Преди тракаха със зъби пред телевизора при десет умрели дневно, сега при сто отиват на другия канал
Страховете не са вечни. Когато мине време и свикнем с тях, те губят смразяващата си власт над умовете и започваме да ги разглеждаме като нещо сравнително обикновено. Дори смъртта – това най-страшно от всички страшни неща – не прави изключение. Затова всеки, който иска да използва страха за масово въздействие, трябва периодично да го освежава.
Само допреди малко повече от половин година всички бяхме вцепенени от коронавируса, медицинският спирт изчезна, а с маските започна спекула като във военно време. Сега пазарът предлага стотици видове дезинфектанти, а производството на маски се превърна в индустрия, включително модна. На хората обаче спря да им пука. Преди тракаха със зъби пред телевизора при десет умрели дневно, сега при сто отиват на другия канал. Нуждата от освежаване на страховете стана очебийна и неотложна.
И ето че от началото на седмицата се започна – COVID-19 мутира! Нови рекорди! Вече е много по-заразен! Вече напада всички органи! Маските вече не помагат (доколкото и досега са помагали)! Трябва да измислим нещо ново! Какво? Да тръгнем на електрически тротинетки, захлупени с персонални стъклени камбани? Какво ни чака?… Не знаем! Неизвестността е част от търсения ефект.
Доколко Ковида (позволете да го наричам така, подобно на Герака, Моканина и пр.), доколко Ковида е зарaзен, доколко е смъртоносен, доколко е масов, доколко е мутирал, дали е претърпял хиляда или две хиляди мутации, дали европейският е като китайския и китайският като американския – това в момента не ни занимава. Има кой да мисли за него, има кой да спори и да доказва. Нас като хуманитаристи и битови философи ни интересува влиянието на Ковида върху общуването и пораженията, които може да нанесе пандемията (аз бих я нарекъл „параноя“) върху структурата на човешките взаимоотношения.
Днес под въпрос е поставен принципът на човешкото общуване, какъвто е бил още от зората на света.
Цивилизацията е такава, каквато е, защото много хора съществуват съвместно и общуват на по-малки и по-големи групи, общуват така, че ако протегнат ръка могат да се пипнат. Това общуване позволява да има пазари, пазарите стимулират разделението на труда, а то задълбочава специализацията, която произвежда прогрес. Животът ни е фантастичен дори и от гледна точка на предишното поколение. Пазарите, общуването, ежедневните контакти позволяват да има евтини неща като лекарства и комуникации, включително любимите ни смартфони. При по-малка човешка популация тези, а и много други блага (като евтиния алкохолен туризъм и пъпешите през зимата), биха били немислими заради непосилната си цена. Но не е достатъчно популацията да е голяма. Нужно е също така да общува по определени правила. Различните видове изолации – от Желязната завеса до последните карантини – поставят под въпрос общуването.
И тъй като заговорихме за фантастика, нека си спомним гениалния Исаак Юдович (Айзък) Азимов – руски евреин и американски фантаст, – който с цикъла си за следователя Илайджа Бейли очерта кръстопътя, на който най-сетне застанахме. Едно време, когато все още с младежко любопитство четях фантастика, книгите му „Стоманените пещери“ и „Голото слънце“ изглеждаха като делириум на превъзбуден ум, а това не беше толкова отдавна. Там се очертават два модела за бъдеще на човечеството. Моделът „стоманени пещери“ рисува състояние, в нещо подобно на което днес се намира Далечният Изток – свръхтехнологично и регулирано общество, натъпкано в малки кутийки. Градовете в „Стоманените пещери“ вече са покрити с огромни куполи, напомпани с изкуствен климат и никой не се интересува от повърхността на планетата, която, оставена на спокойствие, блажено подивява. Нещо повече, хората вече изпитват ужас от открити пространства, изтръпват при мисълта за необятната вселена отвъд небето. Затова и не излизат от стоманените си пещери.
Моделът „голо слънце“ пък е точно обратното. Докато демосът се тъпче в стоманените пещери и се задъхва въпреки футуристичните им удобства и безупречната обществена организация, елитът (авантюристите) са се разселили из необятната вселена и едва ли не всеки си има собствена планета. Управляват огромни имения, експлоатират труда на роботи. Приличат на богове. Но и те, както и обитателите на стоманените пещери, си имат своята параноя. Докато пещерняците изпадат в ужас при мисълта да излязат на открито, боговете панически се страхуват от зараза. Общуват помежду си чрез видеоконференции и никога не се срещат лице в лице. Когато Бейли отива при един от тях, онзи го посреща омотан в предпазни средства, шокиран.
Днес, макар все още да живеем в стоманените пещери, вече ходим маскирани, не смеем да се докоснем един другиго и гледаме как децата посещават училище през компютъра. Един кумец на баща ми казваше: „Не ме е яд че се пускат слухове, яд ме е, че излизат верни!“. Така и ние, читателите на фантастика от 70-те и 80-те години на ХХ век, можем да кажем: не ни е яд че фантастите фантазираха, яд ни е, че фантазиите им излязоха верни.
Това, което ми е останало от гимназията и университета, не са знанията, не са заглавията на книгите, нито формулите и теоремите – вече едва ли съм способен да реша и най-елементарно квадратно уравнение, а от химията помня единството формулата на етиловия алкохол. Знанията си попълвам ежедневно, а мирогледът ми няма нищо общо с онзи, в който са ме възпитавали. Това, което ми е останало от гимназията и университета, са хората, приятелите, които днес са пръснати къде ли не, но с които все още си помагаме или пък седим на маса, отказвайки да повярваме колко сме пораснали. Какво ще остане на децата, ако достатъчно дълго се обучават и възпитават дистанционно? Виртуални „приятели“? Скрийншотове? Как чрез платформите ще преживеят междучасията, сладкарниците в съседство, пушкомите? Как през компютъра ще дръпнат плитка или ще се сборичкат? Голото слънце не е достатъчно.
Участвам в два обществени съвета (за което не ми плащат – казвам го за всеки случай). На единия все още се събираме физически, без някой да е пострадал, но на другия заседаваме дистанционно. Издържах само едно заседание, за да видя какво е. Видях…
Холизмът учи, че цялото, гещалтът е нещо много повече от сумата на съставящите го единици.
Компютрите, свързани в интернет, като цяло са нещо качествено ново и новото качество не зависи от това с колко мъдрост и знание са натоварени твърдите им дискове. От друга страна Гюстав Льобон наблюдава, че една тълпа е толкова умна, колкото най-тъпия си член. Днес гещалтът е подложен на преследване в интерес на тълпата.
Каква е разликата между гещалт и тълпа? Като предупреждавам, че използвам „гещалт“ твърде произволно, нека кажем, че в гещалта всеки има своята специфична роля, докато в тълпата всички са еднакви по размер и функция бурмички. Изглежда днешният свят, принуден да се справя с невиждана досега по числеността си човешка популация, от която произлизат чудеса, но и ужаси, предпочита да си има работа с тълпа, отколкото с гещалт. Но не каква да е тълпа, а тълпа, контролирана чрез митове и пропаганда. И вероятно днешният свят е прав, защото представете си седем милиарда хищници в безжалостна битка за богатство и ресурси! Представете си седем милиарда гладни ИНДИВИДИ, интелигентни и жестоки, оставени на законите на Дарвин, без илюзии и без идеали! Когато Япония окупира Хонконг прави грешката да изтреби местната полиция, поради което в най-голям проблем се превръща мародерството, престъпността и изстъпленията на местното население.
Но стига сме говорили за тълпи и гещалти – неща, все неясни. Защо да търсим нови думи за отдавна познати понятия? През последните 1987 години отношенията между хората са определени в Църквата и това е съвсем естествено. Там действа принципът на съборността. Той се изразява в две неща: първо, бидейки в голямото цяло, човек не е парченце от него, а самото цяло в неговата пълнота; и второ, човекът в църквата пребивава по два начина: в Христос, когато е член на едно тяло, чийто Глава е Господ, и в Светия Дух, когато всяка личност е единствена и разговаря с Бог на „ти“. Този модел на човешки взаимоотношения не е само земен, а и небесен, и е повече от триизмерен. Този модел се опитват да разрушат, но няма да успеят, защото Доброто е Истина, а злото – само илюзия, допусната за изпитание и избор. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен ведно с всичките си езически капища.
