Със същата лекота, с която на някого бива лепнат печатът на ерес, се раздават сертификати кой би могъл да се нарече жертва
Антонио Муньос Молина е испански писател и член на Кралската испанска академия, носите на множество испански и международни награди. Автор на повече от 20 книги, между които и преведените на български “Зима в Лисабон”, “Нощта на времената”, “Сефарад” .
Колумнист в редица от най-реномираните испански издания
Няма благородни цели, които в името на своето благородство да оправдават употребата на мръсни средства. Средствата са целите. Т.нар. цели са средството и извинението за налагането на определено господство. Стремя се да не обръщам ни най-малко внимание на ясно изразените цели или идеали, които хората твърдят, че имат. Не е никак трудно да си измислиш лъскав идеал. Не струва никакви пари и почти никакви усилия, като изключим обявяването му и може би някакви разходи за пропаганда. Дори глупавата кръвожадност на убийците от „ЕТА” би могла да се облече в отвратителния идеал за свободна, благородна и щастлива общност. Престъпленията и терорът не бяха необходимото или оправдано средство за постигането на тази цел. Сами по себе си бяха цел, от друга страна, добре позната и изпитана на много места по света: подчиняването на хората и на съвестта им чрез средството. Не е вярно, че различни идеали, понякога много далечни един от друг, могат да споделят подобни средства. Същността на средствата разкрива, че целите са абсолютно едни и същи.
Но изглежда, че за благородния идеал винаги се намират по-добри извинения. В края на краищата не е едно и също да имаш за идеал надмощието на арийската раса и равенството и братството между всички човешки същества. Всички религиозни пуритани и политици винаги са изпитвали недоверие към изображенията, особено ако са картини на голи човешки тела, и като цяло към всякакъв вид изкуство, литература, фантазия, които не са контролирани или подчинени от тях. Религиозните фундаменталисти защитават цензурата на думи и на изображения в името на спасението на душата във вечния живот.
Обаче, случайно, също толкова строга цензура е била защитавана и налагана в други епохи в името на светски идеали и на свободата. Католическата църква осъждаше голотата на телата, защото подтиква към грях и следователно – към погубване, затова прогресивните личности се разбунтувахме срещу този деспотизъм. Ще приемем ли да се забраняват голите тела или да се ограничава свободата на словото в името на възхитителния идеал за достойнството и равенството между хората? В комунистическите държави хомосексуалността беше толкова преследвана, колкото и в държавите, задушавани от католическата хегемония. По-оправдана ли беше хомофобията на Фидел Кастро от тази на генерал Франко и на раболепните му епископи? И в двата случая различните идеали са претекст, а целта е една и съща: буквално да се нахлуе в личното пространство на хората и животът им да бъде съсипан. Всички обичаме да изразяваме възмущението си от реакционерската, политическата или религиозна агресия срещу „Олимпия” на Мане и срещу „Мадам Бовари”. Въпросът е как бихме реагирали, ако пуританската цензура се упражнява в името на каузи, с които се отъждествяваме; дори когато в името на същите тези каузи се ограничават свещени човешки права.
Някои от нас в младостта си се сблъскахме с грубостта на цензурата, с несигурността на една система без юридически гаранции, в която заподозрян беше равно на виновен, с манипулацията на миналото в услуга на политическата власт и на Католическата църква, с пълното заличаване на имена и на периоди от историята. Може би защото познахме онова имаме опита, за да предупредим за завръщането на незапомнените симптоми на авторитаризма, които сега започват да се упражняват не в името на патриотизма или на религията, а на най-святото уважение към малцинствата, към най-уязвимите, към жертвите на сексуални посегателства, към малтретираните и недооценени жени. Старият капан отново щраква автоматично както винаги: забраняваме нещо или осъждаме без съд някого, защото искаме да въздадем справедливост за потиснатите и да предпазим невинните; ако ти не се подчиняваш на забраната ни, нито приемаш предварително за легитимна присъдата ни, то е защото си съучастник на потисниците и виновните. Но наказанието не е достатъчно, нито поправянето на настоящето: наказаният трябва да бъде заличен – присъствието и делата му; трябва да разтегнем назад във времето наказанието му; трябва да променим миналото, за да не останат в него доказателства, които да смутят настоящето и бъдещото ни блаженство.
Добродетелни асоциации изискват от музея „Метрополитън” в Ню Йорк да скрие картина на Балтус, както преди двайсет и няколко години изискваха да се премахне „Голата Маха” от една изложба на Гоя. Ако забраната е в името на религиозния пуританизъм, изглежда неприемлива, но достатъчно е да сменим идеала и се превръща в искане за свобода.
Добродетелни асоциации изискват от музея „Метрополитън” в Ню Йорк да скрие картина на Балтус, както преди двайсет и няколко години изискваха да се премахне „Голата Маха” от една изложба на Гоя. Ако забраната е в името на религиозния пуританизъм, изглежда неприемлива, но достатъчно е да сменим идеала и се превръща в искане за свобода.
Националната галерия във Вашингтон току-що „отложи” изложба на художника Чък Клоуз, защото няколко модели го обвиняват в това, което преди се наричаше прекрачване на границата. Чък Клоуз е парализиран и на инвалидна количка от трийсет години. Самото обвинение го превърна във виновен. Някои заподозрени нямат право на презумпция за невинност. Други музеи в САЩ премахнаха творби на Клоуз, изложени в залите им. Автоматичната вина на обвиняемия незабавно засяга и творбите му. Това, което е направил, или не е, сянката, падаща върху него, разпростира токсично проклятие, което трябва да бъде премахнато. Публичното опозоряване не е достатъчно. Подобно наказание не стига. Всяко съмнение, всяка слабост или отстъпка е допълнителна обида към жертвите, към всички тях – истински или не, близки или далечни.
Със същата лекота, с която на някого се лепва печатът на ерес и бива осъждан на убиване с камъни или на изгаряне на клада, се раздават сертификати кой би могъл да се нарече жертва. Кой може да поиска да не се премахват от даден музей или да не бъдат заличавани от историята на изкуството творби с толкова отровен произход и чието съществуване, дори да не бъдат поглеждани, обижда толкова, предизвиква такова страдание?
Престъплението е толкова тежко, че премахва презумпцията за невинност и не допуска освобождаването от отговорност, носено от смъртта. Живи и мъртви обвиняеми се смесват в ежедневния парад на съвременната инквизиция: Уди Алън, Балтус, Пикасо, Егон Шиле, Караваджо. Чък Клоуз напразно брани невинността си и казва огорчено: „Разпънаха ме на кръст”. Това по-скоро е убиване с камъни, изгаряне на клада. Това е вечното начало на пречистващия пуританизъм, който приспособява към всяка епоха своя религиозна или политическа маска, според обстоятелствата, винаги с все същата неумолима доброта.
Превела от испански: Татяна Иванова
