Отвлечената Европа

Време за четене: 6 мин.

Обединена Европа има своите политически корени още в тревожното време между двете войни. Тогава национализмът окончателно разбива на парчета някогашния паневропейски ред, основан на един многовековен феодален васалитет, при който груповата идентичност и понятието за граници е далеч по-размито, отколкото днес и в който Европа беше истинско цивилизационно пространство.  Либералният национализъм на XIX век издига етническата идентичност и нейната гражданска надстройка, нацията, над останалите характеристики на общността и създава култ към границата, а властта започва да черпи легитимност от противопоставянето на „свое“ срещу „чуждо“.  След Европейската война група политици от различни държави, които определят себе си като „вдъхновени от християнството“ започват да дискутират помежду си християнското културно наследство и ценностен фундамент като обединяващо звено, което да върне усещането за цивилизационно единство на европейците и да предотврати по-нататъшното смъртоносно противопоставяне. Тази общност на вдъхновените от християнството политици е началото на това, което в последствие се развива в днешната  Европейска народна партия (ЕНП), но все още не е достатъчно мощна за да породи цялостен европейски проект. Несправедливата система от мирни договори с която свършва Европейската война не само че не предпоставя обединение, а допълнително мотивира национализма като убежище на колективната травма и става причина за Втората световна война с всичките й унищожителни последствия. Едва след пепелта на разрушенията, милионите жертви и икономическия разгром Европа е узряла да се завърне към своята обща идентичност и в това християндемократите (както вече започват да се наричат последователите на онова хлабаво предвоенно паневропейско течение) имат своята решаваща воля. Християнският ценностен фундамент с ясната си и универсална представа за добро и зло и с общата си историческа роля се превръща във философска основа, върху която започва да се гради обединена Европа, първо като съюз за въглища и стомана, после като Европейска икономическа общност, която постулира свобода на движението на хора, стоки, услуги и капитали и премахва вътрешните си граници, за да достигне днес до Европейския съюз.

Наличието на леви политици, социалисти, социалдемократи и либерали сред бащите – основатели на европейската система по никакъв начин не променя нейния християнски ценностен генезис, който е консенсусен и бива предизвикан едва в края на 60-те с т.нар. „сексуална революция“ и зараждането на радикалните либерални течения.

Тук трябва да поставим ясно разграничение между секуларна държава, в която църквата е отделена от политическата власт и нейните механизми, но има своята роля в ценностния живот на местните и национални общности от една страна и атеистичната държава от друга, която целенасочено воюва срещу влиянието на църквата, ограничава и маргинализира ролята й, защото вижда в нея пречка за налагането на някаква нова ценностна идеология. Европейската идея от средата на ХХ век беше създадена от политици с еднозначно разбиране за секуларна държава, но с уважение към християнската традиция и разбиране за нейната роля. Идеологията на радикалния либерализъм, която изгря в края на 60-те и бавно се наложи като обсеби елитите, не е за секуларна, а за атеистична и богоборческа държава. Нейното отношение към Църквата не се различава от отношението на комунистите през тоталитаризма – една неприятна, остаряла и вредна институция, която оставяме на доизживяване просто заради невъзможността да избием привържениците й, но нетърпеливо ги чакаме да измрат, за да се отървем от укорителния им поглед към модерния ни живот.

И така, новата идеология на ценностния релативизъм, който отхвърля дълговечните разлики между добро и зло, отхвърля представата за грях и приличие и ги подменя с пълно освобождаване на индивида във всичките му измерения и отговорности – от легитимиране на егоизма и жаждата за притежание като позитивни ценности, чак до свободата сам да избира пола си, независимо от биологията, в крайностите на тази идеология. „Преследването на щастие“ от право в класическия либерализъм се изражда  в „Преследване на удоволствие“ като самоцел в новия радикален либерализъм. И всеки, който има възражение срещу тази „ценност“ е нарочен за враг на демокрацията и модерността.  Пресилено е да се каже, че този радикален либерализъм е превзел изцяло Европа, но е факт, че от 90-те години ХХв. до средата на второто десетилетие на нашия век, той се наложи като водеща, макар и негласна идеология на европейските елити – университетските, медийните, а после политически и административни и започна да въвежда идеологическите си постулати и в законодателството, национално и международно, и в образованието. В политически план, негов носител бяха либералните течения, които бяха икономически центристи в сравнение със старата левица, фрустрирана по работничеството. Основен грях на класическата християндемократическа десница е, че макар с неохота, прие новите социални парадигми в името на това да намери съюзник в икономическата сфера. Така една в началото малка, подчертано елитаристка група за две десетилетия успя да накара и леви и десни в Европа да приемат идеологията й и да заговорят за нея като за „нашите ценности“, измествайки фундаментите на които беше градена Европа. Стигна се дотам, че християнското минало беше официално отхвърлено като градивно наследство на Европа (през 2000г. в Ница) и вместо него като ценностна основа, обединяваща европейците се издигнаха мултикултурализмът като приемащ и насърчаващ различия от всякакъв тип – от национални, през културни, сексуални, полови и всякакви и политическата коректност като задължителен поведенчески модел. Започна да се гради законодателна рамка, която да утвърждава тези принципи. Този проект беше истински успешен, докато се ограничаваше в кръга на своите елитарни създатели и наистина мотивира и даде възможност за изява на всички общности, които считаха себе си за подтиснати малцинства  по един или друг признак. Машината започна да скърца след атентатите от 11 септември и войната в Залива и се счупи след появата на Ислямска държава в Сирия и бежанския поток. Тогава стана очевидно, че мултикултурният модел не е сработил, че има култури, които не подлежат на интеграция в европейското общество и това е опасно и смъртоносно за стотици невинни европейци. При това стана ясно, че терористите не са привнесени отвън, а са второ и трето поколение „интегрирани“, родени, израсли, изучени и подпомагани от институции и закони, които вдъхновени от идеологията на толерантността бяха стигнали прекалено далеч и отсекли клона на собствената си ценностна система, за да създадат комфорт на различните.  Просто не се получи. Видя се, че вместо мир, утопията носи смърт; вместо да прави всички еднакво добри, тя прави лошите по-силни, а добрите по-слаби.

Когато основите на новолибералната идеология видимо се пропукаха, хората започнаха да се съмняват в нея публично и да я отхвърлят на избори.  Стана видно, че тази идеология е останала елитарна – затворена между академични, медийни и политически елити и активистки групи, но не е пуснала корен в значима част от обществото.  В европейките общества се появи остро усещане за безвремие и ценностен дефицит.  Проваленият модел фактически е загубил легитимност, но формално все още мърда по сцената, движен от паникьосаните си адепти. Настроение за връщане към старите ценностни консенсуси не може ясно да се дефинира, защото е минало много време, а и  връщането към миналото е фарс, дори и някому да се иска да изглежда като ренесанс. Търси се нов път и това търсене често добива страховити или гротескови форми. Новият консерватизъм носи всички дефекти на новото, но недостатъчно от мъдростта на старото.

Предизвикателството пред консерваторите в Европа е да дефинират европейски проект, основан на валидна ценностна основа, обединяваща европейците в споделена идентичност. Този европейски проект трябва да се опре на европейски институции и механизми и на начертан общ път напред. Вместо това, виждаме по-скоро нерешителност, инстинкт за затваряне обратно в познатото и националното и ограничаване на общото, поне на първо време. Липсата на амбиция, размах и лидерство е най-голямата заплаха пред днешния европейски консерватизъм, опиващ се от лъжливото усещане, че е победил лицемерните либерали. Не ги е победил. Те сами се победиха. Той просто беше там за да каже назидателно „Казах ли ви?“ А истината е, че дори не го беше казал.

Като на всички уморени революционери, на либералите не им остана нищо друго, освен да се опитват да продават отстъпващата си идеология по задължение. Някога комунистите продаваха „Отнесени от вихъра“  в задължителен пакет с идеологическия роман „Овчарчето Калитко“. Можеше да си ги купиш само заедно. Днес либералните адепти пробутват своя разказ за „нашите ценности“ в пакет с „Европа“. Не можеш да приемеш едното без другото, казват те. Вашите ценности не са ценности на Европа и не са ценности на европейците, трябва да им отговори някой. Европа е по-голяма от вас и ви надживя, както надживя другите повярвали си фанатици преди вас. Европа има вечни ценности и те са различни от вашите. Тъкмо те я правят велика. Засега няма кой да им го каже. И от това користно се възползват външни враждебни сили. Показват им го обаче собствените избиратели, които изхвърлят „Овчарчето Калитко“ още в книжарницата  и отнасят у дома само книгата, която искат да четат.

Оригинална публикация

От 2000 до 2004 г. зам. председател на Европейските млади консерватори (EYC) под патронажа на Маргарет Тачър. Председател на клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“ към Съюза на възпитаниците на Военното на Н.В. училище. Член на УС на Българската генеалогична федерация. бивш народен представител, зам-председател на комисията по външна политика в 43-то Народно Събрание, член на комисията за българите в чужбина.

Share This