fbpx

Първо – да си заградим двора

Искането на Русия НАТО да се върне към конфигурацията от 1997 г. (конкретно за България това означава изтегляне на съюзническите сили и военна техника) предизвика бурни обществени реакции. Президентът Румен Радев заяви, че „страната ни не приема ултимативни искания от когото и да било“, а премиерът Кирил Петков – че „Вашингтонският договор не предвижда втора категория страни-членки“.

Публичният дебат обаче се люшка между „да не разваляме излишно отношенията си с Русия“ и „да поискаме допълнителни гаранции от НАТО заради заплахата от Русия“. Някак си в това фило-фобско противопоставяне българоцентричният глас сякаш е заглушен.

Първо, нека да се опитаме да отговорим на най-важния въпрос в сегашната, несъмнено изострена геополитическа обстановка: застрашена ли е реално България от евентуална руска агресия?

Отговорът е: не, защото България е член на НАТО.

В над 70-годината история на Алианса, негов член никога не е бил атакуван от трета страна. За същия период има един военен сблъсък между две държави членки – турско-гръцкият за Северен Кипър.

Съотношението на силите между НАТО и Русия (в жива сила и техника) е в полза на първите и руската страна едва ли би започнала директна военна конфронтация. Досега Москва разчиташе на принципа „каквото мине“ (пред международната общност) – кратки, остри инвазии в Грузия и Украйна плюс намеса в гражданската война в Сирия, без обаче да прекрачва други „по-сериозни“ граници.

Последващ въпрос: щеше ли България да е заплашена от руска военна агресия, ако не беше член на НАТО?

И тук отговорът е: напълно възможно, без това да е много сигурно. Представете си България в „буферната зона“ между Русия и НАТО, в която Москва спокойно може да си навлиза, без да последва реципрочна реакция (най-много някакви икономически санкции, както след анексията на Крим).

А за какво ѝ е на Русия да атакува България? Ами, за същото, заради което навлезе в Грузия и Украйна. Формално, за да „защити рускоезичното население“ (у нас тази роля биха изиграли собствениците на имоти по Черноморието), на практика – да затвърди военно-стратегическото си присъствие тук и там. А, да не забравяме, че още от преди гражданската война, Русия беше разположила военна база и на територията на Сирия.

Естествено, всяка подобна намеса крие и рискове за агресора. В Грузия, антируските настроения накараха Москва да се изтегли веднага, след като помогна на отцепниците в Южна Осетия, макар че грузинската армия вече беше попиляна. Просто няма никакъв смисъл да дразниш допълнително едно население, което и без това не те обича много. Дори в Чечения, която е в рамките на Руската федерация, присъствието на Москва е сведено до фикция и в републиката действат споразумели се с Кремъл местни елементи.

Докато в Източна Украйна (повтарям, Източна, в западната половина нещата стоят съвсем другояче) Русия може да разчита на симпатиите на рускоезичното население. Да не забравяме, че когато Киевския Майдан постигна целта си, вълненията в Донецк и Луганск бяха започнати от местни рускоговорящи украински граждани. По този критерий обаче и за България нещата не стоят добре – именно русофилските настроения на част от българите биха „изкушили“ Кремъл да направи някоя глупост. Разбира се, в една паралелна Вселена, в нашата сме си в НАТО.

Руският ултиматум обаче показва наяве един друг проблем – притеснителното състояние на Българската армия.

Години, даже десетилетия наред отбраната ни бе тотално неглижирана, именно с малоумния мотив „НАТО ще ни пази“ (а ние не сме ли част от този съюз)? Първо бе натискът да „съкратим“ част от въоръжението си, уж с аргумента, че било несъвместимо с НАТО-вските стандарти. Паралелно вървеше и съкращаването на числения състав, а за нова техника обикновено не се намираха средства.

Разполагането на съюзнически части е въпрос много повече военен, отколкото политически. Дали, колко и какви сили ще се настанят на наша територия (като временни или постоянни контингенти) се решава на съвместни заседания на съюзническото командване. Или поне би трябвало да е така. Но сравненията между сегашния ни принос към НАТО и едновремешния ни към Организацията на Варшавския договор не са в полза на настоящето.

До 1989 година всички български граници без северната бяха външни за ОВД. И въпреки това те бяха охранявани от българските войски, без съюзническа помощ. В България нямаше „договорни“ (разбирай, съветски) войски, не защото България е отказала на СССР, а защото е било преценено, че в мирно време няма нужда от такава дислокация. Сега имаме уникалния шанс да сме заобиколени предимно от съюзници, а външни граници за НАТО са само източната (Черно море) и част от западната (Сърбия). И не можем сами да ги овардим…

Българските „атлантици“ веднага поискаха съюзническа помощ. И видно е, тя ще бъде получена – Испания и Нидерландия реагираха, изпращайки изтребители на България (също така, испанска фрегата вече се насочи към Черно море). Бъдете сигурни, че ако тук стане много напечено и войниците на Чичо Сам ще доприпкат бързо-бързо – така, както съветските солдати щяха да долетят, ако „Студената война“ се беше „разгорещила“ на южната ни граница.

Въпросът не е в това.

Ако бяхме подменяли „съкратената“ военна техника с нова, ако бяхме въвели поне начално военно обучение за наборниците след отмяната на задължителната военна служба през 2008-а година и ако спазвахме ангажиментите си от Уелс за поне 2% от БВП за отбрана, руският ултиматум можеше да не се отнася до България. Но „който не храни своята армия, храни чужда“ (в случая съюзническа)…

Bulgarian Armed Forces maneuver through the lane cleared by the Combined Arms Company Marines / 07/11/2015 / Източник: Defense Visual Information Distribution Service

Как ще се развие ситуацията между НАТО и Русия, сравнително слабо зависи от България. Но страната ни може да използва случая да изтъкне своята тежест като флангова държава. И да поиска от съюзниците нещо повече. Например, да ѝ бъде подарена военна техника, еквивалентна на „нарязаната“ в недалечното минало (еквивалентна като количество, не като дата на производство).

България има крещяща нужда от обновяване на въоръжените сили.

Има нужда и от привеждане на населението в по-висока степен на бойна готовност (тоест, малко по-висока от почти никаква), но ако бъде облекчена финансово за първото, може да се концентрира върху второто. И не, това не е пожелателно мислене. Сърбия получава като подарък военна техника от Русия (извън това, което закупува от едно или друго място) – четири хеликоптера Ми-35М, шест изтребителя МиГ-29, три транспортни хеликоптера Ми-17В-5, зенитно-ракетни и оръдейни системи Панцир-С1, 30 танка 72МС и 30 бронетранспортьора БРДМ-2МС, между 2018 и 2020 година. А какво подариха САЩ на България? Грантове и стипендии, ама не основно за „Уест Пойнт“. А не е като да нямат традиции да модернизират въоръжените сили на ключови съюзници – Израел, Турция, Египет преди „Арабската пролет“…

Така че, вместо да се дърляме „за и против членството в НАТО“ и „за и против Русия“, да започнем да си ограждаме двора.


Оригинална публикация

Споделете:
Default image
Димитър Петров
Димитър Петров е магистър по Социология от СУ "Св. Климент Охридски" и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия. Член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб. Секретар е на "Един завет" - клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.