fbpx

НОВО

Коронавирусът пренареди света

През изминалото тримесечие американската икономика регистрира срив с почти 33% спрямо първото тримесечие и 9.5% на годишна база спрямо същия период на 2019 г. Безработицата счупи тавана на графиките. Това са абсолютни рекорди откакто има исторически данни. Икономиката...

Седемте смъртни гряха според ляво-либералната „религия”

Източното православие не разграничава ясно смъртните и простимите грехове. В католицизма седемте смъртни гряха са точно назовани: гордост, сребролюбие, блудство, завист, чревоугодие, гняв и леност. Първоначално те са посочени през 6-ти век от папа Григорий Велики, а...

Инфлацията ще стопи парите ни – как да се опазим?

„Спасителят“ е с тежък ревматизъм, свръхтегло и два микроинфаркта Днес светът на финансите е достигнал точка, от която няма връщане. През 2007-2009 г. имахме Голяма рецесия. Евтиният кредит от централните банки наду стратосферен имотен балон, придружен от сериозна...

На път сме да пропаднем в двойна криза с риск от нов локдаун

Ще успеем ли да съхраним икономиката Без съмнение България в момента е изправена пред прага на поне две изключително сериозни кризи. Протестната вълна от последния месец из цялата страна повдигна градуса на политическо противопоставяне в обществото. Макар и малобройни...

Оставки, избори и кабинети – какво ни казва Конституцията?

Често пъти в нашето общество политически, икономически и социални събития пораждат кризи, които бързо се прехвърлят на държавно ниво и водят до структурни изменения в тъканта на българската политика. И докато партии идват и си отиват, заедно с правителствата, които те...

Отворено писмо срещу агресията към журналисти

Присъединяваме се към отвореното писмо на АБРО, БНР и БНТ срещу агресията срещу журналисти: АБРО, БНТ и БНР призовават към безпрекословно зачитане на личната неприкосновеност и независимост на журналистите при изпълняването на тяхната професионална мисия да отразяват...

Катастрофата в Бейрут

Светът стана свидетел на потресаващи кадри вчера от Бейрут. По-малко от двадесет и четири часа след огромната експлозия, все още няма потвърждение, какво може да е причинило взрива, но още в първите часове след него говорител на израелското правителство обяви, че...

Националната ненавист

"Ненавиждам София", написа някакъв варненец по повод блокадата на Орлов мост. Без значение чия правда е по-велика, аз съм вцепенен от думите, които си казват хората един на друг. От ужасяващата омраза, за която, надявам се, им стига смелост да изливат само в...

…и ще продължим да живеем с COVID-19

Невиждан в историята на САЩ срив на БВП - 33% на годишна база през второто тримесечие. В Иран заразените с коронавирус са вече над 300 хиляди. Австрия в рецесия след исторически спад - мерките срещу коронавируса тласнаха страната към най-голямо свиване на икономиката...

Нова православна партия?

Волен Сидеров е много интелигентен и културен човек и при него случайни движения няма Да инструментализираш вярата за политически цели е грях Преди време писах за четири нови политически проекта - на Васил Божков (Черепа), Мая Манолова, Цветан Цветанов и Станислав...

Нетолерантната толерантност

Време за четене: 9 мин.

Политическата коректност е идеология, сред чиито основни характеристики фигурира създаването и налагането на изкуствени „неутрални” думи и изрази, очертаването на, така да се каже, лексикални (и граматични) рамки, в които говорещите са длъжни да се ограничават, за да не наранят чувствата на социално-политическите малцинства. Цената на това „възпитание на изразяването” и „щадене на чувствата” са премълчаването или подмяната на фактите и парализирането на възможностите за решаване на социалните проблеми, защото никой проблем не може да бъде решен, без да бъде изказано ясно в какво се състои той. Заявената безспорно хуманна цел на тази идеология е преодоляването на предразсъдъците в обществото по отношение на различни социални групи, дискриминирани в миналото, което се предполага, че ще улесни приемането и интеграцията им, но това не е нищо повече от политически мотивирано въвеждане в заблуждение на „обикновените” хора. Днес предубежденията към жените, възрастните, инвалидите или хомосексуалистите са преодолени в значителна степен, но това не е резултат от прилагането на политически коректния език в тяхна полза, а от еволюцията на възгледите на съвременния човек, следствие най-вече от огромните усилия, положени от представителите на тези групи, за да докажат стойността си като човешки същества и да се превърнат в пълноценна част от колектива. Други социални групи остават маргинализирани и политическата коректност не само че не допринася за преодоляването на предразсъдъците спрямо тях, но и в голяма степен озлобява и ожесточава мнозинството, засилва защитните му реакции и задълбочава пропастта между малцинство и мнозинство, тъй като последното вижда в политкоретността престъпно снизхождение и оправдаване на отклонения в поведението, които не се вписват в ценностната му система, дори се сблъскват челно с нея, а това означава само едно: залагането на бомба с часовников механизъм в обществото. Обичайната реакция на политически коректните активисти в такива случаи е да заклеймят изискващите уважение към установените норми и спазване на законите на страната като сексисти, расисти, ксенофоби и т.н. Това е така, тъй като изповядващите идеологията на политкоректността отричат отношението към покровителстваните от тях групи да е мотивирано не от половата, расовата или етническата им принадлежност, а от неприемливото им поведение и отказа им да се интегрират в общността като пълностойни и отговорни граждани със съответните права и задължения (да не забравяме, че арменците и евреите в България са се интегрирали напълно, без да им е била необходима „подкрепата” на политкоректността). Често подобна реакция е свързана с невъзможността подопечните малцинства да бъдат защитени по друг начин поради липсата на доводи в тяхна полза. В този смисъл сексизмът, расизмът или ксенофобията са аргументът на нямащия други аргументи.

Важно е да подчертаем, че политическата коректност няма нищо общо с доброто възпитание и проявите на учтивост и внимание. Свидетелство за лошо възпитание е употребата на груб и вулгарен език например, но не и на думи, като „сляп”, „глух”, „ням”, „инвалид”, „сирак”, „изоставено дете” и др. Възможно е – и в повечето случаи е точно така – говорещият да не влага отрицателно отношение в тях, да не цели да се подиграе или да обиди някого, а просто да съобщава за елемент от действителността. По отношение на поведението също е необходимо да направим подобно разграничение. Като проява на лошо възпитание може да определим ситуацията, в която човек прережда опашка от чакащи, спира колата си на паркомясто за инвалиди или говори по телефона в театъра, докато ако мъж направи път на жена, помогне й с покупките или й отстъпи място в градския транспорт, това е политически некоректно поведение, но в никакъв случай не издава невъзпитание, точно обратното. Нещо трето е използването на неуместни думи и изрази, което не отразява нито дефицит във възпитанието, нито политическа некоректност, а нарушена комуникативна компетентност. Пример за слабо развита комуникативна компетентност може да бъде налагащата се напоследък в България мода продавачи и държавни служители да се обръщат към клиентите на „ти”, вместо на „Вие”.

Налага се заключението, че всъщност скритата цел на тази сравнително млада, но обезпокоително влиятелна идеология, е замаскирането или подмяната на действителността, което я превръща в опасно за устоите на съвременната цивилизация явление, отличаващо се с крайна нетърпимост към обективната истина и различното мнение и с настъпателна агресивност, характерни за най-деспотичните й предшественици. Политкоректността, както сочи А. Димова, приема, че отношението изначално е отрицателно (Димова, 2015), и позволява на привържениците си да се възприемат като спасители на света от злото. Основните оръжия за налагането на политически коректния език са манипулацията, заклеймяването, принудата и заплахата от санкции, вариращи от глоба, през уволнение от работа до съд[1], дори пълно социално изключване[2]. Неслучайно М. Дойчев нарича политическата коректност „нов ляв екстремизъм” (Дойчев, 2010: 57) и „съвременна постмодерна версия на неомарксизма и новия псевдолиберален тоталитаризъм” (пак там, 61). Димова (2015) също вижда в нея „лов на вещици и брутален левичарски ексцес, който вместо да защити жертвите от техните преследвачи, просто им сменя ролите”, а Дж. Чейт (2015) я определя като „система от леви идеологически репресии” и антоним на либерализма, тъй като най-честите й жертви всъщност са либерали.

Настоящото положение е описано най-добре от П. Бюкенън (2002: 89), цитиран от Дойчев (2010: 60): „Политическата коректност е културен марксизъм, режим за наказване и стигматизиране, подобен на Инквизицията. Нейно поле е нетолерантността”.

Бюкенън безспорно има право, тъй като изповядващите идеологията на политическата коректност издигат за свое знаме равноправието, взаимното уважение и толерантността, но същевременно думите и действията им са пропити от нетолерантност към инакомислещите, към онези, които говорят истината и се стремят към действителна промяна, а отношението им към тях бива изразявано чрез реч, която в голяма степен може да се определи като слово на омразата – явление, срещу което твърдят, че се борят. Руският писател и дисидент Владимир Буковски разказва случка, разиграла се в САЩ в началото на 80-те години на миналия век: когато отворил вратата на две момичета (които се оказали феминистки) и я задържал, за да минат, вместо „благодаря” чул думите „мъжко шовинистично прасе”[3]. Какво друго, ако не слово на омразата, представлява подобен израз?[4] В този смисъл Димова (2015) правилно разглежда политкоректността като „парадокс и оксиморон”, тъй като се бори срещу речта на омразата със „средствата на омразата, пораждайки омраза”, и я определя като „мъртво слово, имитация на език”.

Това е едно от противоречията на политическата коректност, поставящи под съмнение добрите намерения и морала на привържениците й – всяка група, обявила се за малцинство – на етническа, религиозна, сексуална или каквато и да било друга основа – получава правото да обижда, заклеймява, стигматизира, наказва и унижава мнозинството; ако обаче мнозинството сподели открито възмущението си от двойните стандарти, налагани в полза на въпросната група (например оправдаването на кражбите, педофилията, изнасилванията или убийствата с термина „културна особеност” и неприлагането на подходящи наказания, когато са практикувани от представители на определени малцинства), без да употребява каквито и да било обидни думи, единствено чрез назоваването на елементите от действителността с истинските им имена, то тази негова „дързост” се смята за слово на омразата и „нетолерантните” незабавно биват хвърляни на кладата[5]. А. Ангелов (2014: 72) уместно подчертава, че „престараването в посоката „да не обидим малцинствата” – води до диктат на малцинството […] и създава условия за възникване на онзи поведенчески код, който би могъл с право да се нарече култура на лицемерието”. В този смисъл можем да твърдим, че истината е слово на омразата за живеещия в лъжа.

П. Тодоров (2011: 218) смята свободата на словото за една от най-важните свободи и е категоричен, че „за медиите тя се изразява в свободата на всеки да изразява публично мнението и възгледите си без намеса и натиск от страна на публичните власти, упражняване на цензура или налагане на наказание”. Изхождайки от думите на Тодоров, смеем да твърдим, че натискът за употреба на политически коректен език под заплахата от санкции не може да бъде определен по-друг начин, освен като грубо погазване на тази основна свобода не само в медиите, а в цялата обществено-политическа сфера. Не е възможно да говорим за свобода на словото в условията на зависимост на институциите и на медиите от различни организации, без значение дали тази зависимост е политическа, финансова или от някакво друго естество[6]. Дойчев предупреждава, че идеолозите на политическата коректност се стремят да наложат цензура, подобна на комунистическата, като не позволяват открита дискусия по проблемите, създавани от нея (Дойчев, 2010: 69), и напомня, че осъществяването на левите идеи в социалистическите общества е довело до „терор и геноцид над собствения народ, до лицемерие, цинизъм и мракобесие, непознати досега от историческата практика” (пак там, 51). Димова (2015) разглежда политкоректността като идеология, застрашаваща много повече свободата на мисълта от комунизма, тъй като „откровеният терор сякаш дава по-голям шанс да останеш вътрешно свободен, защото злото е ясно разпознаваемо, външно и мобилизира съпротива. Докато политическата коректност е зло, маскирано като добро”. Подобно мнение споделя и Ангелов (2014: 72), според когото сме изправени пред „словесна козметика”, която „сковава свободата не само на израза, но и на мисленето” и предизвиква „безлични писания и изказвания, характерни за казионната култура на тоталитаризма”. Чейт (2015) също е категоричен, че „политиката в една демокрация все още е основана на това да убедиш хората да се съгласят с теб, а не да ги накараш да се страхуват да изразяват несъгласие”, но политкоректността често прави дебата и смисленото възражение невъзможни. С тези думи авторите потвърждават притесненията ни за опасностите, които носи със себе си подобна идеология, и ни дават основания да мислим за нея като за едно от големите престъпления срещу съвременното цивилизовано общество и основна заплаха за бъдещето му.

Диктатурата на политическата коректност, която можем да определим като антоним на свободата на словото и на защитата на човешките права и като съвременен тоталитарен режим, ограничава свободата на мисълта, нарушава правото на изразяване и парализира действията в посока решаването на даден проблем и служи за постигане на политическите цели на определени кръгове, а именно натиск и контрол върху обществото, както сочи Дойчев (2010: 52).

Библиография:

Ангелов, 2014: Ангелов, А. Г. Политическа лингвистика според принципите на екологичната етика. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2014.

Бюкенън, 2002: Buchanan, P. The Death of the West. St. Martin’s Press, 2002.

Димова, 2015: Димова, А. Ловци на обиди. http://www.jenatadnes.com/redaktorski/lovtsi-na-obidi/.

Дойчев, 2010: Дойчев, М. „Политическата коректност” срещу либералната толерантност. Есе за идейните битки след комунизма. Велико Търново: Издателство „Фабер”, 2010.

Тодоров, 2011: Тодоров, П. Медии в криза Медиите в кризата и кризата в медиите. София: „Авангард Прима”, 2011.

Чейт, 2015: Chait, J. Not a Very P.C. Thing to Say: How the Language Police Are Perverting Liberalism. http://nymag.com/daily/intelligencer/2015/01/not-a-very-pc-thing-to-say.html.

Из „Феминизация на испанския език в обществено-политическата реч”. София: Издателски комплекс – УНСС, 2017.


[1] Италианската журналистка Ориана Фалачи е давана неколкократно на съд заради политическата си некоректност.

[2] Вж. също: Ангелов, А. Г. Политическа лингвистика според принципите на екологичната етика. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2014.

[3] „Владимир Буковски: Гейове и феминистки превзеха властта. Започна нова Оруелска епоха”: http://e-vestnik.bg/7218.

[4] „Не се ли оказва, че борбата с политическата некоректност се води със също толкова политически некоректен език?” (Дойчев, 2010: 38).

[5] Най-скорошните примери идват от привидно демократична Германия, където хора са уволнявани от работа и арестувани заради изразяване в социалните мрежи на страха си от нелегалните имигранти – съвременен лов на вещици, а „Фейсбук” профилът на германско момиче, молещо за помощ след нападенията в Кьолн в началото на 2016 г., беше изтрит принудително – какво по-сексистко от заглушаването на гласа на жена, търсеща спасение от насилниците си?

[6] „Словото се оказа стока, която управляващите много лесно могат да закупят и чрез нея да спечелят доверие. Още по-лошо е, когато официалната власт и медиите единодействат умишлено, защото тогава за свободата на словото като ценност на демокрацията въобще не може да се говори” (Тодоров, 2011: 218).

Споделете чрез

Предишен

Следващ