Неудобните въпроси към Партиите на дъгата

През месец юли публикувах статия, озаглавена “Защо нямаме нужда от нова дясна партия или коалиция”. В нея застъпих тезата, че евентуално обединение между ДСБ и Да,България, както и на съпътстващата ги група от по-малки партии, няма да донесе очакваните резултати, а дори напротив, ще е стъпка напред към политическото обезличаване и забвение.

Месецът е ноември и можем спокойно да отсъдим, че прогнозираните резултати са налице, а с това и продължаващата липса на нужда от създаване на нова дясна партия или коалиция. Разбира се, подобно на всички шаманстващи анализатори и моята прогноза се оказа частично грешна, най-вече в частта с определението “дясна партия”. И в най-смелите си мечти не си бях представял, че архитектите на това ново обединение на “градския електорат” ще се отрекат от единствената си обща черта досега, а именно претендирането към гласовете на традиционната градска десница.

Какво обаче виждаме днес? Наскороизбраният лидер на ДСБ Атанас Атанасов отговаря на въпрос защо ще се обединява с диаметрално противоположни в идеологическо отношение партии с контравъпрос:

“Кражбата каква е? Лява или дясна?”

Идеологът на максимата “няма ляво, няма дясно” и лидер на Да, България Христо Иванов отговаря на почти същия въпрос:

“Партиите, за които става дума, има центристи сред тях, има десни, има хора с друга политическа ориентация”.

Първо и важно уточнение, което трябва да направим към г-н Иванов е, че не би трябвало да се срамува да нарече тази “друга политическа ориентация” лява, след като го желае със сърцето си. Срамът, който вероятно ще понесе, ще е временен, но облекчението от поставянето на картите на масата си заслужава неудобството.

Нека за момент се опитаме да игнорираме въпросите за това каква част от десните избиратели ще гласуват за партии, които отричат правото им на идеологическо самоопределяне. Да оставим настрана и колко от партийните членове на формация като ДСБ ще са съгласни имената им да са редом до тези на левичарите.

Нека бъдем по-практични и да зададем въпроса – ами ако се получи? Ако по незнайни стечения на обстоятелствата обединението от “5 партии” (а вече са и повече), които за удобство ще наречем 5+ Партии на дъгата, се окаже приемлив вариант за отегчените от простащината на БСП и ГЕРБ електорат? Ако се окажат допустима алтернатива на разочарованите от лъжепатриотичните формации? Ако броят на колоездачите надхвърли този на собствениците на автомобили и надделеят над пропагандата на Веселин Марешки? Ако затворим очи и си представим, че Манифеста надделее над Мафията и утре на власт дойдат Партиите на дъгата?

Колко точно часа ще са необходими, за да се установи, че всъщност има дясно и ляво, че тези изконни понятия, с които новополитиците у нас така небрежно жонглират, всъщност стоят в основата на всяка демократична политическа система? Когато това имагинерно мнозинство изчерпа законотворчеството по отношение на мафията, все пак ще му се наложи да приема и бюджет, нали така? Че дори и данъчно и социално законодателство? И там ли няма да има ляво или дясно?

Едва ли авторитети като Атанас Атанасов, Радан Кънев и Христо Иванов не осъзнават написаното дотук. А след като го правят, трагичният извод е, че не ги интересува. Не ги интересува, защото знаят, че не могат да спечелят избори и да управляват страната. Затова са готови да продадат на безценица последните останали наченки на самоуважение от страна на десния електорат в България, само и само да се доберат до заветното парламентарно представителство, колкото и маргинално да е то. А веднъж попаднали там всички знаем какво да очакваме. Все пак и тримата изброени по-горе са били част от парламентарно мнозинство или правителство на ГЕРБ и Бойко Борисов.

Споделете:
Михаил Кръстев
Михаил Кръстев

Михаил Кръстев е икономист, публицист и анализатор. С дългогодишен опит и в журналистиката. Член на Съвета по икономически и публични политики към УНСС.