За Европейския съюз има светлина в тунела. Тя обаче не се появи от приключилите тези дни избори за Европейски парламент (ЕП), а по-скоро дойде от друго място. Става дума за нарастващата колизия между френския президент Еманюел Макрон и германския канцлер Ангела Меркел.
Въпреки че наблюдателите са свикнали да възприемат и двамата като успоредни стълбове на това, което се нарича “либерален консенсус” (или статукво), всъщност отношенията между Макрон и Меркел са далеч от гладкото и сладкото. И тук не говорим за историческото напрежение между Франция и Германия, което малко или много бе редуцирано в рамките на ЕС, колкото за разногласия от текущ характер.
Пукнатините обаче лесно могат да се превърнат в пропаст.
А тези пукнатини вече бяха явни и преди вота за ЕП. Франция натискаше за създаването на общ бюджет на държавите от еврозоната, но Германия бе далеч от това да изпитва ентусиазъм по този въпрос. Затова и представеният “бюджетен инструмент на еврозоната” е по-скоро германски студен душ за френската амбиция по този въпрос.
Макрон поиска обща минимална работна заплата за ЕС, повече бюрокрация и централизация в рамките на съюза чрез създаването на нови и нови агенции. Тези негови предложения обаче не бяха нищо повече от вятър в германските уши.
А спрямо най-протяжната рана на ЕС, напускането на Великобритания на общността, Еманюел Макрон обави, че е против това, което бе поискано от Даунинг Стрийт 10: удължаването на срока за осъществяване на Брекзит. Германия обаче бе съгласна с британците и за френско неудовлетворение се случи следното: Лондон получи отсрочка до края на октомври месец.
Френският президент продължава да спъва и преговорите за свободно търговско споразумение със САЩ (с аргумента, че такова не трябва да бъде сключвано с държави, които не са в Парижкото споразумение за климата, което бе напуснато от САЩ през 2017 г). Но германската позиция по въпроса е от по-прагматично естество, което се опитва да преодолее и френската опозиция, и американските резерви спрямо преговорите.
Но най-емблематичната разлика между Париж и Берлин касае изобщо визията им за ЕС. Тук говорим вече за нещо по-дълбоко и от концептуално естество. Най-общо казано, Франция иска интеграция от ускорен порядък на принципа “тук и сега”. За целта – Париж предвижда, ако трябва, и “разпадането” на ЕС на ядро и периферия. Берлин обаче не одобрява този френски риск от високата скорост. Германският принцип извежда друг приоритет: този на заедността, ако трябва и на по-бавни обороти. В допълнение, в Германия изглежда се разбира по-добре от Франция, че именно федералният проект за ЕС е това, което поражда националистическата реакция в Европа. Не на последно място, Берлин, може би поради стандартно силната си икономика, залага на икономическата интеграция (за разлика от Париж, който предпочита политическата).
А ако Париж е такъв апологет на интеграцията на ЕС, чуваме от Берлин, то тогава французите да отстъпят мястото си в Съвета на сигурност на ООН (Франция е ядрена държава) на колективно такова на ЕС. И Франция да приеме, че Европейският парламент трябва да заседава само в Брюксел (но не и в Страсбург), казват германците. Но явно, че Макрон има избирателна представа за интеграцията (както стана ясно и от пакета “Мобилност”).
Резултатите от изборите за ЕП също допринасят за пропукването на германско-френската ос в ЕС. Непосредствено след тях френският президент, който участва със собствена фракция в рамките на Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ), се активизира, осъществявайки срещи с представителите на Партията на европейските социалисти (ПЕС) от Испания и Португалия (и в двете държави левите се представиха добре).
Резултатът от тези срещи не закъсня: на неформалната среща на върха на лидерите на ЕС вчера прозвучаха синхронизирани позиции от страна на представителите на либералите и социалистите срещу кандидатурата на ЕНП за президент на Европейската комисия (ЕК), Манфред Вебер. Макрон дори каза, че счита предложения от ПЕС Франс Тимерманс за отговарящ на условията за президент на ЕК. Самата Комисия е институцията, натоварена с най-голяма власт в ЕС.
Огънят по Манфред Вебер, разбира се, е стрелба спрямо Меркел.
А това, което се опитва да направи френският президент, е да създаде по-голям от ЕНП ляво-либерален блок, състоящ се предимно от АЛДЕ и ПЕС, но към който сравнително лесно може да се присъедини и групата на Зелените. Такъв един блок ще преговаря за създаването на мнозинство в ЕП с ЕНП от позицията на силата. Такъв един блок ще може да вземе главата не само на Манфред Вебер, но и ще бъде в по-силна позиция при избирането на другите ключови постове в архитектурата на ЕС (като управителя на Европейската централна банка и като Върховния представител на Европейския съюз по въпросите на външните работи и политиката на сигурност).
Разногласията между Макрон и Меркел не спират до фигурата, която трябва да ръководи ЕК. Двамата не споделят консенсус и спрямо начина, по който кандидатът трябва да бъде избран (понеже, да не повярваш, германците не проявяват никакво въображение и предпочитат да се придържат към разписаните правила, според които първо се гласува предложението на политическата сила, която се е класирала на първо място, т.е. ЕНП).
Това, което изглежда не се отчита в Париж, е, че германските християн-демократи си имат нов председател в лицето на Анегрет Крамп-Каренбауер. Тя е и евентуалният наследник за канцлерското място на Меркел в Германия. Но по-важното е, че лидерът на ХДС в Германия има по-малко желание за компромиси с френската страна, отколкото това бе характерно за Меркел. Именно Крамп-Каренбауер отговори на визията на Макрон за ЕС кратко, но ясно: стига европейски централизъм, стига европейския статизъм.
И въпреки че на срещата на върха на лидерите на ЕС Ангела Меркел защити кандидатурата на Вебер, то това бе нищо спрямо воя, който дойде от Германия в лицето ХДС/ХСС срещу претенциите на Макрон.
А ако пукнатините във френско-германската ос се задълбочат, то европейският ход на Макрон лесно може да бъде спънат от някоя крампа. Не мускулен спазъм, но германска крампа.
