fbpx

НОВО

Анатомия на cancel-културата

През последните месеци и години в западния свят става все по-актуална темата за cancel-културата. Нарочно използвам англоезичния термин, защото преводите на български език не звучат добре – в родните медии явлението е наричано „култура на отказа“, „култура на...

Четирите фази на завладяването ни от марксистите: Юрий Безменов беше прав

Журналистът и съветски дезертьор отдавна разобличи съвременното левичарско движение Автор: Скот Маккей Превод от английски език: Любомир Талев Публикувана за пръв път в "American Spectator". Важно е да разберем, че се намираме в революционен момент от американската...

С всеки ден на власт управляващите ерозират

„От чисто политическа гледна точка най-добрият вариант на ГЕРБ в момента е да се съгласи да подаде оставка. Чисто електорално с всеки ден на власт ГЕРБ ерозира и кърви. Този процес ще се засилва, защото икономическата криза ще се задълбочава.“ Това каза пред...

Кризата от 2008 г. не се повтаря, много по-тежка е

Eфектите от икономическата криза са най-силно подценяваният фактор от началото на извънредната ситуация, предизвикана от световната пандемия от COVID-19. Въпреки, че най-яркото проявление на предстоящите финансови и икономически затруднения се появи още в средата на...

Коронавирусът пренареди света

През изминалото тримесечие американската икономика регистрира срив с почти 33% спрямо първото тримесечие и 9.5% на годишна база спрямо същия период на 2019 г. Безработицата счупи тавана на графиките. Това са абсолютни рекорди откакто има исторически данни. Икономиката...

Седемте смъртни гряха според ляво-либералната „религия”

Източното православие не разграничава ясно смъртните и простимите грехове. В католицизма седемте смъртни гряха са точно назовани: гордост, сребролюбие, блудство, завист, чревоугодие, гняв и леност. Първоначално те са посочени през 6-ти век от папа Григорий Велики, а...

Инфлацията ще стопи парите ни – как да се опазим?

„Спасителят“ е с тежък ревматизъм, свръхтегло и два микроинфаркта Днес светът на финансите е достигнал точка, от която няма връщане. През 2007-2009 г. имахме Голяма рецесия. Евтиният кредит от централните банки наду стратосферен имотен балон, придружен от сериозна...

На път сме да пропаднем в двойна криза с риск от нов локдаун

Ще успеем ли да съхраним икономиката Без съмнение България в момента е изправена пред прага на поне две изключително сериозни кризи. Протестната вълна от последния месец из цялата страна повдигна градуса на политическо противопоставяне в обществото. Макар и малобройни...

Оставки, избори и кабинети – какво ни казва Конституцията?

Често пъти в нашето общество политически, икономически и социални събития пораждат кризи, които бързо се прехвърлят на държавно ниво и водят до структурни изменения в тъканта на българската политика. И докато партии идват и си отиват, заедно с правителствата, които те...

Отворено писмо срещу агресията към журналисти

Присъединяваме се към отвореното писмо на АБРО, БНР и БНТ срещу агресията срещу журналисти: АБРО, БНТ и БНР призовават към безпрекословно зачитане на личната неприкосновеност и независимост на журналистите при изпълняването на тяхната професионална мисия да отразяват...

Имаме право на неизбежна отбрана, но имаме ли здрав разум?

Време за четене: 7 мин.

На лекар в Пловдив бива повдигнато обвинение за убийство. Лекарят твърди, че е отбранявал себе си и семейството си от нападение в жилището си. Медии разпространяват случая в сбит, телеграфен вариант. Много хора, мигновено и разпалено взимат страната на лекаря, обезпокоени може би за живота и собствеността си – нещо естествено в държава, в която ненаказуемостта е ежедневие. Бързо се появяват искания за реформа на института на неизбежната отбрана от възмутени от липсата на възможност за защита граждани.
Дали обаче положението с неизбежната отбрана е толкова лошо, както се твърди, и не е ли насочен общественият гняв в грешната посока? Не се коренят проблемите в правоприлагането или пък в неспособността ни да разсъждаваме хладнокръвно и критично? А сигурно и в двете.

И макар темата да е сложна и да е трудно в рамките на един публицистичен текст да се изяснят всички характеристики на неизбежната отбрана, важно е да се отбележат няколко неща.

На първо място, трябва ясно и категорично да се отрече широко разпространеното твърдение, че защитата при неизбежната отбрана трябва да е еднаква на нападението, че едва ли не „ако нападателят те нападне с нож, ти можеш само с нож да му отвърнеш”. Това е напълно погрешно. Наистина, чл. 12 ал. 1 от Наказателния кодекс казва, че защитата трябва да е в „необходимите предели”. Ал. 2 обаче разяснява кога имаме превишаване на необходимите предели, а именно, когато защитата „ЯВНО не съответства на характера и опасността на нападението.” Това наистина е абстрактна формулировка, но абстрактността е цената, която правото трябва да плати, за да даде защита във възможно най-широк кръг случаи. Иначе винаги ще се намери нещо непредвидено от законодателя, а следователно и незащитено от държавата. Тук обаче ни идва на помощ Върховният съд, който в постановление номер 12 от 73-та година, задължително за всички правоприлагащи органи, казва следното:

„Следователно защитата може и да не съответствува на нападението, когато с оглед определящите съответствието между нападението и защитата обстоятелства надхвърля необходимото за отблъскване на нападението. Несъответствието е явно, когато е изразено ясно и не възбужда съмнение. Деянието, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана, е неправомерно и срещу него е допустима неизбежна отбрана.

Погрешно е разбирането, намерило място в много съдебни актове, че нападнатият може да се отбранява само по начина и със средствата, съразмерни на начина и средствата за нападение. Това в повечето случаи е невъзможно, води до намаляване ефективността на неизбежната отбрана и затова противоречи на чл. 12, ал. 2 НК. Оттук изводът, че при отблъскване на нападението нападнатият може да използува и по-интензивни средства и начини за отбрана, ако това явно не надхвърля възможностите за отблъскване на нападението.

В отделни случаи при преценка превишени ли са пределите на неизбежната отбрана неправилно се схваща и обектът на защита. Примерно при грабеж се приема, че едва ли не обект на защита е само имуществото, което нападателят цели да отнеме. В случая нападение има и върху личността, тъй като при грабежа имуществото се отнема със сила и заплаха, насочени срещу личността. Ето защо и когато нападателят застрашава по-незначително имущество, нападнатият не е длъжен да се остави да бъде ограбен, а може да се защищава с всички средства, с които разполага, стига да не превишава пределите на неизбежната отбрана.

Не е съобразено със закона и становището, застъпено в някои съдебни актове, че при отблъскване на нападението защитните действия не следвало да се насочват към уязвими места за живота и здравето на нападателя. Законодателят не е поставил такова изискване, тъй като то също води до намаляване ефективността на неизбежната отбрана. Както се изтъкна, важно е дали има явно несъответствие между нападението и защитата, а не това, на кое място ще бъде засегнат нападателят.”

Нещо повече – в алинея три на чл. 12 четем, че „няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище”. Това означава, че в тези случаи на нападение, извършено чрез неправомерно навлизане в дом (т.е. без съгласието на собственика), защитата дори явно да не съответства на нападението, пак няма да се накаже. Защитата, в тези случаи, може да бъде напълно безгранична като величина и интензитет, дори само на основание непозволено присъствие в жилището, без по-нататъшно нападение, но няма да бъде наказана.

Можете да разстреляте на място някоя хилава обирджийка, която иначе лесно може да сломите с голи ръце – и отново няма да бъдете наказан. Няма западна държава, която да предлага такива възможности на отбраняващите се при подобни случаи.

Но не е само това, законодателят е преценил, че при нападение е напълно нормално нападнатия да се уплаши или смути, което да намали контрола на волята му върху действията му или да замъгли преценката му каква следва да бъде адекватната (но не и еднаква) защита. И съвсем разумно ал. 4 на чл. 12 отново казва, че явното превишаване на пределите на неизбежната отбрана, стига наистина да си уплашен или смутен от нападението, няма да бъде наказано.

Но да се върнем на ал. 2, справедлива ли е наистина тя?

Вече беше заявено по страниците на Мисъль, с позоваване на Джон Лок, че законът не трябва да изисква каквато и да е съразмерност. Следователно, твърди се, че във всеки най-дребен случай на правонарушение, дори, когато е напълно ясно от фактите по делото, че защитаващият се е имал пълния контрол върху действията си и бистрота на съзнанието си, пълната възможност да се защити без да прекалява, ние ще узаконим едно насилие. Насилието на отбраняващия се. Ще направим страната по спора съдия, който еднолично решава какво наказание да наложи на провинилия се. Съдия, който може да отнеме най-ценното – живота. А ясно е, че не може засегнатият да е едновременно и съдия по спора, в който има интерес. Всеки разумен човек ще се съгласи, че това е неприемливо, че трябва да има някаква граница в отбраната, че е абсурдно държавата да наказва убийството, в общия случай, с 10 до 20 години, а в същото време при опит за най-малка кражба или телесна повреда да имаме смъртно наказание. Смъртно наказание, без съд и присъда, без защита. Затова е условието защитата все пак да бъде ограничена до „необходимото”, а то е надхвърлено само когато „ЯВНО” не съответства на нападението. Макар някой да възрази, че никой няма току-така да почне да убива за най-малкото нещо, правото не е само създадено, за да пасва на общия случай, правото трябва да обхване и изключенията. Защото и нападенията в едно общество са изключение от мирните взаимодействия, но правото точно тях преследва.

Друг ще каже, че пак трябва да има предели на неизбежната отбрана, стига да са по-широки от сегашните. Но законът ни казва, че пределите на отбраната са в рамките на „необходимостта”. Необходимостта, за да отблъснеш нападението. Казано иначе, ако разширим пределите, това означава да позволим поведение, което е отвъд необходимото за отблъскване на нападението. А щом нещо е отвъд необходимото за защита, то по дефиниция спира да бъде отбрана, то става ответно нападение. Това значи, че тези хора не искат всъщност да разширят границите на отбраната, а искат да разрешат едно ответно нападение, една контра-атака. Ответното нападение е една власт на нападнатия освен да се защити и да накаже, да причини едно зло на нападателя. И това отново ни връща към положението, в което първоначално нападнатият става съдия на собствената си кауза. Даваме му властта сам да определи наказанието, което ще наложи, макар, все пак да му слагаме някакви граници в това. Това не е справедливост, това не е отбрана.

Тук е редно се отбележи, че нападатели могат да се окажат деца или други невменяеми, които по определена причина нямат в момента на нападението възможността да разбират и ръководят постъпките си. Нападението може също да е и непредпазливо, т.е. неискано от нападателя. В тези случаи или не можем въобще да хвърлим укор върху нападателя, или укорът е много по-малък. Законът не третира различно защитата при тези нападения, тя отново трябва да бъде необходима, т.е. се наказва само, ако явно не съответства на характера на нападението. Готови ли сме в такъв случай, ако премахнем изискването за необходимост, да позволим произволът срещу деца? Едва ли.

И след като положението с института на неизбежната отбрана, макар и сигурно да е несъвършено и да подлежи на подобрение, не е чак толкова трагично колкото ни внушават, трябва да потърсим проблема другаде. Има две възможности. Първата е, че правоприлагащите органи продължават да не разбират закона правилно и постановяват незаконосъобразни актове, които лишават гражданите от защита. Втората – невежи журналисти и общественици, без да са наясно с действителните факти по казусите, които коментират, и съдържанието на закона, разпространяват лъжи и неистини, за да разпалват страстите с егоистични цели. В първия случай трябва да помислим преди всичко за реформа в устройството на съдебната система, за да гарантираме, че тя наистина ще въздава справедливост. Във втория – да бъдем по-критични към, това което ни говорят журналистите.

Макар да ни се струва изкусително да погъделичкаме собственото си чувство за праведност, нека сме по-смирени и се въздържаме от категорични коментари по сложни от правна и житейска гледна точка казуси, за които няма как да знаем достатъчно само от това, което ни се предлага по медиите.

Споделете чрез

Предишен

Следващ