Национализъм и консерватизъм

Бих искал да подчертая една заблуда, която шества в българската десница през последните 20 години. Заблудата, че национализмът е нещо лошо. Тази заблуда не е плод на прехода. Тя е заложена още в следвоенната парадигма на победата на мулти-етническите САЩ и СССР над националните държави от тристранния пакт. Парадигмата постулира, че национализма се родее с фашизма (ит), нацизма(гер) и японския милитаризъм и е нещо вредно и опасно.

Вярно е, че тази  парадигма днес доминира, доколкото левите и либералните среди общо са повече от консерваторите.  Но тя е само една гледна точка. Една изчистено – либерална гледна точка. Линията на Де Гол във Франция и днешната френска голистка десница е отчетливо националистическа. Британската консервативка школа е безспорно националистическа. „Ястребите” сред републиканците в САЩ са отявлени патриоти.

В периода между двете световни войни, основното разделение в българското общество минава по ясно разграничмата линия национализъм – комунизъм. Нещо повече, българския национализъм, от умерените си демократични форми (съюз „Отец Паисий) до крайните си авторитарни форми (Ратничеството) възниква и се дефинира като движение за борба с нарастващото влияние на марксизма и комунизма. Точно затова най-жестоките репресии след 9 септември са насочени срещу българските националисти, а Георги Димитров изпраща от Москва телеграма: „Трябва да горим с нажежено желязо национализма великобългарския шовинизъм!“

Национализмът е последното убежище на комунизма

Тази мисъл погрешно я приписваха на Маргарет Тачър. Често я повтаряше в-к Демокрация, както и нашите лидери, когато искаха да порицаят левия национализъм на бившите военни и ченгета, Възродителния процес и всички тези метаморфози на българските, сръбските и руските комунисти. 

За явлението при което крайната левица мимикрира и взима на въоръжение националистически инструменти обаче си има отделен политологичен термин:  ляв национализъм (среща се също като  „обслужващ“) Типични представители са Милошевич, Чавес и др.) Това явление няма много общо с национализма. За невъзможността да има „ляв национализъм“ десните идеолози са изписали много книги и статии. 

Мисълта „Национализмът е последното убежище на комунизма” е изцяло либерална. Тя не е на Тачър, а на американския политолог демократ Збигнев Бжежински. (вярно е, че той е антикомунист и „ястреб” в кабинета на Картър, но това не го прави консерватор). Тази мисъл често е цитирана и от друг именит политолог – Ралф Дарендорф – също отявлен либерал.  Вярно е, че и двамата дясно-либерални мислители всъщност префасонират думите на един британски интелектуалец от XVIIIвек – Самюел Джонсън, който казва „Национализмът е последното убежище на негодниците”. Да, Джонсън е консерватор. Той казва тази мисъл като критика към шотланския национализъм, който е сепаратистки по отношение на Империята, спрямо която Джонсън е изключително ревностен. Така че крилатата фраза няма нищо общо с консерватизма, тя му противоречи.

Темата за британския национализъм е по-интересна и особена. Консерваторите в Обединеното кралство постоянно са поставени пред задачата, да се борят с локалния национализъм на шотландци, уелсци, ирландци и т.н. Удивително е, че в тази сложна ситуация, никой британски консервативен лидер не се изкушава да вземе на въоръжение либералните идеи за интернационализма – глобализма – мултикултурализма – универсализма. На сепаративните национализми на шотландците, консерваторите противопоставят идеята за Британската нация. (шотландските националисти обвиняват Тачър, че е „прокламиран британски националиост”)

Британците използват по-често понятието Nationhood вместо Nationalism, като този нюанс, трудно преводим на български поставя много елегантно границата между комплексарския национализъм (България на 3 ракии) и идеята нацията като политическа и културна ценност на един отворен към света народ, осъзнаващ своите специфични достойнства и интереси. 

Конкретно за Маргарет Тачър. Ето какво казва самата тя:

Войната най-силно повлия щирокия ми поглед над събитията. Точно както някои хора виждаха в 30-те години доказателство, че само държавата може да управлява икономическия напредък, според други, войната беше доказателство, че национализма е най-голямата заплаха за мира и затова националността трябва да бъде подтискана. За моето семейство, с нашата патриотична вяра в Британия, това беше абсурдно. Не нацията беше тази, която претърпя провал, а правителството – то се провали, защото не се противопостави на агресията от самото начало, а я търпеше.

Друга грешка на фалшивия интернационализъм, която причини толкова много вреди е тенденцията да се отнася с обидно пренебрежение към нациите, националността и националния суверенитет. Национализмът, когато е съпътстван от демокрация и спазване на човешките права е принципно силен фактор за трайна и гъвкава стабилност в международните дела. Без силни национални държави, диктаторите и агресорите няма как да бъдат побеждавани. Времето на мулти-етническите нации е минало. Няма смисъл, а само опасност да се опитваме да ги  пре-основаваме – било като европейска супредържава, или като възродена руска империя. „ (Френски дипломат (от екипа на Митеран) я характеризира така: „Тази жена е старомоден британски националист, който няма чувствителност за европейската идея”)

За нас консерваторите, разбира се нацията (както семейството) има дълбока и положителна обществена стойност; около нейните традиции и символи, отделните индивиди с конфликтни интереси мога да се обединят, насърчени са да сътрудничат и да правят компромиси в името на общото благо. Нацията ни дава тази най-важна психологическа котва срещу объркващата буря на промяната – идентичност, която ни дава чувството за съществуване в приемственост. Следователно онзи, който изтрива своята националност, както онзи, който се отрича от семейната си среда, или (както е казал Честъртън), който изоставя своята религия, той е потенциална заплаха за обществото, заради склонността му да стане жетрва на всяка „недопечена” идеология или страст, която срещне.”

Изключително силния британски национализъм на Тачър личи ярко от цялата и управленска практика: силен акцент върху армията, безкомпромисно защитаване на британския интерес и суверенитет в европейския процес, защитата на Съюза (британския).  Често Тачър е по-крайна от общественото мнение в Кралството – например по отношение на ядрената програма и защитата на британското единство, където нейния краен национализъм посреща много критики дори сред съпартийците и. Когато Аржентина анексира Фолкленските острови, Тачър дава безкомпромисен ултиматум. Нейните опоненти от левицата и по-умерените консерватори остро я критикуват, като казват, че няма смисъл да се води война и да загиват хора, заради някакви островчета на другия край на света, където живеят само пингвини. Тачър отговаря „Да, но те са британски пингвини!” и спечелва Фолкленската война. Тъкмо тази победа и спечелва огромна подкрепа и ресурс от доверие за следващите години. Опонентите и либерали я обвиняват в „националистически милитаризъм” и „най-зловещия пример на империалистки национализъм след  1945г.”

Сп. „New Statesman” определя тачеризма като „Националистическият кръстоносен поход на Торите, воден със страст и устрем”.

От 2000 до 2004 г. зам. председател на Европейските млади консерватори (EYC) под патронажа на Маргарет Тачър. Председател на клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“ към Съюза на възпитаниците на Военното на Н.В. училище. Член на УС на Българската генеалогична федерация. бивш народен представител, зам-председател на комисията по външна политика в 43-то Народно Събрание, член на комисията за българите в чужбина.

Share This