fbpx

Пандемията на Хедонистичното щастие

Време за четене: 11 мин.

От незапомнени времена хората мечтаят за безсмъртие. Да си безсмъртен, без да си щастлив, не е най-доброто човешко желание.

Истината е такава – безсмъртието донякъде е по-лесно постижимо от щастието, поради простата причина, че повечето ни съвременници имат изключително погрешна представа за същността на второто. Щастието не е лимитирано във времето усещане или предизвикана от определени фактори емоция. То е осъзнатост, житейска концепция, съвкупност от ценности и намира своето проявление в ежедневното им прилагане. Човек може да се зарадва на някоя нова придобивка или преживяване, но те ще му донесат истинска удовлетвореност само в случай, че се припокриват с една по-дълга перспектива за бъдещето и мястото ни в него. Нещо, което не отнема години от живота ви, няма да ви направи щастливи. Приемете тази мисъл, докато все още имате достатъчно време, което да изпълните със смислени действия и стремежи.


Непрекъснатите опити да задоволим хормоналната си зависимост (или т. нар. хедонизъм) не са нищо повече от погрешно прокламирана от съвремието ни безпътица. Днешните общества, и особено по-младите хора, са затънали до шия в консумеризъм и преследване на краткосрочни цели и удоволствия.

Традиционните ценности, доказали смисъла и значението си през вековете, са подложени на невиждана ерозия като най-силно страдат фундаментите на християнския морал, усещането за дълг и принадлежност към нацията, както и самото семейство. Поколението на нашите родители е систематично лишавано от връзката с предшествениците си, но дори по тяхно време на семейството се гледало като на „основна градивна клетка“ на обществото. Нашето поколение обаче поставя кариерата, забавленията и егоцентризма пред всичко останало. Всеки втори човек е объркан, въвлечен в някаква борба с вятърни мелници като климатичните промени, социалното неравенство или правата на кокошките-носачки.

Съвременното ни битие е с наполовина ампутирана ценностна система и на път да остави след себе си деца, напълно лишени от идеи, смисъл и посвещение.

Възпитавани в рамките на националния нихилизъм, оставени на произвола на образователната система, днес може да ги видите на групички във всеки парк, събрани около музикална уредба, от която се разнасят нецензурни рими. Улиците са осеяни с оскъдно облечени тийнейджърки, чиито родители са прекалено заети да гонят вятъра, наместо да обърнат внимание на бурята, която набира сили в собствения им дом.
Крайният израз на културния разпад всъщност е фактът, че все повече хора открито заявяват като лично щастие отказа си изобщо да имат деца. Това на свой ред бива шумно прокламирано и аплодирано от нелицеприятни организации или самосиндикални безумци.
Управлението на всяка съжителстваща група хора или административна единица следва да започва и да завършва с мисълта за децата. Съвсем естествено и в съзвучие с тезата на този текст е да намираме най-голямо щастие в поколението. Изглежда някак напълно излишно дори, но съвременността ни налага ежедневното напомняне, че най-добрият начин да предвидиш бъдещето е да го създадеш. Контрапунктът е често чуваната реплика „Искам първо да си поживея!“. Много от модерните гурута ще ви обяснят колко важно е да го правите ден за ден и да бъдете щастливи. Е, няма как да стане, освен ако не сте решили да пропилеете живота си. Това е като да наливате по половин литър гориво в колата си, да спирате за презареждане през 15 минути и накрая на деня да се чудите защо не сте там, където би ви се искало да бъдете. „Пусни се по течението!“… и така, докато стигнете до ръба на водопада. После няма връщане назад.

Ще ви дам един малко неочакван пример от моя собствен живот. Когато бях 10-годишен, баща ми ме заведе на футболен мач. Беше след онова неповторимо американско лято на 94-та година, което и днес трудно се забравя. Повече от четвърт век по-късно, общността от привърженици на отбора, на който симпатизирам, е неделима част от ежедневието ми, като до голяма степен го обогатява и изпълва с определен смисъл. Тук става дума за една огромна инвестиция на време, креативност, дори финансов ресурс, чиято възвръщаемост са безброй приятелства из цялата страна, възможността за бързото организиране на различни инициативи и кампании, както и самото удоволствие от това да бъдеш заобиколен със съмишленици. Да, това ме прави щастлив. Да, бих искал след време собствените ми деца да бъдат част от тази общност, съхранила до голяма степен ценностната си система повече от 100 години. За предпочитане е пред увлечението по някое модерно течение или трактовка, които биха изгубили значението си, още преди да бъдат напълно осмислени. Уви, младите хора все по-често попадат в плен на подобни краткосрочни заблуди, което обикновено приключва с поредната депресия или развита зависимост.

Така стои и въпросът с кариерата. Чувал съм да казват, че едва ли не се проваляме в нея, ако не сменяме работата си през три години. Защо, за Бога? Едни от най-успешните и полезни професионалисти упражняват и развиват уменията си цял живот. Помислете за достойнството на учителите, лекарите, юристите. Бихме ли искали от тях да поемат нови предизвикателства през три години или по-скоро надеждата ни е непрекъснато да стават по-добри в това, което правят, без да се отклоняват от призванието си? Един от големите грехове на образователната ни система е, че не успява да насочи правилно момчетата и момичетата, така че те да развият максимално талантите си и да избегнат годините лутане, които обикновено започват след завършването на гимназия, преминават през избора на специалност в университета и смяната на няколко работни позиции. Така, до известна степен, младите пропиляват част от най-пълноценното време, с което биха разполагали за учене и усвояване на умения. Това до голяма степен се дължи на липсата на перспектива, която да бъде ясно изразена чрез взаимодействие между учебни заведения и работодатели. Това на свой ред води до друг проблем – честото предпочитане на ограничен откъм развитие професионален ангажимент, който осигурява сравнително бърз доход, пред това да бъдат пожертвани време и усилия в името на една по-дългосрочна и по-ползотворна цел.

Всеки човек носи в себе си болка. Осъзната или не, тя е там и търсим начин да я излекуваме или заглушим. Тук идва и основната грешка, която повечето хора допускат – търсят опиат, а не лекарство.

Когато обаче действието на болкоуспокояващото спре, болката избуява с още по-голяма сила. Непрекъснатото прескачане от връзка във връзка, от автомобил в автомобил, честите промени на жилище, работа или хоби носят само кратко удоволствие и не могат да послужат за стабилна основа, върху която да бъде изградена надеждна личностна конструкция. В една прекрасна песен на американската група Lynyrd Skynyrd – Simple Man – майка съветва сина си да се съсредоточи върху простите, но наистина важни неща в живота: смирение, вяра и любов. Всеки път, когато я слушам, се замислям колко ли родители всъщност провеждат подобни разговори с децата си. Както добре знаете, почти всички проблеми се коренят в първите години, когато до голяма степен се формират ценности и се изграждат подсъзнателни модели на поведение. Отново се връщам на това колко съществено е фокусът, бил той семеен или обществен, да пада върху децата. Дори и прагматично погледнато те са инвестицията с най-голяма възвращаемост. Колкото повече търпение, грижи и здрав разум вложим у тях, толкова повече от същото ще получим след време. Уви, в днешно време семействата, а оттам и самите деца, са подложени на невиждан тормоз от страна на заобикалящата ги културна и медийна среда, а това, което ги наранява най-силно са собствените им родители, които не само не могат да ги подготвят достатъчно добре за живота, а и нерядко дори ги травмират със собственото си объркано поведение. Причиняваме болка на тези, за които твърдим, че сме готови на всичко. Тази болка, както стана вече дума, се носи години наред и често се предава от поколение на поколение. Лекува се само с дълбок морал – напълно разяден днес от ширещата се повсеместно пандемия на хедонизма.
Хедонизъм е да се оплаквате, че дискотеките не работят, докато поне по 50 души на ден умират от вирус, предаван по въздушно-капков път. Хедонизъм е да се задявате с колежката или колегата в работата, докато съпругът или съпругата ви са останали вкъщи с болното ви дете. Хедонизъм е да си купувате дрехи за четирицифрени суми, а да нямаме един спестен лев или някакви базови инвестиции. Хедонизъм е да ровите в порно сайт, когато жена ви се гримира по половин час сутрин и се чуди защо не ѝ обръщате внимание. Хедонизъм е да си пишете в Интернет с някой глупак, докато мъжът ви се чуди как да нареди живота ви така, че нищо да не ви липсва, ако той се спомине.

Хедонизъм е да си задавате въпроса дали съществуването ви има смисъл и дали живеете „правилно“, а през цялото това време до вас расте детето ви, чакайки да надскочите егоизма си и да му подадете ръка.

Хедонизъм е родителите ви да имат проблеми, а вие да се вълнувате повече от видяното в новините или прочетеното в списание с пъстроцветна корица. Хедонизъм е да се вълнувате от горските пожари в Австралия, когато в България болните и недохранени хора са безчет. Хедонизмът е събран в онази прекрасна фраза от английския език – че не можете да видите гората заради едно стоящо пред вас дърво.

Хедонизмът е егоизъм в най-чист вид

От този, който наранява първо най-близките ви хора, после и самите вас, защото самодостатъчността е теория за наивници. Изобщо не говорим за непознатите. Само се огледайте – вижте начина, по който се шофира, понякога и в нетрезво състояние, вижте пререждащите се по опашките, вижте наглостта на обществениците ни и духовната нищета на знаменитостите ни. Почти всички тънат в едно кухо самодоволство, една непохватно напудрена комплексарщина, зад която се крие непресъхваща жажда за власт, пари и слава, с които ламтящите за тях си нямат най-бегла представа какво да правят, когато ги придобият. Какво остава накрая? Шепа снимки под отблясъците на прожекторите и непрогледен мрак в душите. Щастието е светлина, но такава, която извира от очите на хората. Не от светкавиците на фотоапаратите. Истинското щастие би могло да бъде само концептуално и добре осъзнато – почиващо върху ценности, вярвания и следващ от тях ограничен брой незадоволени желания. Щастието произлиза от самия индивид, но намира проявлението си в това, което правим за околните и заобикалящата ни среда.

Повечето от вас искат да бъдат в добра физическа форма, нали? Навярно вече сте разбрали, че това може да се постигне само с години систематични тренировки, а не чрез двуседмична диета или ударно посещение във фитнеса на 1-ви януари. Това е един от най-елементарните примери, че удовлетворението идва само след дългосрочна инвестиция. Ако решите да минете по тънката лайсна с fat burner-и и подобни съмнителни хранителни добавки, само ще навредите на тялото си.

Няма пряк път към щастието

Има само упорито катерене нагоре. Най-хубавите гледки се разкриват от върха на планината. Може да ги видите и на снимки в Интернет. За съжаление, голяма част от възприятията ни днес започват и свършват там. Всичко е на един клик разстояние, често автоматизирано – не се налага да се мисли дори. Една огромна база данни, изпълнена с фалшиви усещания и имитация на спомени. Можете да си поръчате всичко, но накрая ще ви писне и ще отворите прозореца за глътка въздух.

Една от основните разлики между хедонистичното и концептуалното щастие е в това, че първото се консумира, а второто има нужда от поддръжка и старание. Първото се поръчва, второто се кове. Първото е мимолетно, второто – безкрайно, стига да знаете как да го съхраните. Грешката, която повечето от нас допускат, е да спрат да се грижат за нещо, което са успели да постигнат. Един от основните житейски закони е не да постигаме целите си, а да сме наясно какво точно следва след това. Искате само да бъдете с титла „доктор“ или да лекувате пациентите си години наред? Искате да се преборите за мястото на народен представител, за да се почувствате като победител и близките ви да се гордеят с вас, или за да служите на избирателите си в продължение на години? Искате да придобиете определена квалификация просто, за да я окачите в рамка на стената, или за да ви бъдат от полза натрупаните знания? Постигането на целта е само засилване преди големия скок. В противен случай рискувате да попаднете в дупката на посредствеността, която малцина успяват да прескочат.

Понякога ми казват, че нещата щели да се случат от само себе си, животът щял да се нареди, а щастието само щяло да ме намери. Трябвало само малко да почакам. Аз пък казвам, че търпението идва, когато сте си свършили работата. Животните се адаптират според заобикалящата ги среда, но човекът прави точно обратното – адаптира нея според потребностите и желанията си. Всичко, което ви заобикаля, е плод на идеи, начинания и труд. Нищо не се е случило от само себе си. Нито устройството, на което четете този текст, нито дрехата, с която сте облечен, нито храната, която ви чака в хладилника. Нито самият хладилник. Това са вашите базови потребности. Те изискват толкова много. Сега помислете какво е необходимо, за да можете да задоволите най-съкровените си желания. Търпение? Не! Манталитет, визия и действия. Да, в някои ситуации ще ви трябва и малко късмет.

През останалото време обаче всичко зависи от вас самите. От това дали знаете накъде сте тръгнали и кой вятър е попътен. Защото ветровете са много, понякога прерастват в бури и могат да ви запратят на място, на което не искате да бъдете и от което няма да можете да се върнете, ако не знаете как да им се противопоставяте или най-добре – да ги управлявате.

Щастието не е емоция, която отшумява, когато пораждащата я причина изчезне.

Щастието е осъзнатост, възглед, последователност. Щастието е добре научен урок. Не е мигновен фойерверк, след който настава пълна тъмнина. Щастието не е адаптация, защото не се постига, когато се предадеш или отдадеш, а когато се бориш. Не е нещо, което си набавяме извън нас. Създаваме го сами според собствените си разбирания за това кое е добре и кое е лошо. Продуктите на хедонизма, напротив, са конфекция и действат в обратна посока – отвън навътре и с тенденция да деформират човека. Събуждат определени реакции в тялото ни, размътват секретите на жлезите и мозъка ни, а след това ги търсим отново и отново, за да се стимулираме по същия начин. Завъртаме се в кръг и ставаме зависими от прекалено много променливи.

Животът обаче се гради около и върху константи, установени от хилядолетия, а най-важни са: семейството, приятелството, общност и нация. В тях няма нищо хедонистично. Те се крепят на компромиси и саможертва, но дават повече от всичко друго на този свят. Крепост, пристан, заслон… Наречете ги както искате, но без тях щастието ни е немислимо. Оставаме без смисъл, без причина и губим себе си. Губим и близките си, които са нашата броня срещу опасните външни въздействия.

В крайна сметка, не живеем във вакуум. Живеем в хаос и търсим ангелите му.

Споделете чрез

Предишен

Следващ