fbpx

НОВО

Тръмп срещу всички

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Теодор Димокенчев участва в предаването "Политиката под прицел" по телевизия СКАТ. Тема на разговора беше политиката в САЩ и предстоящите избори там. Запис от участието можете да видите тук:...

Какво значи икономическа криза и как да оцелеем в нея?

Големият първоначален удар е по капиталово интензивните сектори Приходите за бизнеса спадат - трябва да спаднат и разходите В тази светлина поне е добре да не повтаряме грешките от миналото Идва ли финансов Армагедон? Никой не знае, но да се надяваме, че не. Добре ли...

Третата гледна точка

Крайности може да има само при абсолютното добро и абсолютното зло Най-отвратителното е омразата и да не ми разправят, че я сеят провокатори - тя започна с вдигнатия юмрук на президента Винаги има трета гледна точка, дори и когато първите две са толкова ярки, че тя...

Турция на шест морета

Както вече е добре известно, в Източното Средиземноморие Турция и Гърция си мерят дължината на плажните кърпи. И двете страни имат аргументи: докато чисто военното предимство е на страната на Анкара, то зад гърба на Атина наднича силна дипломатическа подкрепа....

Генетичната история на българите

Когато стане въпрос за история, особено за нашата, често изниква темата за произхода. Откъде идваме? Колко древен е нашият народ? Въпроси, за които няма точни отговори, а само теории. От кого всъщност сме произлезли ние българите, кои са нашите най-близки роднини? По...

Какво има на политическата сергия у нас?

Българският политически дебат страда от липсата на критично мислене и умение за вникване в нюансите. Разсъждаването в черно-бялата гама не помага за разбиране на реалността, която е сложна така или иначе. А и това е нарочно търсен ефект - емоциите се контролират...

Хората заделят за черни дни. Колко тежка ще е кризата?

Притесненията от политическата турбуленция потискат потреблението и влошават бизнес климата Светът преминава през изключително несигурни времена. Гражданите, бизнесът и държавата търсят отговори на въпросите как и кога ще преодолеем икономическите предизвикателства....

Защо всеки се прави на какъвто не е?

Скараха се премиерът и президентът и „революцията“ пламна Обществото е като организъм, като тяло, което има лява и дясна ръка След като „Великото народно въстание“ не се състоя (все още не разбирам защо го наричат така, при положение че нито е велико, нито е народно,...

Защо сменихте залата?

Потопени сме в символи, те са навсякъде около нас. Ето например новата сграда на Парламента. Защо смениха старата, защо се преместиха? Парламентът между паметника на Цар Освободител, Патриаршеската катедрала, Академията на науките и Университета е символ. Символ на...

Два месеца протести. Как стигнахме дотук?

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ", Михаил Кръстев, води предаването "Реакция" по ТВ Европа. Гостуваха му авторът в платформата и журналист Кузман Илиев, проф. Антоанета Христова и Силвия Великова. Вижте пълното...

Оставки в Ню Йорк Таймс заради цензура на десните мнения и болшевишки тормоз

Време за четене: 7 мин.

Скандал разтърси бившия престижен вестник The New York Times. Редакторката на раздел “Мнения” Бари Уайс е подала оставка и е направила публично писмото, с което разобличава брутална цензура срещу десни и центристки мнения и болшевишкото поведение, ширещо се в редиците на служителите. Тя е назначена преди 3 години, за да поправи едностранчивото и разведено с реалността крайноляво отразяване на събитията по време на президентските избори през 2016 г. Ето какво пише тя в писмото до ръководството, с което подава оставка:

Скъпи А. Г.,

С тъга ти пиша, за да те уведомя, че напускам The New York Times.  

Присъединих се към вестника с благодарност и оптимизъм преди три години. Бях наета с цел да доведа повече гласове, които не се появяват на страниците – нови автори, центристи, консерватори и други, които нормално не биха мислили за The Times като за свой дом. Причината за това усилие бе ясна – провалът на вестника да предвиди резултата от изборите през 2016 г. означаваше, че той няма трязв поглед върху държавата, която отразява на страниците си. Dean Baquet и други са признавали този проблем на няколко пъти. Приоритетът в раздел “Мнения” беше да се коригира тази критична грешка.

Но уроците, които трябваше да са научени след изборите – уроци за важността да разбираме различните американци, необходимостта да се противопоставим на партизанщината и централната важност на свободната обмяна на идеи за едно демократично общество – не бяха на учени. Вместо това, в печата се роди нов консенсус, а може би най-вече в този вестник: че истината не е процес на съвместно откриване, а правоверност, позната на шепа просветени хора, чиято работа е да я споделят с всички останали.

Twitter не е част от заглавието на The New York Times. Но Twitter е станал най-главният му редактор. Тъй като етиката и нравите на тази платформа се превърнаха в тези на вестника, самият вестник все повече прилича на сцена за изнасяне на представления. Историите, които рязказваме се избират и се разказват по начин, който да задоволи най-тесногръдата публика, вместо да позволи на една любопитна публика да чете за света и да направи своите собствени изводи за него. Винаги са ме учили, че журналистите са призвани да пишат първата чернова на историята. Но вече самата история е нещо отвлечено, изковано да служи на нуждите на предопределен наратив.

Моите собствени похождения в Престъпмисълта (по Оруел, б.пр.) ме направиха обект на постоянен тормоз от страна на колегите, които не бяха съгласни с вижданията ми. Наричали са ме нацист и расист. Научих се да се отърсвам от коментарите за това как “отново пиша за евреите” (Уайс е автор и на книга срещу еврейомразтвото, б.пр.). Няколко колеги, които изглеждаха приятелски настроени към мен, бяха тормозени от други колеги. Работата и характера ми открито се осмиват унижават в чат-каналите на Slack, които цялата компания използва, където често се включват и главните редактори. Там, някои колеги настояват че трябва да бъда прогонена от компанията, за да бъде тя наистина “включваща”, докато други публикуват картинки на брадви до името ми. Трети колеги от вестника пък публично ме клеветят като лъжкиня и тесногръда в Twitter, без никакъв страх, че тормозът над мен ще доведе до ответни действия. Защото такива никога няма.

Това са условията на работата: незаконна дискриминация, враждебна работна среда и принудително напускане. Не съм юрист. Но знам, че това не е правилно.

Не разбирам как сте допуснали такова поведение в компанията ви, при това напълно видимо за всички служители и публиката. И със сигурност не мога да разбера как вие и другите ръководители на вестника не предприехте нищо по този въпрос, въпреки че в лични разговори ме хвалехте за смелостта. Да дойдеш на работа като политически центрист в американски вестник не би трябвало да изисква смелост.

Част от мен иска да можеше да каже, че съм единствената с такова преживяване. Но истината е че интелекуталното любопитство – да не говорим за поемането на риск – вече е пречка за The Times. Защо да редактираш нещо предизвикателно за нашите читатели, или да напишеш нещо смело, когато просто ще минеш през скопяващия процес на преправяне към интелекутална правоверност, вместо да си осигуриш сигурност на работното място (и четения на статията), като публикуваш 4000-ното мнение за това как Доналд Тръмп е уникална опасност за страната и света? И така, автоцензурата е нормата.

Каквито правила са останали във вестника, се прилагат с изключителна избирателност. Ако идеологията на човек се придържа към новата правоверност, той и работата му не биват закачани. Всички останали живеят в страх от цифровия линч. Онлайн отровата се оправдава, стига да е насочена към правилните цели.

“Мнения”, които лесно биха били публикувани преди две години, днес ще докарат на редактора или автора сериозни проблеми, ако не и уволнение. Ако се счита, че материалът ще предизвика ответна реакция вътрешно или в социалните мрежи, редакторът или авторът избягва да го предложи за публикуване. Ако пък е достатъчно убеден в него, за да го предложи, бързо ще бъде насочен към по-безопасни води. И ако, от време на време, успее да публикува материал, който не промотира екслузивно прогресистки каузи, това става само след внимателна проверка и уговаряне на всеки ред от материала.

Вестникът все повече прилича на дневник на живеещите в далечна галактика, чиито вълнения са дълбоко разграничени от животите на повечето хора. Това е галактика, в която, да дадем няколко пресни примера, съветската космическа програма е възхваляване за своето “разнообразие” (diversity); огласяването на лична информация на тийнейджъри в името на справедливостта е одобрявано; и най-лошите кастови системи в човешката история включват САЩ, редом до Нацистка Германия.

Дори сега съм убедена, че повечето хора във вестника не споделят тези убеждения. Уви, те са сплашени от тези, които ги споделят. Защо? Може би защото вярват, че крайната цел е праведна. Може би защото смятат, че ще получат защита, ако кимат одобрително, докато стойността на нашата индустрия – езикът – бива деградирана в услуга на вечно променящ се списък от правоверни каузи. Може би защото има милиони безработни в страната и се чувстват късметлии да имат работа в индустрия на краткосрочни договори.

Или може би е защото знаят, че в наши дни да защитаваш принципи във вестника не печели аплодисменти. Печели само мишена върху гърба ти. Твърде разумни, за да пишат в Slack, те ми пишат лично за “новия Маккартизъм”, който се е загнездил във вестника.

Всичко това вещае лоши неща, особено за независимо мислещите млади писатели и редактори, които следят отблизо до какво трябва да стигнат в кариерите си. Първо правило: Казвай какво мислиш на собствена отговорност. Второ правило: Никога не рискувай да пуснеш история, която върви срещу правата вяра. Трето правило: Никога не вярвай на редактор или издател, който те окуражава да плуваш срещу течението. Накрая издателят ще клекне пред шайката, редакторът ще бъде уволнен или преместен, а ти ще увиснеш.

За тези млади автори и редактори има едно успокоение. Въпреки че места като The Times и други някога велики институции на журналистиката предават своите стандарти и забравят принципите си, американците все още са гладни за новини, които са точни, мнения, които са жизнени и дебати, които са искрени. Всеки ден такива хора се свързват с мен. “Независимата преса не е либерален идеал, или прогресивен идеал, или демократичен идеал. Тя е американски идеал”, ми каза ти преди няколко години. Не мога да съм по-съгласна. Америка е велика страна, която заслужава велик вестник.

Нищо от това не означава, че някои от най-талантливите журналисти не работят в този вестник. Работят, което прави нелибералната среда особено сърцераздирателна. Аз, както винаги, ще бъда отдаден читател на тяхната работа. Но вече не мога да върша работата, за която ме доведохте тук – работа, която Адолф Окс описва в известното си изявление от 1896 г.: “да направиш колонките на The New York Times форум за обсъждането на всички въпроси от обществено значение и за тази цел да приветстваш интелигентна дискусия между всички нюанси на мненията.”

Идеята на Окс е една от най-добрите, които съм срещала. И винаги съм се успокоявала с вярването, че най-добрите идеи побеждават. Но идеите не могат да победят сами. Те имат нужда от глас. Имат нужда да бъдат чути. И преди всичко, трябва да бъдат подкрепени от хора, които да живеят според тях.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ