Опазването на природата като национална кауза

Време за четене: 6 мин.

Кресненското дефиле и магистрала „Струма“

Не би трябвало да съществува противопоставяне между природа и капитализъм, или по-общо казано, между опазване на околната среда и икономическото развитие. Безспорни са данните, че колкото по-богата е една държава, област или регион, толкова по-добре е опазена природата му. Парадоксално е обаче, че този въпрос е поставен толкова често на масата – дали да запазим природата, или да развиваме икономиката.

Няма да навлизам в твърде много детайл, но е достатъчно да се види кои са най-„чистите“ държави по света – Швейцария, Швеция, Великобритания, Германия, Нова Зеландия. Няма смисъл от изреждане до безкрай, но е очевидна корелацията между богатството на едно общество и добре опазената му природа – както като екосистеми, така и по факторите, които имат ефект върху хората.

Не би трябвало да има и спор дали България трябва да забогатява. Много хора в София, Пловдив и още няколко населени места или региона вече имат доста добър стандарт на живот – но голяма част от населението и изобщо цели райони на държавата съществуват в ужасни условия. Това може да става като се отваряме към нови пазари, като създаваме добри условия за привличане на инвеститори и всички други мерки, за които адекватните икономисти говорят от 30 години.

Не ми се струва дискусионен и въпросът дали у нас природата е ценен ресурс. При всичките ни различия, мисля че любовта към природата е един от общите знаменатели за всички българи. Тя съществува, макар и всеки да изразява тази любов по различен начин – някои с редовен планински туризъм, други с уикенд пикници в близкия парк, трети с някаква по-абстрактна, но все пак съществуваща гордост от „българската природа“.

Сблъсъкът между икономическото развитие и опазването на природата, обаче – без да коментирам причините – е очевиден. Повърхностното възприемане на много от казусите опира до там – или ще имаме природа, или ще има работни места. Така и, поне на повърхностно ниво, не можем да открием „средния път“. Независимо дали говорим за развитие на туризма по черноморието или в Пирин, за златните и волфрамови мини или магистралата през Кресненското дефиле. И като всяка друга тема, не смятам, че има еднозначен отговор, който може да се оценява „групово“. Мините не са лоши – убеден съм, че икономическото развитие в последните години е най-хубавото нещо, което се е случвало на хората в Пирдопско, но хората, които зависят от мините на Ковачки едва ли са фенове на това, което лъжливо им се представя, като „капитализъм“ или „икономическо развитие“. То не е.

Така стои и въпросът с една тема, чието развитие се точи от десетилетия, а може би ще намери свое решение в близките няколко години – завършването на автомагистрала „Струма“ в т.нар. лот 3 – част от който се планира да мине през Кресненското дефиле.

Кресненското дефиле е красиво. И ценно. И неповторимо. Повтарянето на това кое колко е уникално и прекрасно всъщност обезценява тези думи, но в случая Кресненското дефиле действително е едно от 5-6 изключително ценни места в България (изключвам недостъпните планински и други подобни зони), които трябва да опазим от бурна цивилизационна дейност. Или поне да проведем дебата дали не трябва да ги опазим, тъй като до момента такъв почти не стои. И въпросът не опира до няколко декара блато с даден, предполагаемо ценен биологичен вид – иронията в случая не цели да омаловажи блатните кокичета, а това, че мащабът е коренно различен. Кресненското дефиле е едно 20-километрово бижу, с което трябва да се гордеем преди всичко, като българи, а защо не и като европейци и изобщо хора. За богатата флора и фауна няма да говоря, вероятно това също се изтърква, също както термините „уникално“ – но в случая също е рядка истина. И както се гордеем с Мадарския конник, останките от Плиска или естетиката на центъра на София, така да искаме да запазим и това кътче от родината.

Освен ценноста си като природа, този район е ценен и от културно-историческа гледна точка. Ако си говорим за античната история по нашите земи, река Струма е може би най-важният път за културите и цивилизациите, съществували по тези земи. Връзките на траките с Гърция са се осъществявали до голяма степен от тук. В последствие римляните също акцентират върху тази отсечка – неслучайно в друг участък от злополучния лот 3 се откри и тъй погрешно нареченото селище Скаптопара. Вероятно по отсечката има още поредица други такива селища, самата Скаптопара е на няколко километра в страни, а изобщо целият регион е пребогат на историческо наследство.

Стигаме и до настоящето – сегашният път, основно тесен двулентов път, преминава през няколко селища, и, ако магистралата повтори трасето, което ще трябва да бъде разширено поне двойно (ако по настоящите планове се прекара само едното платно), тясното живописно село Кресна, например, трябва да го изтрием от картата. Дори магистралният път да не мине точно през центъра и да се наложи разрушаване на десетки постройки, то живеенето до магистрален път би било кошмарно за жителите там.

Всички тези емоционални аргументи не бива – и никога са били, всъщност – поставяни срещу рационалните аргументи за проблемите на пътя покрай Стурма. Пътят има много проблеми. Десетки хора умират там. Можем само да предполагаме какви са пропуснатите ползи от несъществуването на нормален бърз път между София и тази част на Гърция – не само за всички, които отиват на почивка в дългите уикенди, а и за сериозния транспорт. Никой никога не бива да поставя под въпрос дали Автомагистрала „Струма“ трябва да се построи. Да, тя трябва да се построи – дори трябваше да се построи още преди 10 години.

Ситуацията в момента е следната: тесният път, който съществува, продължава да се използва, като единствена връзка, между Симитли и Сандански. Това ще продължи, докато не се построи алтернативен път. Към момента са направени съответните стъпки за да се работи за прокарване на едно от двете платна на този участък от АМ „Струма“ по изцяло нов маршрут, докато в другата посока пътят повтори съществуващия (но вече – еднопосочен), с известни подобрения, за да стане магистрален.

Известно време като възможна алтернатива се предлагаше прокопаването на 13 км тунел, при който да не се засегнат нито естетиката на природната среда, нито биоразнообразие и местообитания, нито качеството на живот на местните жители на селата по пътя. Уви, този вариант се оказа невъзможен за изпълнение, като спекулацията – която в дните, в които виждаме как се строи в центъра на София не бива да отхвърляме с лека ръка, като конспирация – е, че никоя от близките до управляващите българска фирма не е имала техническа възможност да построи този тунел, затова и той е отхвърлен като вариант. Идеята това да го направи чужда фирма изобщо не изглежда да е била обсъждана (за протокола да кажем, че 13 км тунел автомобилен тунел е сериозно съоръжение, дори в европейски мащаб).

С изкарването на едното платно извън дефилето проблемът е решен само наполовина. Природата – но не я мислете, като абстракция, а като реална ценност, като красота, като културно наследство, дори като настояще, визирайки живота на скромните няколко стотин души, живеещи в дефилето – все още е застрашена. Сегашният вариант с магистралният път през дефилето, покрай река Струма, дори в едно платно ще унищожи първо много от неживата природа, от ландшафта, после много от живата природа, и накрая – ще увреди много от благосъстоянието на местните.

Реалността е, че няма перфектни решения. Винаги нещо се жертва за друго. Въпросът е като общество, да решим кое е по-ценно. Дебатът не е дали да запазим костенурките или човешките животи, а дали не можем да построим магистралата и запазим красотата на България, инвестирайки малко повече средства. Забавното е, че дори не знаем колко повече, тъй като дори приблизителни оценки не са предлагани – от 10-ина години българското общество е безгласен зрител на това какво се случва с дефилето. Или какви са вариантите за финансиране. Освен няколко, по-скоро маргинални обществени обсъждания, реална публична кампания от страна на държавата по темата на практика няма.

За щастие, все още има време това да се случи – преди да започне да се изгражда разширението и преработването на съществуващия път в магистрален. Обществото трябва да знае какво ще спечели – и какво ще загуби от този проект, както и какви са реалните алтернативи. Всъщност, преди да имаме реална представа за тези неща е трудно да коментираме какви биха били загубите. Но моята вяра е, че един истински българин, трябва да обича природата, а българското общество е достатъчно богато, поне в някои случаи, да инвестира малко повече от минимално изискуемото, за да опази красотата, която е била тук от хиляди години и ни е накарала ние да останем и създадем цивилизацията си точно тук.

Журналист и изследовател на историята на българската архитектура. Пише и участва в онлайн, печатни и радио медии на теми, свързани с културата, културното наследство и история на изкуството. Съ-председател на фондация „Български архитектурен модернизъм“, която проучва и популяризира архитектурата в България между двете световни войни.

Share This