През последните почти десет години гражданската война в Сирия е в почти непрекъснатото полезрение на целия свят. Създалата се криза там има многобройни проекции – политически, геополитически, енергийни, икономически, идеологически и религиозни – и колкото по-продължителен става конфликтът, толкова по-разнолики стават участващите фракции и формиращите се съюзи.
В същото време Сирия не за първи път е в окото на бурята. Десетилетията от края на Втората световна война насам отбелязват траен ръст в присъствието на Близкия изток като гореща точка на глобалната сцена. Битката за Сирия, ако може да бъде образно наречена така, не е единствено епизод от нашата съвременност, а има своя исторически корен, който през 50-те години е успял да изправя двете суперсили САЩ и СССР на ръба на конфликт. В този водовъртеж се въвличат Великобритания и Франция, две държави, борещи се за запазване на своите колониални империи и доминирали международната политика до съвсем неотдавна.
Като отправна точка би могла да се използва датата 5 март 1953 г., когато умира Сталин, и постепенното концентриране на властта в ръцете на Никита Хрушчов. По негово време се извършва трайна промяна в отношението на съветската външна политика спрямо държавите от Азия и Африка, до онзи момент разглеждани тясно през идеологическата призма на комунизма. Хрушчов установява близки отношения с министър-председателя на Индия Джавахарлал Неру и президента на Индонезия Сукарно, посетени в края на 1955 г. от председателя на Съвета на министрите на СССР Николай Булганин. Като основа на тези отношения Хрушчов, Молотов, Шепилов и Громико поставят „антиимпериалистическите“(антизападни) настроения в Азия и Африка, които създават предпоставки тези държави много охотно да искат да си сътрудничат със Съветския съюз. Важна крачка в тази посока е и XXI конгрес на КПСС(януари-февруари 1959 г.), когато е дадена нова санкция на оценката за политическите реалности в „третия свят“, а именно че „колониалните и полуколониалните държави, представляващи до съвсем неотдавна тил и резерва на империализма, се борят срещу него и колониализма за свобода и национална независимост“.
Трайни промени по това време протичат и в Близкия изток, където хегемонията на традиционните колониални империи Великобритания и Франция рязко отслабва. На практика те нямат нито средствата, нито силите, нито волята да поддържат огромните извънморски владения и стават все по-зависими в своята външнополитическа воля от страна на Съединените щати – държава, която няма тяхната колониална история и по същото време заради свободния дух на своето държавно устройство се ползва с много висока популярност в доминионите на европейските империи. Стратегията на Съединените щати, формулирана от държавния секретар на Айзенхауер Джон Фостър Дълес, е да не се взема в страна в колониалните конфликти на американските съюзници, но да се съдейства за формирането на антисъветски военни блокове по регионите, които да бъдат оглавявани от водещите западни държави и да „сдържат“ СССР. Така на 24 февруари 1955 г. между Великобритания, Турция, Ирак, Пакистан и Иран е сключен т.н. „Багдадски пакт“. Върху Египет, Сирия и Ливан започва да се оказва дипломатически натиск за присъединяване, което води до ответен отговор със заявление от страна на съветското външно министерство от 16 април 1955 г.
В Египет по това време, най-влиятелната и най-населена арабска държава, се сдържат от присъединяване, а Гамал Абдел Насър вижда като свой основен противник Великобритания и Ирак, където управлява монархически режим, тясно свързан с Лондон. В Кайро по това време не разглеждат Съветския съюз като свой враг, а идеологията на Насър, отричана като „буржоазно-националистическа“ по времето на Сталин, се вписва в новата външнополитическа доктрина на СССР, формулирана от кръга на Хрушчов. Практическите аспекти на тази идейна близост са военни доставки или директно от Съветския съюз, или от някоя от държавите от Източния блок, в подкрепата на водената от Насър политика за създаване на голяма и силна египетска армия.
Особен тласък в силовата позиция на Съветския съюз в региона дава края на Суецката криза, когато на 6 ноември 1956 г. министър-председателят на Великобритания Антъни Идън изпраща нота до председателя на Съвета на министрите на СССР, че в полунощ на 6 срещу 7 ноември Великобритания ще прекрати огъня в Египет и ще започне изтегляне на войските. Нота със сходно съдържание изпраща и френското правителство, в която се казва, че Франция се съгласна на окончателно спиране на огъня в Египет, веднага щом такова желание бъде изявено от страна на египетското правителство и това на Израел. На 8 ноември 1956 г. израелското правителство излиза със същото становище, възприето и от Египет. Суецката криза, започнала с национализацията на Суецкия канал от страна на Гамал Абдел Насър през юли 1956 г., приключва с изключително подронена репутация на Франция и Великобритания, която ще доведе до падането на кабинета на Идън, и до значителни позитиви за Насър и Съветския съюз. Това дава и много сериозен тласък на вълната от антизападен национализъм в Близкия изток.
През август 1957 г. сирийският министър на отбраната Халид ал-Азм подписва в Москва договор за военно и икономическо сътрудничество със Съветския съюз. След като се връща в Сирия от страната са изгонени трима американски дипломати, обвинени в заговор, който цели връщането на власт на прозападния диктатор Адиба Шишекли. Скоро след това за началник генералния щаб на сирийската армия е назначен Афифа ал-Бизри, човек с явни просъветски симпатии. Американските служби от Бейрут, Багдад и Аман докладват във Вашингтон за възможността Съветският съюз да придобие трайни позиции в Сирия. В резултат на това администрацията на Айзенхауер изпраща Лой Хендерсън, представител на САЩ в Съвета на Багдадския пакт, натоварен със задачата да води преговори с Ирак, Йордания, Турция и Ливан за възможни военни действия в Сирия. Турция започва концентрация на свои военни сили по границата със Сирия, Шести американски флит влиза в Средиземно море, а Съединените щати изпраща оръжие в Йордания, Ирак и Ливан.
Съветското правителство реагира първоначално спрямо Турция със серия от остри дипломатически ноти, включително за възможност за ответна реакция, ако от турска страна бъдат предприети действия срещу Сирия. През септември 1957 г. съветска военноморска ескадра пуска котва в пристанището Латакия в Средиземно море, а на 13 октомври 1957 г. Насър изпраща по въздух египетски военни части в Дамаск. На 24 октомври 1957 г. маршал Константин Рокосовски, един от водещите съветски военачаланици от времето на Втората световна война, е назначен за командващ Закавазския военен окръг. Започва серия от сухопътни маневри на Червената армия и региона, както и на съветския флокт в района на Черно море.
В същото време държавите от Багдадския пакт започват видимо да охлядняват от идеята за военна интервенция в Сирия поради обществените настроения в техните собствени държави срещу военна операция спрямо Дамаск. Остава единствено турската карта, където напрежението расте поради дейсвията на Съветския съюз в Кавказ.
Развръзката като че ли идва на 29 октомври 1957 г., когато Хрушчов изненадващо се появява на прием в турското посолство в Москва и се изказва в полза за мирно разрешаване на сирийската криза. Акцията на Хрушчов получава гласност и сред западните държави като в резултат на това напрежението от възможен военен конфликт в Сирия рязко спада, но в региона остава обтегнато – на 1 февруари 1958 г. Сирия и Египет образуват Обединената арабска република, поемащи в посока обща държава, която да бъде основа на панарабизма в региона, съответно според западните държави сериозен риск за прокарване на съветско влияние отвъд разделителната линия по Желязната завеса в Европа. Прозападните режими в Ирак, Йордания и Ливан чувстват сериозен натиск върху собствените си инстутиции от това действие, а след падането на крал Фейсал II с преврат на 14 юли 1958 г., Ирак се оттегля от Багдадския пакт. Кулминацията на тези събития е тайното посещение на Насър в Москва, което закрепва отношенията между Египет и Съветския съюз.
Сирийската криза от 1957-1958 г. не придобива аспект на открит военен конфликт, но като много други епизоди от времето на Студената война нажежава външнополитическите страсти до много висока степен. Резултатът както от Суецката криза, така и от Сирийската показват на Съединените щати, че политиката по сдържане на Съветския съюз няма как да бъде ограничена само до Европа, тъй като новата външнополитическа линия на Хрушчов има много по-голям хоризонт от тази на Сталин. Съединените щати постепенно започват да изземват ролята на западен лидер в региона на Близкия изток от Великобритания и Франция, които стават все по-дефанзивни на фона на разпадащите им се колониални империи. Успехите по време на Суецката и Сирийската криза от страна на Хрушчов го въодушевляват да заема все по-настъпателни позиции срещу Запада, които ще доведат до отстъплението на СССР по време на Кубинската криза, и последвали грешки на неговата външна политика. Нещо, което само след няколко години ще доведе до неговото отстраняване от властта в Съветския съюз и заемането на неговия пост от Леонид Брежнев.
