[et_pb_section bb_built=”1″ admin_label=”section” _builder_version=”3.0.50″][et_pb_row admin_label=”row” make_fullwidth=”on” custom_padding=”25.4375px|0px|25.4375px|0px” background_position_1=”top_left” background_position_2=”top_left” background_repeat_1=”no-repeat” background_repeat_2=”no-repeat” _builder_version=”3.0.50″ background_size=”initial” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat”][et_pb_column type=”4_4″][et_pb_text admin_label=”Text” _builder_version=”3.0.51″ background_size=”initial” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat” background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Демонтажът на паметника пред НДК посветен на 1300 години от основаването на България е особено обсъждана тема в последните седмици. Преминаването към действие от страна на Столична община бе посрещнато с голяма доза негативизъм от страна на множество активисти, които желаят опазването на структурата; както и със задоволство и отдъхване от множество софиянци и гости на града, за които това бе едно невралгично и неприятно място в столицата. Към втората група могат да се добавят и тези, които желаят възстановяването на Войнишкия паметник, който е бил изграден на абсолютно същото място, на което се намира паметник, който сега се демонтира и известен и с името си „681-1944-1981“. Всички тези емоционални дебати, около различните паметници, и големият обществен интерес обаче натрупаха огромна доза измислици, неверни факти и неграмотни интерпретации.
Тук не искам да аргументирам лично мнение за съдбата на единия или другия паметник. Ще го изкажа съвсем кратко, за да няма спекулации – смятам, че във вида си паметникът „1300 години България“ трябваше да бъде демонтиран, тъй като е построен некачествено, опасен е и още година-две след откриването си той се разпада (по данни на самия автор на паметника Валентин Старчев1). Тук не става дума за неглижиране от страна на общината в последните 10 години, а просто за лошо построена конструкция още през социализма.
В същото време съм и против ревизионизъм в изкуството – и в този смисъл против опита за възстановяване на войнишкия мемориал в неговия вид от 30-те години на миналия век. Смятам, че всяко изкуство има свое време и историческите възстановки могат да са атракцион, но не и качествено изкуство или чрез тях да се показва уважение към нашите дядовци, загинали по неясни причини на бойните полета. Нямам идея какво трябва да има на мястото на демонтирания паметник „681-1944-1981“ и смятам, че това трябва да бъде обект на обществен, граждански и експертен (а не само експертен) дебат. Аз съм от Пловдив и може би няма да участвам в него.
Манипулациите, свързани с изкуството
След горните два абзаца искам да подчертая още нещо – в тази статия не искам да противoпоставям двата паметника. Не искам и да правя противопоставяне, между защитниците на „1300 години България“ и тези, които искат неговия демонтаж. За щастие живеем в общество, в което спокойно можем да имаме различни позиции и това е супер. Сред защитниците на днешния паметник има множество хора с добро образование, вяра в демократичните западноевропейски ценности и отлични естетически възприятия.
[/et_pb_text][et_pb_testimonial background_layout=”light” quote_icon_color=”#454e7d” portrait_width=”20″ portrait_height=”20″ _builder_version=”3.0.51″ body_font=”Comfortaa|on|||” body_font_size=”18px” body_text_color=”#454e7d” use_border_color=”on” border_color=”#454e7d” border_width=”5px” custom_margin=”|||” custom_padding=”|||” custom_padding_last_edited=”off|” url_new_window=”off” quote_icon=”on” use_background_color=”on” quote_icon_background_color=”#f5f5f5″ text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Но сред защитниците му има и хора, които подриват основите на тези западни ценности и се опиват да омърсят българската история, и които се опитват да оправдаят престъпния комунистически режим. Връх на тази пропаганда бе статия в сайта „Новите леви“, озаглавена „Общината планира да върне паметника на Първа софийска дивизия от 1934 г. А иска ли да върне Санстефанска България и да разпусне Народното събрание?“2.
[/et_pb_testimonial][et_pb_divider _builder_version=”3.0.51″ divider_style=”solid” divider_position=”top” hide_on_mobile=”on” /][et_pb_text _builder_version=”3.0.51″ background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Именно поредицата манипулативни или директно неверни факти в този текст искам да засегна. Започвам с неверните интерпретации, свързани с изкуството и стиловете. Паметникът „1300 години България“ е определен, като „уникален пример на социалистическия модернизъм“. Въпреки, че модернизмът, който властва в България от края на 20-те, през 30-те и 40-те години на България намира своето продължение и в социалистическа България, то този паметник по никакъв начин не кореспондира със стилистиката на модернизма. „1300 години България“ е в изявен и категоричен постмодерен стил, който може да се определи най-вече като деконструктивизъм – това е точно обратното на модернизъм.
Войнишкият мемориал от своя страна е обявен за „неокласически“, свързан с „античния империализъм“. Коментира се и съществуването на „неокласическа колонада“ и „лъв, изправен на предните си лапи“. Коментар върху тези дребни грешки би бил по-скоро заяждане, ако на тяхна база не се правеше някакъв сериозен анализ за народопсихологията и иделогията на паметника. На първо време няма нищо класическо в този паметник – колоните са очевидна препратка към православните религиозни храмове. Колонада в този паметник не съществува. Лъвът не е и заплашително изправен „на предните си лапи“ (вероятно иска да каже „изправен на задните си лапи“), а е седнал и подпрял с лапа щит.
Последната, но най-тежка грешка, описана в статията е картата на България, релеф върху този щит. Тежка, защото още в самото заглавие и в цялата последваща развита теза се говори за идеалът „Санстефанска България“. На щита обаче не е изобразена „Санстефанска България“ – всеки, чел достатъчно история, или ако не е чел, потърси в Google, най-лесно ще види, че Санстефанска България не включва Северна Добруджа, а южната граница изглежда по съвсем различен начин. Оттук и целият фундамент на статията, който обвинява в исторически военен иредентизъм пропада. Но да продължим.
Манипулациите, свързани с личностите
Освен неумело използване на понятия от иконографията на паметника и слабото им интерпретиране, в статията се проповядват и поредица манипулативни факти за исторически личности.
[/et_pb_text][et_pb_testimonial background_layout=”light” quote_icon_color=”#454e7d” _builder_version=”3.0.51″ body_font=”Comfortaa|on|||” body_font_size=”18px” body_text_color=”#454e7d” use_border_color=”on” border_color=”#454e7d” border_width=”5px” url_new_window=”off” quote_icon=”on” use_background_color=”on” quote_icon_background_color=”#f5f5f5″ text_orientation=”left” border_style=”solid” custom_margin=”||10px|”]
Фундамент за статията е фактът, че с възстановяване на Войнишкия паметник се възстановява и паметта на генерали с неонацистки възгледи. Фактът, че в България е имало такива военни е безспорен – има безброй цитати, които могат да се открият, безброй документи, както и известния цитат на цар Борис III „…генералите ми са германофили“. Но единственото, което можем да извлечем, като интерпретация е, че властта в България е била изключително несигурна и Борис III е трябвало да бъде изключително умел, за да пази равновесието в една разпокъсана от идеологии България.
[/et_pb_testimonial][et_pb_divider _builder_version=”3.0.51″ divider_style=”solid” divider_position=”top” hide_on_mobile=”on” /][et_pb_text _builder_version=”3.0.51″ background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Не съм детайлно запознат с историята на генерал Никола Жеков – аргументите в статията в „Новите леви“ за неговите неонацистки виждания са доста силни и ще оставя само тях. Въпросът обаче е следния – как ще възстановяваме неговата памет, като той изобщо не съществува на Войнишкия мемориал? Мемориалът е построен през 1934 година, а ген. Жеков е жив до 1949 година, когато умира, избягал в Германия. Да не би Народният съд да е издълбал постмортем след 49-а година името му, върху мемориалните плочи на загиналите в Балканските и Първата световна война? По същия начин се замесват и имената на генерал Велизар Лазаров, Кимон Георгиев и Георги Тановски – всички живи по време на издигането на мемориала. Т.е. няма как при едно хипотетично възстановяване на този паметник на умрели войници да възстановим имиджа на едни личности, които тогава са били живи – и нямат нищо общо с този паметник.
Общо с него обаче имат видни комунисти. Автор на войнишкия паметник е Александър Обретенов. Още по времето на строителството на композицията той е член на комунистически движения и кръгове. Любопитен остава въпроса как в уж монархо-авторитарен режим, наложен след 1934-а година един явен комунист получава поръчка за централен за държавата паметник. Може би режимът не е бил всъщност авторитарен? А може би и изобщо няма общо с монарха Борис III?
Манипулациите, свързани с историята
Именно и с очерняне на името на цар Борис III и като цяло българската история от 30-те години на миналия век са свързани и най-неприятните манипулации в статията. Съвсем деликатно се прокрадва някаква цифра, че „след 1934 година 16 000 души са убити и десетки хиляди въдворени“, без да се цитира изобщо за какво става дума. В самото заглавие на статията – освен нелепата грешка със „Санстефанска България“ – се поставя и тезата за разпускането на Народното събрание. Кой какво обаче прави.
На 19 май 1934 година е извършен държавен преврат. Той обаче не е извършен от цар Борис III, а напротив – от дейци, противници на монархията. Самият Кимон Георгиев – водач на преврата и бъдещ министър-председател – е планирал принудителна абдикация на царя или дори неговото убийство, заедно с царското семейство.
Войнишкият паметник, за който става дума, е построен през есента на 1934 година, по време на краткото първо правителство на Кимон Георгиев – той е този, който разпуска Народното събрание и отменя Търновската конституция. Мемориал, издигнат от виден и некриещ се комунист – Александър Обретенов. По времето на правителството на Кимон Георгиев, бъдещият локален лидер на преврата от 9 септември 1944 година. Малко е нелепо при тези обстоятелства да се твърди, че паметникът е монархистки или фашистки.
А какво се случва след откриването на паметника? Няколко месеца по-късно Кимон Георгиев подава оставка, а като министър-председател е назначен Пенчо Златев – протеже на цар Борис III. Чак тогава започва т.нар. режим на Борис III, упорито очернян от пропагандата на БКП.
И какъв е този монархо-авторитарен режим? Още през 1935-а година са възстановени част от политическите свободи, отнети преди това от Кимон Георгиев. Провеждат се частични местни избори. На следващите избори през 1937 година женените жени за пръв път получават избирателни права, които и се разширяват в следващите години. България се развива завидно добре икономически, а външната ѝ политика е съвсем отворена – съществуват дипломатически и икономически отношения както със западните държави, така и със СССР (които не късаме до 9 септември 44-а, и на които така и не обявяваме война, да припомним). И напук на лъжата, че 16 000 души са били убити по политически причини, всъщност „режимът“ е толкова либерален, че най-големият противник на демокрацията Кимон Георгиев всъщност е оставен жив, здрав и свободен и успява окончателно да внесе комунизма и да предаде България на чуждестранна власт на 9 септември 1944 година.
1 – http://www.segabg.com/article.php?work=print&issueid=2052§ionid=5&id=0001001
2 – http://novilevi.org/publications/309-1934
[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]
