fbpx

НОВО

Крайноляв метеж или бунт срещу разсизма?

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ", Теодор Димокенчев, коментира метежите в САЩ и причините за тях. Можете да видите пълните участия при Крум Савов в “Крум Савов Live”, при Асен Генов в “Контракоментар” и при Ивелин Николов в “Политиката под...

Коронавирусът и гражданското

Главният редактор в дясната платформа "Консерваторъ" Николай облаков, както и Петър Кичашки от "Сдружение републикански център", гостуваха в предаването "Денят започва с Георги Любенов" по БНТ. Тема на разговора бяха мерките, които държавните органи предприеха в...

НПО-тата се използват от хора, които нямат куража да се заявят като политически лица

Главният редактор в дясната платформа "Консерваторъ" Николай Облаков гостува в предаването "Плюс - минус" по "Нова телевизия". Тема на разговора бяха неправителствените организации у нас и кой ги използва. Вижте пълното...

Вълната от Минеаполис – вандализъм или гражданска пандемия?

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Михаил Кръстев гостува в предаването "Плюс - минус" по Нова телевизия. Тема на разговора бяха размириците в САЩ и техните причини. Вижте пълното видео: Журналистът гостува също в предаванията "Свободна зона с Георги...

Историческата мисия на SpaceX и НАСА

Авторът в дясната платформа "Консерваторъ" Светослав Александров гостува в сутрешния блок на БНТ. Тема на разговора бе историческата мисия на НАСА и Space X. Вижте пълното видео:...

За държавата и данъците

В неделното издание на "Имате думата" по Канал 3 гостува журналистът и автор в платформата "Консерваторъ" Михаил Кръстев. Вижте какво сподели той по темата за Държавата и данъците. Вижте пълното видео:...

При нашествието на османците към Балканите и Европа дали не е играл роля един неотчетен фактор?

Редица изследвания свързват успеха на едно общество с нивото на ДОВЕРИЕ между неговите членове. Успехът на сегашните скандинавски общества (преди да ги обхване мултикултурната илюзия), се дължи на умението им да живеят заедно, като си вярват едни други. Това ги прави...

Дефлацията като политически проблем

Основната тема след Covid-19 е свързана с тежките икономически последици. Все по-големи са страховете от идваща сериозна дефлация (спад на потребителските цени), породена от забавената икономическа активност. Макар че всеобщото мнение е, че дефлацията е много...

Китайският пир по време на чума

Докато светът е залисан в това да ограничава пандемията, свързана с Covid-19, както и икономическите последствия от нея, Китай се възползва от възникналите обстоятелства и осъществява геополитическите си цели. Последните не са нови, но т.нар. коронавирус освободи...

Напред, науката е петолъчка или лявата индоктринация в американската академия

В една идеална ситуация, политическите убеждения не би следвало да играят роля в университетите при избор на преподавател или изследовател. Но, в графиката по-долу ситуацията е далеч от идеална - във факултетите по антропология на американските университети, на всеки...

Неумолимата доброта

Време за четене: 5 мин.

Със същата лекота, с която на някого бива лепнат печатът на ерес, се раздават сертификати кой би могъл да се нарече жертва

Антонио Муньос Молина е испански писател и член на Кралската испанска академия, носите на множество испански и международни награди. Автор на повече от 20 книги, между които и преведените на български “Зима в Лисабон”, “Нощта на времената”, “Сефарад” .
Колумнист в редица от най-реномираните испански издания

Няма благородни цели, които в името на своето благородство да оправдават употребата на мръсни средства. Средствата са целите. Т.нар. цели са средството и извинението за налагането на определено господство. Стремя се да не обръщам ни най-малко внимание на ясно изразените цели или идеали, които хората твърдят, че имат. Не е никак трудно да си измислиш лъскав идеал. Не струва никакви пари и почти никакви усилия, като изключим обявяването му и може би някакви разходи за пропаганда. Дори глупавата кръвожадност на убийците от „ЕТА” би могла да се облече в отвратителния идеал за свободна, благородна и щастлива общност. Престъпленията и терорът не бяха необходимото или оправдано средство за постигането на тази цел. Сами по себе си бяха цел, от друга страна, добре позната и изпитана на много места по света: подчиняването на хората и на съвестта им чрез средството. Не е вярно, че различни идеали, понякога много далечни един от друг, могат да споделят подобни средства. Същността на средствата разкрива, че целите са абсолютно едни и същи.

Но изглежда, че за благородния идеал винаги се намират по-добри извинения. В края на краищата не е едно и също да имаш за идеал надмощието на арийската раса и равенството и братството между всички човешки същества. Всички религиозни пуритани и политици винаги са изпитвали недоверие към изображенията, особено ако са картини на голи човешки тела, и като цяло към всякакъв вид изкуство, литература, фантазия, които не са контролирани или подчинени от тях. Религиозните фундаменталисти защитават цензурата на думи и на изображения в името на спасението на душата във вечния живот.

Обаче, случайно, също толкова строга цензура е била защитавана и налагана в други епохи в името на светски идеали и на свободата. Католическата църква осъждаше голотата на телата, защото подтиква към грях и следователно – към погубване, затова прогресивните личности се разбунтувахме срещу този деспотизъм. Ще приемем ли да се забраняват голите тела или да се ограничава свободата на словото в името на възхитителния идеал за достойнството и равенството между хората? В комунистическите държави хомосексуалността беше толкова преследвана, колкото и в държавите, задушавани от католическата хегемония. По-оправдана ли беше хомофобията на Фидел Кастро от тази на генерал Франко и на раболепните му епископи? И в двата случая различните идеали са претекст, а целта е една и съща: буквално да се нахлуе в личното пространство на хората и животът им да бъде съсипан. Всички обичаме да изразяваме възмущението си от реакционерската, политическата или религиозна агресия срещу „Олимпия” на Мане и срещу „Мадам Бовари”. Въпросът е как бихме реагирали, ако пуританската цензура се упражнява в името на каузи, с които се отъждествяваме; дори когато в името на същите тези каузи се ограничават свещени човешки права.

Някои от нас в младостта си се сблъскахме с грубостта на цензурата, с несигурността на една система без юридически гаранции, в която заподозрян беше равно на виновен, с манипулацията на миналото в услуга на политическата власт и на Католическата църква, с пълното заличаване на имена и на периоди от историята. Може би защото познахме онова имаме опита, за да предупредим за завръщането на незапомнените симптоми на авторитаризма, които сега започват да се упражняват не в името на патриотизма или на религията, а на най-святото уважение към малцинствата, към най-уязвимите, към жертвите на сексуални посегателства, към малтретираните и недооценени жени. Старият капан отново щраква автоматично както винаги: забраняваме нещо или осъждаме без съд някого, защото искаме да въздадем справедливост за потиснатите и да предпазим невинните; ако ти не се подчиняваш на забраната ни, нито приемаш предварително за легитимна присъдата ни, то е защото си съучастник на потисниците и виновните. Но наказанието не е достатъчно, нито поправянето на настоящето: наказаният трябва да бъде заличен – присъствието и делата му; трябва да разтегнем назад във времето наказанието му; трябва да променим миналото, за да не останат в него доказателства, които да смутят настоящето и бъдещото ни блаженство.

Добродетелни асоциации изискват от музея „Метрополитън” в Ню Йорк да скрие картина на Балтус, както преди двайсет и няколко години изискваха да се премахне „Голата Маха” от една изложба на Гоя. Ако забраната е в името на религиозния пуританизъм, изглежда неприемлива, но достатъчно е да сменим идеала и се превръща в искане за свобода.

Добродетелни асоциации изискват от музея „Метрополитън” в Ню Йорк да скрие картина на Балтус, както преди двайсет и няколко години изискваха да се премахне „Голата Маха” от една изложба на Гоя. Ако забраната е в името на религиозния пуританизъм, изглежда неприемлива, но достатъчно е да сменим идеала и се превръща в искане за свобода.

Националната галерия във Вашингтон току-що „отложи” изложба на художника Чък Клоуз, защото няколко модели го обвиняват в това, което преди се наричаше прекрачване на границата. Чък Клоуз е парализиран и на инвалидна количка от трийсет години. Самото обвинение го превърна във виновен. Някои заподозрени нямат право на презумпция за невинност. Други музеи в САЩ премахнаха творби на Клоуз, изложени в залите им. Автоматичната вина на обвиняемия незабавно засяга и творбите му. Това, което е направил, или не е, сянката, падаща върху него, разпростира токсично проклятие, което трябва да бъде премахнато. Публичното опозоряване не е достатъчно. Подобно наказание не стига. Всяко съмнение, всяка слабост или отстъпка е допълнителна обида към жертвите, към всички тях – истински или не, близки или далечни.

Със същата лекота, с която на някого се лепва печатът на ерес и бива осъждан на убиване с камъни или на изгаряне на клада, се раздават сертификати кой би могъл да се нарече жертва. Кой може да поиска да не се премахват от даден музей или да не бъдат заличавани от историята на изкуството творби с толкова отровен произход и чието съществуване, дори да не бъдат поглеждани, обижда толкова, предизвиква такова страдание?

Престъплението е толкова тежко, че премахва презумпцията за невинност и не допуска освобождаването от отговорност, носено от смъртта. Живи и мъртви обвиняеми се смесват в ежедневния парад на съвременната инквизиция: Уди Алън, Балтус, Пикасо, Егон Шиле, Караваджо. Чък Клоуз напразно брани невинността си и казва огорчено: „Разпънаха ме на кръст”. Това по-скоро е убиване с камъни, изгаряне на клада. Това е вечното начало на пречистващия пуританизъм, който приспособява към всяка епоха своя религиозна или политическа маска, според обстоятелствата, винаги с все същата неумолима доброта.


Оригинална публикацияя


Превела от испански: Татяна Иванова

Споделете чрез

Предишен

Следващ