НОВО

Липсата на мнение не е журналистика

Наполеон успява да избяга от остров Елба на 6 март 1815 г. и се насочва към Париж в опит да си върне властта.   На 9 март 1815 г. вестник „Монитьор“ излиза с водещото заглавие: „Извергът е избягал“. На 11 март той вече пише: „Тигърът е слязъл на...

За Грета Тунберг и култа на алармизма

Срещата на върха на ООН за климата през 2019 г. ще се проведе на 23ти септември в Ню Йорк. На него ще присъства 16-годишната шведска суперзвезда, екоактивистката Грета Тунберг, която наскоро отплава през Атлантическия океан на модерна „въглеродно-неутрална“ яхта, като...

За ползата от привиканите русофили

Хора като нас не могат да коментират големите игри, защото са трагично лишени от информация. Можем да коментираме само реакциите на обществото по отношение на онова, което се чува. Така и с „шпионската афера“. Мисля, вече е извън съмнение, че изложбата за...

За тежестта на един комисар

Преди дни бяха официално оповестени новите ресори в бъдещата Европейска комисия, която ще започне работа от 1 ноември. Ресорът, който получи България е „Иновации и Младеж“. Всъщност, това са два ресора, които в сегашната ЕК са разделени като „Изследвания, Наука и...

Атаката срещу полетите е престъпление срещу човечеството

Преди броени дни пътническата авиация навърши 100 години: На 25 август 1919 г. е пуснат първият всекидневен международен пътнически полет – от Лондон до Париж. Днес над 100 000 полета на ден кръстосват небето на света и пренасят хора и стоки по-бързо, евтино и...

Историята се повтаря като фарс

Нито един скучен ден в Републиката. Можеше просто този материал да бъде продължението на онзи за лицемерието, но „фарс“ вече е далеч по-точнo определение. Фарс №1 В София се проведе протест срещу избирането на нов главен прокурор. Независимо от фигурата и...

Четири поуки от един сексскандал

Естествено, става дума за снимките със сексуално съдържание на годеницата на един кандидат-кмет на София, които се появиха в една медиа. Вече няколко дни общественото пространство се тресе от реакции и коментари, така че спокойно можем да си извадим някои поуки от...

Каква щеше да бъде България без комунизма?

Сравнение с Гърция Населението Към 1945-та година, населението на Гърция наброява 7,3 милиона души, а това на България – 6,94 милиона. В момента Гърция е с около 11,1 милиона население, така че не друго, а математиката говори, че при развитие като гръцкото, България...

Избори: Да изчистим България за един ден

Днес, тридесет години след свалянето на престъпния и тоталитарен комунистически режим от власт, неговите останки продължават да ни заобикалят. Почти няма град или село в България, в които да не стоят улици, булеварди или площади, носещи имената на признати престъпници...

Черният девети

09.09.1944г. е един от най-пагубните дни за България. Това не е дата, в която България е освободена от измисления фашизъм, учил се в последствие в червените учебници по история, а е ден на окупация на българското царство - Деветосептемврийският преврат. Това е успешно...

Неидеологически летящи обекти

Време за четене: 20 мин.

От 1 януари 2019 г. Бразилия официално има нов президент. Жаир Болсонаро – бивш офицер, по-късно член на Камарата на депутатите от Социаллибералната партия. Болсонаро е на първо място в първия тур на общите избори (за президент и за състав на Конгреса) на 7 октомври 2018 г., като на второ място остава кандидатът на лявата Работническа партия – Фернандо Хадад. Двамата кандидати отново се изправят един срещу друг на 28 октомври 2018 г., когато Болсонаро печели, взимайки 55% от гласовете. 


Тук публикуваме текстове от блога на Ернесто Араужо – министър на външните работи на Бразилия, номиниран за поста от Жаир Болсонаро, защото те дават доста точна представа за идеологическите нагласи на новия бразилски кабинет.


Неидеологически летящи обекти

Постмодерната култура, в която живеем, страда от ужасен буквализъм. Много хора губят способността да разбират символа или метафората, иронията или шегата, не могат да преминават между различни речеви нива, не възприемат езиковите фигури, следователно, не схващат хумора, нито пък дешифрират сугестивната мисъл. Стават неспособни за абстрактно разсъждение, основано на понятия или на универсални категории: не стигат по-далеч от частните съждения, от тавтологичното повторение на конкретни случаи. Смятат, че всеки словесен изказ е описателен, не различават евокативната функция на речта.

И така, ако се позова на баснята за щуреца и мравката, утре някой вестник ще пише, че вярвам в говорещи насекоми.

В подобен контекст искам ясно да заявя: не вярвам в летящи чинии, нито преставам да вярвам.

Използването на думата „вярвам във връзка със съществуването или несъществуването на извънземни цивилизации и техните апарати е неуместно. Изглежда съвършено допустимо да съществуват такива цивилизации, способни да извършват междузвездни пътешествия – а една допустима хипотеза, строго погледнато, не е въпрос на вяра. В случая става въпрос за едно верифицируемо и докрай нефалсифицируемо твърдение, според епистемологията на Карл Попър, иначе казано: възможно е да се докаже емпирически, че летящите чинии съществуват, достатъчно е някой ден една такава да се появи и всички да я видят, но е невъзможно емпирически да се докаже, че летящите чинии не съществуват, тъй като би трябвало да претърсим цялата вселена, за да стигнем до заключението за тяхното несъществуване – неосъществима задача.

Можем да кажем нещо подобно за други явления, например, бели врани. Допустимо е да съществуват бели врани, тъй като няма никаква вътрешно присъща невъзможност за тяхното съществуване, въпреки че никой не ги е виждал. В това отношение белите врани се различават, например, от интелектуално честните марксисти. Съществуването на интелектуално честен марксист не е допустимо, тъй като има вътрешно присъщо противоречие между марксистката интелектуална доктрина, която се ражда в лъжата и задължава своите последователи непрекъснато да лъжат дори самите себе си, и интелектуалната честност. И така, твърдението „съществуват интелектуално честни марксисти“ се различава от твърденията „съществуват летящи чинии или „съществуват бели врани. То не е нито потвърдимо, нито опровержимо, то е просто логически несъстоятелно, каквото би било твърдението „съществува тъмна светлина.

Който заявява „аз вярвам в еди-какво си, отваря проход за търсене на смисъл отвъд или извън терена на логиката и епистемологията. Третирането на летящите чинии като въпрос на вяра, а не на емпирическа верифицируемост, е много показателно за съвременната духовна пустота. В цивилизация, която забранява трансцендентността, някои хора започнаха да се вкопчват в определени материални проявления или „съвременни митове (горе-долу както твърди К. Г. Юнг в есето си за летящите чинии „Един модерен мит), действащи като заместители на трансцендентното, на божественото, на свещеното, което не могат вече да възприемат пряко и самостоятелно.

Вече знаем, че левицата не толерира трансцендентността, тъй като откритостта към трансцендентното в крайна сметка съставлява човечността в човека, а също така вече знаем, че левицата е античовешка. Затова не е чудно, че всички или почти всички хора, чиято жажда за трансцендентност и божественост води до вярата в летящи чинии, строят къщите си в квартала на десницата. По същия начин търсещите трансцендентността в езотериката, в окултизма, в мистериите на изчезналите цивилизации, в алхимията обикновено се устройват в десницата; всички герои, омаяни от онази далечна, тайна, ненакърнена роза от поемата на Йейтс „Тайната роза“, която не е нищо друго освен трансцендентност, я търсят в Божи гроб или в опиянението, в любовта, в приключението. Този пъстър квартал, оживен от стремеж към отвъдното, към извисеността в най-различни форми, този квартал е на десницата. На отсрещния бряг на политическата река се намира кварталът на левицата, тягостен сив квартал, обитаван от хора с наведени глави, които крачат, мълвейки празни лозунги, или се редят на опашка, за да получат дневната си дажба материализъм и редукционизъм (своеобразен буламачаморфна каша от разложена мисъл). В квартала на левицата няма трансцендентност, нито оригиналната, нито заместителите й. В квартала на левицата няма място за мистерия, тъй като мистерията е съставна част на човека. Който търси мистерията, било загадката кой е построил пирамидите, било загадката как са направени житните кръгове, било тайнството на въплътеното слово, преминава към десницата.

Разривът между левицата и десницата може би се определя в най-дълбоката си същност от отхвърлянето и, респективно, приемането на трансцендентното.

Който вярва, търси десницата. Дори който вярва в неща, които не опират до вяра, като летящите чинии. Мнозина вярват в летящи чинии само защото смятат, че е забранено да се вярва в Бог.

Не е забранено.

24.11.2018


Не идеология, а идеи

Идеи и идеология са различни неща.

Идеологията е система за манипулиране на мисълта и идеите според властова цел.

Идеите са живата есенция на човешкия ум. Идеите са динамичният резултат при обработката на реалността от интелекта и чувството. Реалността не съществува отделно, както понятията или идеите не съществуват или не би трябвало да съществуват отделно. Идеологията създава разрив между реалността и понятията, изтръгва идеите от органичните им корени в реалността и така вкаменява мисълта, за да контролира хората.

При отхвърляне на идеологията трябва да внимаваме да не погубим идеите. Отхвърлянето на идеологията следва да означава освобождаване на идеите, а не унищожаването им. В противен случай бихме сторили точно това, което идеологията иска. При идеологията идеите са налице, оковани, изпосталели, гладни, работещи като роби за господстващата система. Трябва да строшим веригите, които сковават идеите, да ги измъкнем навън и да ги окъпем отново в реалността.

Не бива да смесваме нещата, не бива да обявяваме края на мисълта, когато постановяваме края на идеологията.

Ние, бразилците, се бунтуваме срещу идеологията, дълго време властвала над нас открито или коварно, под формата на отявлен марксизъм или по-често на глобализъм в разните му варианти. Сега тази идеология се опитва да се преобрази, за да господства и занапред. Би се получила опасна метаморфоза, ако в името на края на идеологията се подложим на забраната да мислим и да раждаме идеи. Никой не иска да замени една идеология с друга. Но също така не бива идеологията да бъде заместена от пустотата, от механицизма, от тавтологията, от повърхностността. За да се победи идеологията, трябва да се върнем към мисленето и да не преставаме да мислим под предлог, че всяка мисъл е идеологическа.

Един здравословен прагматизъм трябва да измести идеологията. Да бъдеш прагматичен, не означава да нямаш душа. Да бъдеш прагматичен, не означава да нямаш сърце. Да бъдеш прагматичен, означава да изучаваш реалността от позициите на това, което си, и да търсиш най-добрите пътища към онова, което искаш да бъдеш.

17.11.2018


Психомахия

Да се върнем към thymos, което означава сърце, гордост, смелост, страст.

От студентските си години мисля за този откъс от Хераклит (номер 85 в публикацията на Дилс и Кранц):

Thymoi machesthai chalepón, ho gar an thelei psychês oneitai.

Преводът в изданието за Предсократиците на Фондация Гулбенкян (не намирам книгата, затова цитирам по памет) гласи: „Трудно е да се бориш със сърцето, тъй като исканото от него се купува с душевна цена“. Повечето коментари и преводи на Хераклит, които познавам, следват същата линия. Някои предпочитат да преведат thymos с „гняв“, а това води до нещо очевидно, все едно да кажеш „гледай ти, не бива да се поддаваш на гнева, защото направо ще се издъниш“. Очевидността не приляга на Хераклит, затова предпочитам да отхвърля подобна интерпретация.

„Сложно е да се бориш страстно, защото желаното от страстта го плаща душата.“

Горе-долу така съм разбирал винаги смисъла на преведения откъс в изданието на Гулбенкян, възприет и от Алешандре Коста[1], който го превежда така: „Трудно е да се бориш със сърцето, тъй като плащаш с душа“. С други думи, страстта взема душевна цена. В страстта жертваш късчета от душата си. Сърцето е полудял тиранин, хвърля те в безсмислени авантюри, без изобщо да го е грижа, и накрая оставаш с наранена душа. Горе-долу така го разбирах на деветнайсетгодишна възраст, когато смятах, че метафизичните понятия живо участват в една космическа и лична, съвсем настояща, раздираща драма, както смятам и сега.

Но от известно време взех да се питам дали наистина Хераклит е искал да каже това.

Въпросът е да разберем какво е thymos,какво е pshycheи каква е връзката между тях. Нека първо отбележим, че древните са имали много повече въображение от нас за описание на вътрешния живот. Освен thymosи pshyche, са имали и забележителното daimon, имали са ethos, имали саpneuma, имали са noûs и прочее. За нас всичко това е горе-долу едно и също, някаква неразличима смес, която обединяваме в понятието „ум“. Най-многото, което си позволяваме, за да поусложним нещата, е да делим ума на съзнаван и несъзнаван или да прибегнем до старото наименование „психика“ или дори „психичност“, като всячески избягваме да вложим в нея каквато и да е трансцендентност или тайнственост. Смятаме, че с умствената дейност се изчерпва реалността на ума, тоест, не вярваме в съществуването на „нещо“, което мисли и чувства, а само във феноменното съществуване на така необвързаните мисли и чувства, които на свой ред се свеждат до електрически импулси и връзки. You are your brain, гласи заглавието на една от онези механистични книги, които задължително се издават с десетки всяка година и хората купуват, защото ги виждат в книжарницата. (Понякога ми се струва добре, че книжарниците замират, тъй като напоследък книжарите подбират и при подбора одобряват най-лошото от най-малкия общ знаменател на материализма. Без книжарници хората ще стигат до книгите по други пътища и ще престанат да четат глупости само защото книгата заема видно място на рафта. Прилаганият от книжарниците имплицитен материалистически канон ще отстъпи място на пълната свобода и свободната конкуренция на идеите.)

Да се върнем на темата. Thymosе сърцето, за да използваме тази метафора, чудодейно устояла на времето. Psyche е душата. Не знам какво е душата. Знам, че я има. Да кажем, че душата е онова нещо вътре в нас, но не е точно нас, макар да е повече нас от самите нас. Тя е присъствието на нещо, витаещо над самите нас, в нашия ум. Тя е нашата отворена врата към отвъдното. И прочее.

Можем да видим в thymos и в psyche две различни страни на самите нас, вместо да свеждаме thymos просто до афект на psyche,както излиза от морализаторските интерпретации на thymos в смисъл на гняв. Или по-скоро thymos и psyche се явяват като две различни лица или различни персонажи във вътрешната драма. Едно от гледищата, обезличаващи в това отношение мисълта на Хераклит, почти редукционистко, като че ли е тълкуването на Аристотел в Евдемовата етика, откъдето е взет откъсът, според изданието на Марсел Конш[2]. Както е казвал един ученик на Харолд Блум, I don’t agree with Mr. Aristotle. Преводът на Конш, опитващ се да следва контекста, в който Аристотел цитира откъса, ми изглежда просто ужасен: „Il est difficile de combattre la colère, car elle l’emporte au prix de la vie. (Трудно е да пребориш гнева, тъй като той взима връх с цената на живота.) Тоест, когато действаш с гняв, вършиш глупост. За да разберем това, не ни трябва Хераклит, нито Аристотел, нали така? При такова пълно банализиране Аристотел е много по-близо до нас, на 23 века разстояние, отколкото до Хераклит, от когото го делят само 150 години. Така или иначе, във всички тези преводи душата, psyche, се явява като някакво имущество, което бива попиляно, когато сърцето, thymos, решава да тръгне на разправа. Но каква е алтернативата? Да не се борим? Да се борим без страст? И така да оставим непокътната душата? Непокътната за какво? Но ако душата е дар, получен, за да се ползва, а не да стои недокоснат в очакване?

Въпросът е и за връзката между machesthai, от глагола machomai, боря се (от mache, борба, което дава наставката „махия и ще ни позволи да говорим тук за психомахия), и oneitai, от глагола oneomai, купувам.

Machesthai.В може би най-решаващия откъс от Хераклит, номер 53, четем:polemos panton men pater estin, panton de basileus, kai tous men theous edeixe, tous de anthropous, tous men doulous epoiese, tous de eleutheros.Боят/битката е бащата на всички неща, на всичките е цар, някои прави богове, а други прави човеци, някои – роби, а други – свободни. Боят/битката позволява да се разграничат робство и свобода, следователно освобождава, тъй като свободата може да възникне само ако разпознаем разликата между робство и свобода. Mache, борбата, трябва да се разбира в същия контекст на polemos, боя/битката. Глаголът machomaiни въвежда в тази вселена на творението и на основното разграничение, прокарано от polemos, разграничението между робство и свобода, между божественото и човешкото. Mache, polemosето това създава и разграничава. Значи, ако искаш да твориш, ако искаш стойностно да навлезеш в битието, ще трябва да machesthai, ще трябва да се бориш. Въпросът е дали ще се бориш със сърце, thymoi, или ще се бориш другояче, без страст. Хераклит дава да се разбере, че такъв избор съществува. Това не е точно морален избор. Хераклит не морализаторства. Другаде Хераклит казва, ethos anthropou daimon (етиката на човека е неговият daimon, неговото дълбоко аз, неговото self, не съществува някаква етика отделно от това, което истински и личностно си). Следователно, човек може да се бори със страст или без страст. Chalepón! Трудно, мъчително е да се бориш със страст. (Разбирай – по-лесно е да се бориш без страст.) И това ли е, само дотук? Трудно е да се бориш със страст, защото плаща душата, борбата със страст жертва душата. Вярно. Но дали тази жертва не е някак необходима за самото благо на душата? Можем ли да допуснем, че сърцето, повело трудната, привидно безумна борба, различна от някаква хладнокръвна и разумна борба, която Хераклит подсказва, но не нарича, всъщност подпомага душата, като прави необходимото от този polemos да се роди свободата? Вместо да я ощетява, вместо да я кара да плаща, дали сърцето не се жертва за душата? Дали пък сърцето, което в борбата си купува свободата на душата, не плаща откуп за нея?

И така, ще се опитам да направя превод, който доста нарушава граматиката, но няма как (трудно е Хераклит да се превежда със сърце, но онова, което той действително казва, се купува с цената на граматиката):

„Скъпоструващо е да водиш битка със сърце, но то откупва душата.“

(Ако сметнем, че ho и an theleiса интерполация, и се придържаме към по-простата версия на втората част от откъса, gar psyches oneitai, както предлагат по-модерните филолози.)

Или пък:

„Скъпоструващо е да водиш битка със сърце, тъй като то иска да откупи душата“.

(При прочит на откъса такъв, какъвто се явява в Дилс и Кранц.)

Във всеки случай, в битката си сърцето плаща за душата. Страстта – също както страстите Христови – плаща откупа за похитената от злото душа и я освобождава.

Христос присъства навсякъде в откъсите от Хераклит, петстотин години преди пришествието му, и в други древни философи. Неслучайно Христос винаги се асоциира със сърцето, Христос страда и се бори, Христос е святото сърце, което страда, за да изкупи свободата на душата, дори тя да не заслужава. Неслучайно се почита непорочното сърце на Мария, която приема страданието в името на любовта и спасението. Сърцето, thymos, е лудост, но лудост, която единствена може да изкупи и спаси.

Chalepósе „трудно“ не толкова в смисъла, в който може да бъде трудна една математическа задача, а по-скоро в смисъл на изпитание. Може също да означава опасно или предизвикателно, или дори мъчително – което все ни отвежда близо до семантичната вселена на Христовите страсти. (Предпочетох да преведа със „скъпоструващо“, защото препраща към метафората за купуване, използвана във втората част на откъса чрез глагола oneomai.)

Chalepá ta kaláпо Платон. Красивото е труднодостъпно, красивото се постига само чрез жертви и изпитания. Ето защо Тойнби поставя този епиграф в своето Изследване на историята, където твърди, че цивилизациите възникват и се развиват в отговор на предизвикателства и отмират, когато не срещат повече предизвикателства или не приемат появилите се такива. Който не приема борбата, не щади душата си, а я губи, като я оставя робиня, и не изпълнява дълга си да се бори за освобождението й.

Трудноразбираемият Хераклит го казва много ясно: сърцето се бори за душата насред трудностите и благодарение на тях.

Забележка: Предпочетох да не поставям системно ударенията при транслитерацията на гръцките думи. Натежават графически и затормозват четенето.

09.11.2018


Желание за величие

Едно погрешно тълкуване на бразилските дипломатически традиции отдавна се опитва да ни наложи възгледа, че Бразилия е просто една голяма страна: отказваме да бъдем една велика страна. В света на постмодерната дипломация, която за жалост бързаме да изкопираме от външни модели, не съществува величие. Не съществува воля или страст. Не съществува гордост.

Желанието за величие е възможно най-благородният стремеж на една нация, която застава пред света.

Но някой е решил да определи присъствието на Бразилия в света чрез присъединяването й към „международните норми“, чрез спазването на „основания на правила световен ред“. Възприемана така, Бразилия иска просто да бъде добър ученик в школата на глобализма. Не иска дори да бъде отличник, защото така би се изтъкнала твърде много, би включила като компонент воля и величие, от които доброволно се отказваме.

Като дете, в средата на 70-те години, с часове разлиствах книга, озаглавена „Атлас на бразилските възможности за растеж“, пълна с карти на енергийни и минерални ресурси, промишлено и селскостопанско производство и прочее. Подзаглавието на книгата гласеше: „Силна и велика Бразилия“. Днес искат да пробутват на децата книги за секс, но ако видят дете да чете книга, озаглавена „Силна и велика Бразилия“, ще арестуват родителите и ще пратят детето в превъзпитателен лагер, където ще го учат, че Бразилия не е нито велика, нито силна, а просто страна, загрижена за социалната справедливост и правата на малцинствата.

Де да беше така. Ако се налагаше избор между величие и сила, от една страна, и социална справедливост и права на малцинствата, от друга, като взаимоизключващи се възможности, щеше дори да е правилен вторият избор. Но тук взаимно изключване няма. Налице е една манипулираща идеология, която създава постоянна истерия около социалната справедливост и малцинствата, без да прави абсолютно нищо конкретно нито за малцинствата, нито за мнозинството, без никакъв ангажимент за подобряване на чий да е реален живот, и която навлича тогата на социалната справедливост, за да краде и опитва да се измъкне с откраднатото, загърбвайки както социалната справедливост, така и самото правосъдие. Тази идеология прави всичко възможно, за да разруши всяка истинска мобилизираща сила извън нейния контрол и затова се старае да задуши желанието за величие, свързано с националното чувство.

Величието мобилизира и организира един народ, създава смисъл и генерира човешка енергия – най-ценната форма на енергия, както е знайно. Няма нищо по-страшно за плановете на левичарската идеология. Левицата ни най-малко не се интересува от социална справедливост, но използва това понятие, за да зарази водата на нацията, за да създаде гневни и невежи хора и така да демобилизира народа, да му забрани да ражда идеи, да го откъсне от него самия, да потуши творческата енергия. Социална справедливост, права на малцинствата, толерантност, многообразие в ръцете на левицата са просто вербални средства за потушаване на здравословната психическа енергия на човека.

Прилагането на тази идеология към дипломацията води до натрапчивата идея да се следват „международните норми“. Води до външна политика, където няма любов към отечеството, а само придържане към „основания на правила световен ред“. Глобалистката левица иска да постигне една съвкупност от апатични и опитомени нации и във всяка нация една човешка съвкупност, която механично повтаря жаргона на правата и справедливостта, и по този начин да формира свят, в който нито хората, нито народите са способни да мислят или да действат самостоятелно.

Лек срещу това е възвръщане на желанието за величие. Вдишай с пълни гърди и кажи: Силна и велика Бразилия. Хиляди дребни левичари веднага ще те нападнат, както когато сриташ мравуняка, но ако устоиш и не отстъпиш, те ще се объркат и разпръснат в своята незначителност, ще опразнят терена, за да изградим една истинска страна.

03.11.2018


Преди битката

В нощта преди битката при Орике, на 25 юли 1139, Господ Исус Христос се явил като видение на дон Афонсо Енрикеш, тогава още граф на Португалия, който се готвел за сражение с петима мавърски владетели, съюзени срещу него.

В записан няколко години по-късно разказ с възможна автентичност Афонсо Енрикеш описва:

И внезапно видях отдясно, срещу изгрева, сияен лъч, който постепенно изсветляваше; нарастваше час по час. И умишлено обръщайки поглед натам, изведнъж видях в самия лъч по-сияен от слънцето кръст и сонм от сияйни юноши, които, според мен, бяха Светите ангели. При вида на това знамение, слагайки настрана щита и меча, се хвърлих ничком и, облян в сълзи, взех да се моля за утеха на неговите рицари и казах без никакъв страх:

„С каква цел ми се явяваш, Господи? Нима искаш да укрепиш вярата на един вече силно вярващ? Сигурно е по-добре да те видят враговете и да повярват в теб, нежели аз, който от кръщелната купел познах в теб истинския Бог, син на Девата и на Вечния Отец, и такъв те признавам сега.“

Кръстът се въздигаше от земята с дивен ръст, почти десет лакти висок. Господ с мек глас, който чуха недостойните ми уши, каза:

„Не ти се явих така, за да засиля вярата ти, а за да укрепя сърцето ти в това стълкновение. И да положа основите на твоето кралство върху здрав камък. Имай вяра, Афонсо, защото ще спечелиш не само тази битка, а и всички останали, в които ще се сражаваш с враговете на Моя кръст. Ще завариш твоите хора радостни и крепки за бран; и ще поискат да влезеш в битката с кралска титла. Не се двоуми и лесно им предостави всичко, което поискат. Аз съм основателят и разрушителят на кралствата и империите, с теб и с твоите потомци искам да основа за Себе си империя, чрез която Моето име да бъде разпространено сред най-чуждите народи.

Афонсо Енрикеш бил провъзгласен за крал на бойното поле и победил. Благодарение на вярата и меча му сме тук и познаваме името на Спасителя.

„А който познава моето име, аз също знам неговото име“, гласи един раннохристиянски текст.

28.10.2018


История и мит

История и мит рядко се стичат в едно русло.

Сега се стичат.

Мит е присъствието на миналото, история е присъствието на настоящето, според поучителното есе на професор Еудоро ди Соза[3]. Мит е непрекъснато творящо и недостижимо минало, което ни съпътства, без да можем естествено да го докоснем. Ние сме исторически същества и от мита ни дели пропаст, абсолютна, свещена дистанция.

Митът съдържа истинските драми, които хранят духа, историята – само поредицата икономически, юридически, социални факти. Историята тече по хоризонтала, митът протича по вертикала. В мита, ако речем да се изразим платонически, се съдържа идеята за история.

Живеем едновременно в двете измерения, история и мит. Или би трябвало да живеем. Значителна част от обедняването на постмодерния човек, от стремглавия спад на „индексите на духовно развитие“ (които би трябвало да съществуват редом до „индексите на човешко развитие“) се дължи на това, че се е затворил за мита. Историята не е достатъчна. Дори историята отпреди пет, десет хиляди години не е достатъчна, тъй като дори от дистанцията на времето, тя се свежда до присъствието на настоящето, историята е просто сбирка от настоящи времена, която не запълва отсъствието на мита. Можеш да начертаеш хоризонтална линия с каквато искаш дължина, но ако не начертаеш вертикална линия, никога няма да получиш кръст, а без кръст не ще успееш никога да определиш център, собствения си център, конфликтен, уникален и чудодеен.

Човешката авантюра не се изчерпва с историята, тя изисква и мита – изгубили сме обаче средствата за митическо възприятие, които биха ни позволили да го разберем. „Естеството“ не се изчерпва с природата, заявява професор Еудоро. Само противоречивото съжителство между мит и история позволява човешкият живот да се изживее в неговата пълнота. Това съжителство е представено с кръста, върховен символ на творческото противоречие на цялостния човек.

„Историята става за всичко“, е казал Машадо де Асиш. Сама по себе си, историята няма форма и посока. Това, което й придава смисъл и посока, е само митът.

В Бразилия митът докосва историята и я възражда. Този досег е изключително ценен.

Само митът придава жизненост на историята. Марксизмът затова ненавижда мита, тъй като иска да препречи пътя на човешката авантюра (понеже знае, че по този път човекът накрая ще открие Бога) и впоследствие да планира края на историята. Марксистката „утопия“ цели премахването на всички противоречия в човешкия живот чрез изграждането на комунистическото общество и постигането на края на историята. Да, краят на историята е марксистка цел. Тържествуващата глобализация, провъзгласила в края на 90-те края на историята, просто излагаше една марксистка концепция. Нещо повече, без да го съзнава, издигаше комунистическото знаме на плаца на едно ново универсално материалистическо общество. (Фукуяма, авторът на известното есе, прераснало в книга – „Краят на историята и последният човек“, е знаел, затова е оставил открехната вратата за продължението на историята чрез понятието thymos, гордостта, най-вече патриотичната гордост, според него, единствената сила, която може да спаси историята от отмиране; а макар Фукуяма да не го казва, thymos принадлежи по същество на вселената на мита.)

Свръх капиталистическата глобализация и марксистката утопия се срещат и сливат в концепцията за края на историята, в общия си стремеж към края на човека, към края на авантюрата, към края на мита (съзнателен стремеж при марксизма, несъзнателен при глобализацията).

Първоначално марксистите възненавидяха тезата на Фукуяма за края на историята. Позабавиха се известно време, но после разбраха, че глобализацията е прекрасен пряк път за постигане на техните цели и престанаха да възприемат глобализацията като враг. Поведоха борба с онова, в което Фукуяма съзира единствената опасност от историческо и митическо възраждане, thymos, главно под формата на нация и национално чувство.

Но в Бразилия, както и другаде, митът отново разпали историята.

Националното знаме е нейният символ. Националното знаме е фината тъкан, където митичният и историческият свят се допират и свързват отново. Това знаме отново трепти, отново ни извисява, връща ни към авантюрата. В уникалния миг, който изживяваме сега, история и мит се пресичат, връщат ни един център, изпълват ни със смисъл.

27.10.2018


Превод от португалски: Даринка Кирчева

Ернесто Араужо е министър на външните работи на Бразилия. Текстовете са от блога му: https://www.metapoliticabrasil.com/

[1] Costa, Alexandre. Heráclito: fragmentos contextualizados. Rio de Janeiro, DIFEL, 2002.

[2] Conche, Marcel. Héraclite: fragments. Paris, P.U. F., 1986.

[3] Eudoro de Sousa, História e Mito. Brasília, Editora da UnB, 1981.БразилияСветът


Оригинална публикация в “К – Вестник за критика, дебати и културни удоволствия”


Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!