Брюксел, както вече знаехме, че ще се случи, официално ни каза „не” за Шенген. Малка утеха за нас е, че същият отговор получи и Румъния, а ние, както отлично знаем, винаги се успокояваме, когато не сме сами в лошото и когато не сме най-зле. Представете си, каквито слухове упорито се носеха, да бяха отделили северната ни съседка от нас. Тогава позорът щеше да е двоен. Всъщност причината това да не се случи вероятно беше техническа – подобно действие изискваше време. За разлика от двойкаджиите, отличниците от Хърватия бяха одобрени и ще бъдат приети в Шенгенското пространство от 1 януари 2023 година.
Две държави – Австрия и Нидерландия, отрязаха нас и румънците, като трябва да признаем, че ако не друго, министър-председателят на Нидерландия Марк Рюте винаги е бил против членството ни в Шенген – както сега, така и преди 11 години, когато за пръв път ни каза „не”. Както тогава, и сега той заяви, че ние и румънците все още не сме направили достатъчно в борбата с корупцията и организираната престъпност, като този път имаше и още една черна точка, от която ни загорча още повече – Рюте изрази съмнение, че границата ни (да, тук вече и румънците не са споменати) може да се премине нелегално срещу 50 евро, което накара маса наши политици да скочат като ощипани моми, а остри реакции дойдоха включително от главния прокурор Иван Гешев и президента Румен Радев.
От всички посоки заваляха упреци, че е нелепо именно Нидерландия (доскоро Холандия, но хич не им харесва да ги свързват вече с това име) да отправя подобни упреци към нас, защото според всички данни на Европол, можем да наречем страната гара-разпределителна на Европа за редица наркотици. Това е същата тази страна, в която организираната престъпност е взела обезпокоителен връх – според техните си доклади и политици, не се поред нашите. Появи се и тезата (между другото – отлично подплатена), че Холандия ни налага вето основно, за да гарантира монопола на пристанищата си при обработката на товари.
А на всичкото отгоре, малко преди гласуването се чуха гласове, че Нидерландия обмисляла да поиска допълнителна проверка по мониторинговите доклади, които пък бяха приключени още преди 2019г., но сега те имали, видите ли, по-актуални данни – негативни, разбира се, да не решите, че искат да ни похвалят със задна дата.
За капак, дни преди гласуването, за да подкрепи аргументите за неприемането ни в Шенген, уж случайно се появи и документален филм, който твърди, че по българската граница стреляли по бежанците, което е ясно какво иска да натърти –не сме готови за Шенген!
И така, удар след удар. Да, политически е въпросът, да, опитват се да ни баламосват с неизпълнение на това или онова условие, да, материалът, излъчен по Sky News, в който се казва, че български граничен полицай е прострелял сирийски бежанец, е пуснат съвсем съзнателно (а и вероятно поради това е направен) около гласуването за Шенген. Да, отлично знаем, че мигрантите, които например са на територията на Австрия, са предимно индийци, които не влизат през България, поради което аргументите на Австрия, че това е „дискусия за сигурността”, са нелепи, да не кажем, и цинични. Да, аршинът е двоен.
Но какво от това? Това топли ли ни, успокоява ли ни, харесва ли ни ролята, в която сами се поставяме – на вечната жертва? На беззъби мишоци, чиито политици винаги са застинали с готовност да клекнат за всичко пред Европа. Политиците ни са неспособни да лобират, да защитават интересите на страната си, да водят преговори. Едно, че са некадърни и неможещи, второ, че не уважават собственото си/ни достойнство, трето, че им е все тая.
Дааа, но тези политици нали се сещате, че не са ни ги избрали нито Нидерландия, нито Австрия, а ние. Ние, които не се самоуважаваме като народ, а очакваме например Рюте или Карл Нехамер (австрийският канцлер) да го правят, а и да загърбват интересите на страните си. Сериозно ли? Та и чак сме им сърдити, махаме ядосано с пръст и заплашваме, че ще последват реципрочни мерки. Нищо подобно няма да се случи, защото никой наш политик няма да посмее да направи каквото и да е, което би предизвикало недоволството на партньорите ни.
И как очакваме да ни приемат за равни, когато самите ние доброволно сме застинали в поза партер от много години. Нямаме себеуважение като народ. Националните ни комплекси са проектирани върху политиците ни, върху политиката ни, върху цялата държава, което съвсем логично води и до липсата на международен авторитет. Този болезнено глупав стремеж да се харесаме на „по-големите и силните”, да получим тяхното одобрение, тяхното потупване по рамото, е белязал цялата ни политическа класа. Класа, разбира се, трябва да е в кавички, защото към този момент е напълно имагинерна. И самата тази „класа” всячески се опитва да ни докаже (достатъчно е само да гледаме някое излъчване на заседание от НС), че е именно обратното на нещо класно. Разни случайници, незнаещи как и защо са попаднали в политиката.
Достатъчно е да си припомним абсолютно необяснимата и обидна еуфория, която завладя почти цялата страна, защото Илон Мъск бил харесал някаква снимка от България. Що да не я хареса, що да не ни хареса и страната всъщност? Та се стигна дотам чак министърът на туризма да го покани в страната ни. Асимилирате ли го това – министърът на туризма на една от страните с най-стари култури в Европа, се хвали публично, че „след такава масирана атака“, включваща писане до него от тоя и оня, Мъск планирал да посети страната ни.
А разните резолюции, насочени срещу страната ни, които резолюции идваха от… наши политици. Но сега същите тези недоумяват, чак обясняват (на) Рюте защо не бил прав да не ни иска в Шенген. Стига, бе!
Самите ние се държим като последната дупка на кавала, самопринизяваме се постоянно, замерваме се настървено с компромати на международно ниво, и то пред очите на партньорите ни, изпадаме в инфантилизъм, включително и на държавно ниво, после искаме да ни уважават останалите, и чак им се сърдим, ако не го правят. Няма как да стане…
Това, което ние виждаме, виждат и останалите страни. И не виждат най-важното, но не защото те са виновни или слепи, а защото го няма – авторитет.
