НОВО

Крясъците не са решение

Има хора алармисти, има и спокойни хора. Алармизмът се превръща в проблем, когато идва от институциите, особено от наднационални институции, като тези на Европейския съюз. Превръща се в особено голям проблем, когато е в комбинация със сложни за решаване казуси като...

2020 г. – усеща се като 1988 г.

Забраната на хазарта, която е толкова желана от шумни морални стожери, не би била прецедент по българските географски ширини Вече е 2020 г, но се усеща като 1988 г. Или която и да е друга година, която предшества демократичните промени през 1989 г. Малцина от...

Срещата в Берлин за Либия – резултатът остава неясен и само намек

Само по себе си провеждането на изминалата конференция в Берлин, касаеща бъдещето на Либия, бе положително като действие. Най-малкото, което този форум успя да направи, е да събере на едно място иначе широкия кръг от държави и съюзи, които имат отношения спрямо...

Поредният спектакъл “Вот на недоверие”

Ще мине ли поредният вот на недоверие към правителството? Не, не това е правилният въпрос. Правилният въпрос е има ли основание да бъде искан. А още по-правилният е: какво ще стане, ако мине? Очевидно вотът няма да мине, поне според мнението на онези наблюдатели и...

Няколко икономически урока от водната криза в Перник

Няколко базови икономически урока от водната криза в Перник. И системните проблеми и решения. Първо. Държавата и общините НЕ са добри стопани. Защото дори те да изземат юздите на целия стопански живот (ако водоснабдяването или топлината са “публично” благо, то какво...

Завръщането на плановата икономика

В последните години е модерно политици да се самоопределят като “десни”, без да имат абсолютно никаква престава какво означава това, в политически и икономически аспект. Падането на комунистическия строй и преминаването на България от планова към пазарна икономика...

Расизъм тук, расизъм там

Все още има много хора, които отчаяно са се вкопчили в илюзията, че политическата коректност е просто проява на добро възпитание. Световните новини от последните дни предлагат ново остро опровержение на тази трагикомична дефиниция. Фактите от реалността на терен...

Имам 99 ВиК проблема и София не е един от тях

Да създадеш ВиК холдинг, който да управлява всички държавни дружества в сектора под една шапка е същото като да събереш десетки и стотици хазартно зависими хора и да ги обединиш в управата на едно казино. Да предоставиш на този холдинг средства от държавния бюджет в...

Тази мистериозна Зелена сделка

След като екологичното острие на ВМРО (бивше митническо острие на Царя) Ревизоро, спешно прекръстен от народния гений на Язовиро, пое Министерството на околното среда, нашият най-зелен евродепутат Радан Кънев, заливайки междувременно фейсбук с възторг по адрес на...

Нов президент от Демократическата партия може да нанесе непоправими щети на космонавтиката на САЩ

„Ние избираме да отидем на Луната! Ние избираме да отидем на Луната през това десетилетие и да направим други неща. Не защото са лесни, а защото са трудни“ - с тази вдъхновяваща реч, произнесена в Университета Райс в Хюстън през 1962 година, президентът на САЩ Джон...

Не е само Истанбулската конвенция

Време за четене: 7 мин.

На последната сесия на Европейския парламент отново се е говорило за Истанбулската конвенция, като всички държави, които не са я ратифицирали, са били приканени да го направят незабавно. Ангел Джамбазки се изказа, че поне от страна на България това няма да го бъде, защото този документ противоречи на нормалността и има съвсем други цели, различни от афишираните. И действително, какъв е този зор да се приеме Истанбулската конвенция? Човек ще рече, че най-големият проблем в цивилизована, икономически процъфтяваща, толерантна и мултикултурна Европа, в Европа на гражданските права и свободи, в Европа на институциите и реда, е този, че европейците масово пребиват жените си. И ако не се ратифицира Истанбулската конвенция моментално, то старият континент рискува да остане без жени, защото всички ще бъдат избити по домовете си.

Всъщност по-вероятната хипотеза е, че за дейностите по въпросната конвенция са заделени доста пари и сега тези, които очакват да ги усвоят чрез тайнствени организации като GRAVIO, нетърпеливо пристъпят от крак на крак. Но защо точно така? Пари могат да се източват и усвояват и по много други начини. Очевидно има и още нещо.

Не е само Истанбулската конвенция. Нашумялата и все още неотшумяла Стратегия за детето е дразнител от същия порядък. Знаете ли, че най-изнервящите моменти от нея – онези, които регламентират отнемането на деца, – въпреки че Стратегията не беше приета, ще влязат в сила от 1 януари 2020? Ще влязат в сила тихомълком чрез Закона за социалните услуги и чрез промени в други нормативни актове като Семейния кодекс, Закона за закрила на детето, Закона за социално подпомагане и други, които влизат  сила от същата дата. Който се е борил срещу Стратегията за детето и си мисли, че като не са я приели е победил, горчиво се лъже.

Анализът на Закона за социалните услуги е дълъг, но си заслужава да се отбележат няколко момента от него.

Най-напред не се дава точно определение на термина „социална услуга“, така че в един момент под социална услуга ще може да се разбира всичко, което е угодно някому, но най-вече мероприятия за защита на „деца в риск“. Освен това законът предвижда уреждането на важни положения от материята си чрез подзаконови актове, подлежащи на изработване три месеца след влизането на закона в сила. Тоест, законът казва: „От днес вече няма да е така, а иначе, но как точно – ще ви кажа допълнително. Засега е достатъчно да знаете, че е задължително“.

Предвижда се т. нар. „социални услуги“ да се възлагат на частни доставчици – физически лица, търговски дружества и най-вече НПО, като тези доставчици могат да бъдат както български, така и всякакви други в рамките на Европейския съюз. На доставчиците може да се плаща, но може и сами да финансират дейността си. И тук изниква въпросът: ако сами ще си финансират дейността, то защо ще го правят? Очевидно ще им плащат трети страни със съвсем различни очаквания за възвращаемост. Очевидно ще прокарват друга политика, различна от политиката, която би прокарала българската държава като свое конституционно задължение.

Ще могат ли да се отнемат деца от семействата им по влизащите от Нова Годна в сила закони? Ще могат и още как, стига съответният частен доставчик да пожелае. Частните доставчици имат неограничени права и върху тях няма почти никакъв контрол. Достатъчно е да зърнат „дете в риск“, за да го настанят в подобаваща институция под формата на „социална услуга“. А кое дете е в риск? На практика всяко, включително и такова, което го „подценяват“. Подценяването влиза в графа „Психическо насилие“ (§1 от Допълнителна разпоредба на Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето). Всеки съвестен гражданин е длъжен да се обади на съответното НПО и да докладва, ако е заподозрял, че съседите му подценяват детето си. И оттам нататък всичко е в ръцете на НПО-то, единствено въпрос на негово решение. А НПО-то не е нещо, което може да се контролира посредством демократични механизми.

Истинският проблем обаче е друг. Очевидно от началото на следващата година няма да настъпи масово отнемане на деца. Но документи като Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и тям подобни показват тревожна тенденция и хората с право реагират къде съзнателно, къде интуитивно.

Тези документи се стремят да утвърдят нов мироглед. Под формата на едно – наглед благородно и безспорно – те прокарват друго. Това друго е ни повече, ни по-малко нова дефиниция за човека. Ново разбиране за човека в контекста на най-естествената му форма на обществено съществуване – семейството.

Човекът се състои от мъж и жена. Когато е само мъж или само жена, човекът е недовършен, но когато двете части се съберат чрез тайнството на брака (и само чрез него) в ново цяло, човекът добива пълнота, създава деца и тези деца са синтезът на своите родители. Семейството – баща, майка и деца – е организъм със своя душа. В този организъм личността участва в малка, частна съборност. Чрез този организъм гражданинът е пълноценен и активен член на обществото. Откъде е иначе тази традиция биографиите на кандидатите за обществени постове да завършват със семейното им положение? Семейният човек е завършен човек. Разбира се, има изключения, най-типичното от които са монасите.

Новият световен ред се опитва да наложи съвсем различно виждане. Тъй като за нуждите си той възприема човека не като личност, а като индивид, като биологична единица, която или е в полза, или е в тежест на абстрактното общество, той се отнася враждебно към семейството (както впрочем и към родината – за него тези две неща са от един порядък) и се стреми да го унищожи преди всичко смислово. Бракът вече не е тайнство, семейството не е одушевен организъм. Затова няма значение дали семейството се състои от двама мъже или от четири жени с осиновена златна рибка. Дори се поощрява семейството да е все по-причудливо, защото по този начин престава да е семейство, забравя същността си.

Новият световен ред е убеден, че децата принадлежат на обществото, а не на родителите си.

Разсъждава така: много хора не се справят, не са образовани, не са квалифицирани. Самите те са в тежест на обществото, а на всичкото отгоре раждат и деца, които на свой ред ще са в тежест като пораснат. Я дайте да им вземем тези деца и с помощта на нашите компетентни НПО да създадем от тях едни дисциплинирани работници, които да жужат и да допринасят, без да се редят за социални помощи, да извършват престъпения и прочие. Аритметически звучи съвсем правилно. Ако човекът е глава добитък, към него трябва да се подхожда точно по този начин. Не знам само защо са тези крокодилски сълзи за правата на човека, защо е този вой за толерантност, след като очевидно хората в голямата си част са унтерменши. Всъщност знам: новият световен ред обича да замества, да говори за едно, а всъщност да върши друго, като например под формата на борба против домашното насилие да учи децата, че не е нужно да уважават родителите си и че могат сами да определят пола си. Ключовата дума на новия световен ред е „вместо“.

Със сигурност много деца ще повишат стандарта си, ако бъдат изведени от семействата. Най-малкото ще се къпят по-често и ще посещават училище, където ще се запознаят с джендър идеологията и други модерни неща. Но в дългосрочен план този подход е много вреден. Когато абстрактното общество поеме отговорността за всичко, тогава човекът вдига ръце и казва: от мен не зависи нищо, така ми е добре. И престава да бъде човек в ренесансовия смисъл, а се превръща в глава добитък, за каквато и бездруго го броят. Едно време сделките ставаха със стискане на ръце и бяха въпрос на чест. Сега има ЗОП и всякакви процедури и механизми за контрол, вследствие на което хората вече не изпитват ангажимент един към друг – щом ще ме контролираш, контролирай ме; щом ще ме регулираш, регулирай ме – това вече не е моя работа.

Абстрактното общество иззема свободата на човека уж за негово добро – да не страда, да не се мъчи, когато не успява сам с крехките си сили да се справи с все по-сложния живот.

Но колкото по-малко се мъчи, толкова силите му стават по-крехки, докато накрая се превърне от най-съвършения хищник в природата в някакво безгръбначно, което неправителственият сектор храни с тръбичка през устата. Невинаги страданието е вредно. В много случаи то калява личността и възвисява душата.

Не е само Истанбулската конвенция, не са само децата, не е само семейството. Проблемът е, че след като хилядолетия наред човекът е живял в някаква адекватност, в някаква нормалност, изведнъж се появяват едни умници, които решават, че от днес вече ще е другояче. Въобразяват си, че с власт и пари могат да променят всичко, но не е така. Затова и краят на всякакви експерименти, на всякакви нови световни редове ще е страшен. Но и освежаващ. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Don`t copy text!

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!