, Oxford, Great Britain, 1990;

Brian R. Farmer, “Understanding Radical Islam: Medieval Ideology in the Twenty-first Century”, New York, Viking Press, 2007;

Niloofar Haeri, “Sacred language and Ordinary People: Dilemmas of Culture and Politics in Egypt”, New York, Palgrave-Macmillan Publishing Press, United States, 2003;


[1] Robert W. Macdonald, “The Legue of Arab States: A Study in Regional Organization”, Princeton, New Jersey, United States, Princeton University Press, 2015, p.148;

[2] Albert Hourani, “A History of the Arab Peoples”, New York, Warner Books, 1991, p.22;

[3] Stephen Sheehi, “Foundations of Modern Arab Identity”, University Press  of Florida, 2004, pp.57-58;

[4] Ira M. Lapidus, “A History of Islamic Societies”, Cambridge University Press, 2002, pp. 65-66;

[5] Thomas Philipp, “Jurji Zaydan and the Foundations of Arab Nationalism”, New York, Syracuse University Press, 2014, pp.35-36;

[6] Thomas Philipp – Ibid – 2014, pp.42-43;  

[7] Karen Armstrong, “The Battle for God”, New York, Viking Press, 2000, pp. 59-60;   

[8] Karen Armstrong – Ibid – 2000, pp.73-74;

[9] Andrea Mura, “The Symbolic Scenarios of Islamism: A study in Islamic Political Thought”, London, Routhledge Press, 2015, p. 61;

[10] Elie Kedouri, “In the Anglo-Arab Labyrinth: The McMahon-Husain Correspondence and its Interpretations 1914 -1939”, London, Routhledge Press, 2014, pp.33-37;

[11] George Antonius, “The Arab Awakening: The Story of the Arab National Movement”, Hamish-Hamilton Press, 1938, p.54;

[12] Keith Watenpaugh, “Being Modern in the Middle East: Revolution, Nationalism, Colonialism and the Arab Middle Class”, Princeton University Press, United States, 2006, p.363;  

[13] Keith Watenpaugh – Ibid – 2006, p.389;   

[14] Kamel Abu Jabel, “The Arab Ba’th Socialist Party: History, Ideology, and Organization”, Syracuse University Press, United States, 1966, pp.37-38;

[15] Paul Salem, “Bitter Legacy: Ideology and Politics in the Arab World”, Syracuse University Press, United States, 1994, p.93;

[16] Bernard Reich, “Political Leaders of Contemporary Middle East and North Africa: A Biographical Dictionary”, Greenwood Publishing Group, United States, 1990, pp.39-40;  

[17] Kamel Abu Jabel – Ibid – 1966, p.273;  

[18] Bernard Reich – Ibid – 1990, p.45;

[19] Tawfic Farah, “Pan-Arabism and Arab Nationalism: The continuing debate”, Westview Press, United States, 1987, pp.47-48;

[20] Itamar Rabinovich, “Syria under the Ba’th, 1963-66: the Army Party Symbiosis”, Transaction Publishers, United States, 1972, p.272;  

[21] Avraham Sela, “The Continuum Political Encyclopedia of the Middle East”, New York, Penguin Press, 2002, p.160;

[22] Itamar Rabinovich, “The Greater-Syria Plan and the Palestine Problem”, University of Jerusalem Press, 1982, p.262;  

[23] Daniel Pipes, “Greater Syria: the History of an Ambition”, New York, Oxford University Press, United States, 1990, p.240;

[24] Avi Shlaim, “The Politics of Partition: King Abdullah, the Zionists and Palestine 1921-1951”, New York, Columbia University Press, 1990, p.82;

[25] Avi Shlaim – Ibid – 1990, p.85;

[26] Avi Shlaim – Ibid – 1990, p.89;

[27] Avraham Sela – Ibid – 2002, pp.147-150;

[28] Avraham Sela – Ibid – 2002, p.166;  

[29] James Jankowski, “Egypt and Early Arab Nationalism”, New York, Columbia University Press, United States, 1990, pp.244-245;  

[30] Rashid Khalidi, “The Origins of Arab Nationalism”, London, Oxford University Press, 1990, p.115;  

[31] Said K. Aburish, “Nasser: The Last Arab”, New York, St. Martin’s Press, United States, 2004, p.94;

[32] Said K. Aburish – Ibid – 2004, p.99;  

[33] Gamal Abdel Nasser, “The Philosophy of the Revolution”, Cairo, Dar al-Maaref Press, 1955, p.77;

[34] Avraham Sela – Ibid – 2002, p.873;  

[35] Avi Shlaim – Ibid – 1990, p. 267;  

[36] Avraham Sela – Ibid – 1990, p.874;

[37] Avraham Sela – Ibid – 1990, pp.911-913;  

[38] Avraham Sela – Ibid – 2002, pp.973-975;  

[39] Beverly Milton Edwards, “Contemporary Politics in the Middle East”, Polity Press, 2006, pp.57-59;  

[40] Beverly Milton Edwards – Ibid – 2006, pp.135-136;

[41] Avraham Sela – Ibid – 2002, p.1013;  

[42] Avraham Sela – Ibid – 2002, p. 1060;  

[43] Nazuh N. Ayubi, “Over-Stating the Arab State: Politics and Society in the Middle East”, New York, Tauris Press, United States, 1995, p.154;  

[44] Jacob M. Landau, “The Politics of Pan-Islam: Ideology and Organization”, Clarendon Press, Oxford, Great Britain, 1990, p. 81;

[45] Brian R. Farmer, “Understanding Radical Islam: Medieval Ideology in the Twenty-first Century”, New York, Viking Press, 2007, p.83;  

[46] Brian R. Farmer – Ibid – 2007, p.95;  

[47] Jacob M. Landau – Ibid – 1990, p.129;

[48] Niloofar Haeri, “Sacred language and Ordinary People: Dilemmas of Culture and Politics in Egypt”, New York, Palgrave-Macmillan Publishing Press, United States, 2003, pp.136-147;  

Споделете чрез

Предишен