Пламъци и бесове

Пролетта на 1881 г. Ветровете от Балтийско море разсейват последните спомени на изминалата зима от имперската столица Петербург. Месец след убийството на Александър II. Месец след последната, но неосъществена велика реформа на този самодържец – първата руска конституция. На Семьоновския плац се издигат бесила. По техните въжета ще се окажат цареубийците-народноволци – „бесовете“, които са се надявали за подпалят пламъците на революцията, но вместо това са намерили собствената си смърт. Накрая на съдебния процес прокурорът Муравьов ще заговори за случайните минувачи и осакатените семейства, които са убити от адската машина, чиято основна цел е била да погуби царя. И в залата ще се разнесе оглушителния смях на подсъдимия Желябов. Процесът ще остане с една крилата реплика – „Когато хората плачат, желябовците се смеят“.

Двадесет и седем години по-рано отново пролетта отново ще стои пред портите на Санкт Петербург. Но този път балтийските ветрове не носят нито царска кръв, нито бесовски плам, нито апел към революция. Ветровете са затихнали, а руският флот бездейства в Кронщат. Докато в далечината на морската шир вече ще се белее английско-френската ескадра на адмиралите Нейпир и Парсивал-Дешен. И бащата на Александър II – „жандармът на Европа“, както са го прославили вестници – Николай  I наблюдава всичко с това с бинокъл от своята вила Александрия. След тридесет години на абсолютна власт, в която е печелил война, потушавал революции из Европа и диктувал международния ред, той гасне пречупен. Всички външни сили са се обединили срещу него, армията му е победена в Крим, флотът му е остарял и бездейства пред чуждите параходи, а подкупът и чиновническото разхищение са обичайна практика в тази империя на великолепните фасади, в която живеят милиони крепостни селяни.

И неговият син ще поеме задачата да прави реформи в тази огромна империя. Той много добре разбира, че за да оцелее самодържавието, то трябва да бъде ограничено. С грандиозен размах той ще развърже примката на цензурата, освободи крепостните селяни, въведе правосъдие по френски модел, създаде местно самоуправление, модернизира армията и подготви първата руска конституция. Но неговото време ще е особено. За първи път именно по времето на Александър II ще си проличат всички онези тежки недъзи на руското общество, които ще се превърнат в най-широката основа за бъдещите революции и терор на XX век. Да, те ще изпълнят старата мисъл на Флобер, че във всеки революционер живее жандарм. И реформите на царя ще се видят недостатъчни на бурно развиващата се интелигенция, която ще мечтая за република по френски модел. Впоследствие обаче и самата тя няма да се окаже способна да извърши необходимите действия и ще стане същата жертва на стихийния бунт, както и представителите на царското управление(същото управление, което ще назове „проклетия царски режим“ в първите дни на Февруарската революция).

По това време, дори по времето на Александър II, Русия вече е бременна със своята революция. Тази революция има своите пророци, тя има своите летопосци, има и своите анатомици. Астолф дьо Кюстин пише в книгата си „Русия през 1839“, че до петдесет години в Русия ще има революция. Лермонтов и Пушкин ни дават свидетелство откъде се е зародил стихийния руски бунт. Александър Блок има сякаш цяла пътна карта на събитията между февруари 1917 г. и идването на Сталин – в неговото стихотворение „Всичко ли е спокойно в народа?“, писано през 1903 г. А Достоевски? Достоевски, този велик познавач на човешката душа, не само, че ни дава описания на мотивите, психологията и философията на „бесовете“. Той ни посочва и причините, с които те ще запалят и „пламъците“.

Простото правило, което би могло да се формулира, представлява това, че за да разберем руската революция, то преди всичко трябва да разберем руската душевност и система от психологизми. За да може да се случи това обаче, то преди всичко трябва да разбираме Достоевски. „Този дълбок човек“, както го нарича Ницше. Младият писател, чийто дебют с „Бедни хора“ предизвиква възторг. Некрасов и Белински му предричат велико бъдеще. И чиято втора творба „Двойник“ остава толкова неразбрана. Нещо, което подтиква Достоевски да намери своя пристан в кръга на петрашевците. И тогава творчеството на Фурие и Прудон, забранено в Русия по това време, го отвежда на минути от смъртта чрез екзекуция. А след това на каторга. Та, чак до новите висини на романи като „Братя Карамазови“ и „Бесове“.

Един от основните мотиви в творчеството на Достоевски е мотивът за страданието. То е всепроникващо.  В него са трагедията на отчаянието и робската покорност. Страданието е обезсмислило и обезличило безброй личности. Липсва осъзнат стремеж за свобода и на негово място от време на време се проявата един дивашки и безсмислен стихиен бунт срещу угнетяването. Хора, които са „от Бога убити“. За което дори самата съпротива срещу страданието се възприема като грях в преобладаващите случаи. А не е ли точно това, което Зосима казва на Альоша Карамазов? Грях е да се роптае срещу страданието. В есенцията на тези герои, в есенцията на Верховенски, Расколников, Шигальов, Иван Карамазов, Сонечка Мармеладова са вковани не само тези мотиви. Върху тях Достоевски проектира едни от най-дълбоките разломи, които съществуват в руското общество. И не само. Той поставя в своите текстове мотиви, които имат вековен произход.

През 1819 г. Пушкин написва своето стихотворение „Село“. То е представено на император Александър I, който го прочита и нарича прекрасно, заръчвайки да предадат най-великите благодарносто към неговия автор. Дали обаче властелинът на цяла Русия е разбрал неговия смисъл или просто не е искал да го разбере или види? То има пряко отношение към мотива за страданието:

„Превит под плуга чужд, на бича подчинен,

тук мършав роб едва работи изтощен

за безсърдения владелец.

Тук всички чак до гроб жесток ярем влекат,

без в своята душа надежда да лелеят.

Девойки млади тук цъфтят

за похотта безсрамна на злодея.“

Описанието на тази картина от Пушкин е описанието на онова нещо, което стои в основата на страданието – крепостното право. Русия е империята на крепостното право. Милиони крепостни селяни са собственост на техните господари. Сред столетия унижения, тези хора са продавани и преподавани заедно със земите, бити, гонени, разигравани на карти с цели имения. Спрямо тях никой не се е отнасял нито по човешкия, нито по Божия закон. И някъде там се ражда „вековната злоба на роба“. Страданието, което преминава в озлобление и желание за мъст. И което се превръща в един стихиен бунт. Достоевски много добре разбира това. Разбират го и редица негови съвременници, но и не само.

Малко по-късно след като Пушкин написва това стихотворение, през 1832 г. Лермонтов пише „Вадим“, където описва жестоката сцена как един земевладелец пребива своя крепостен селянин. Селянинът побеснява в едно изстъпление на умопомрачение. В него се вижда искрата на пламъка на бунта. И този случай има милиони различни вариации. Самият Лермонтов е не по-малко прозорлив, когато пише следното:

„Хората, които страдат, обикновено са покорни, но когато сполучат да хвърлят оковите, тогава агнето се превръща в тигър, покорният става потисник и се отплаща стократно. Горко тогава на победените!“

Не е по-различно и казаното от Достоевски в „Дневник на писателя“

„Не докарвайте народа до отчаяние. Измъчен от безкрайни обиди и мъки, накрая той ще стане мъчител.“

Но народът вече е докаран до отчаянието. И всички знаят за това, което може да се случи. Граф Бенкендорф, един от висшите сановници на император Николай I, нарича крепостното право „барутен погреб“. В него той вижда основата на един безпощаден руски бунт след столетно угнетение. Десетилетия след него, някъде преди избухването на революцията от 1917 г., депутатът Маклаков ще пише, ще говори и ще се моли да се вземат мерки. Срещу революцията, която той нарича „революция на мъстта и гнева на тъмните ниски прослойки“. Всичко това е разбирано и от императрица Екатерина Велика, която казва как във всеки дом има железен нашийник и инструменти за мъчения. Господи, възкликва тя, колко безсмислено и безразсъдно общество. Колко много съм изтърпяла от него!

Някои могат да нарекат страданието и бунта скачени съдове. Други да кажат, че едното е последствие от другото. Вероятно и в двете има истина. Физиката и математиката служат за извор на добри метафори в литературата. Вярно е също така, че има голяма и неразривна връзка между избухването на угнетените маси в един стихиен бунт, който помита цели съществуващи строеве. По въпроса с Русия една от най-точните констатации може би е дадена от Михаил Бакунин:

„В руските селяни има една демонска и детска любов към огъня. Това се доказа по време на нашествието на Наполеон. Така, че е лесно те да бъдат убедени, че да изгориш именията на господарите е нещо разумно и богоугодно. Идват радостните времена на Стенка Разин и Пугачов. Да се приготвим за празника!“

В тази стихия „бесовете“ виждат възможността за необходимата им социална революция. Тяхното желание е да унищожат всичко онова, което е осветено от вековете на европейска цивилизация – собственост, семейство, религия, традиции – което според тях помага на неравенството и угнетяването на човека. В тази разрушителна сила те виждат златния шанс и възможност. И Достоевски вижда това. В „Бесове“ Шатов говори на Ставрогин, че няма разлика между зверството и подгива в името на благото на човечеството. Разколников в „Престъпление и наказание“ знае, че човешката природа казва не убивай. И той иска да надвие природата. Изтерзаните души наистина живеят с идеята за революция и че могат да изменят света, който те виждат като потисник. В резултат обаче на това, на този зловещ коктейл от безпросветност, мъки и собствени недъзи ще се роди един от най-зловещите експерименти в човешката история.

Младите революционери виждат себе си като Прометей, който носи огъня на човечеството. Достоевски обаче ги вижда по съвсем друг начин. За тях той им пише, че това са хора, които са „бездарни литератори, артисти без талант, адвокати без процеси, учени без наука, недоучили студенти“. Хора с големи амбиции и малко таланти. Те мечтаят за велика революция, бидейки продукт на общество, където „позорът и безсмислието стигат до гениалност“, както казва Ставрогин в „Бесове“. Те са ранните болшевики. Но и безкрайно прав ще е Херцен, който ще каже, че комунизмът е само преобразувана николаевска казарма. От една страна на „невидимата палка“ ще се скочи в друга страна на „невидимата палка“. Просто жандармът ще стане комисар от ЧК-ОГПУ-НКВД. А и самата революция ще е такава.

Революционерите в Русия, основно болшевиките, ще правят каквото могат, за да копират Френската революция. Но условията ще са различни. Русия не е Франция. Троцки непрекъснато ще цитира Дантон, а Ленин ще вижда в себе си Робеспиер, създавайки гротеска насред новите морета от кръв. И когато Горки ще пипа Ленин за съдбата на Великия княз Николай Михайлович, либерален историк, той ще каже „На революцията не ѝ трябват историци“. Така и с Лавоазие, който е осъден на смърт на гилотината. Той ще моли Робеспиер поне да му се даде още малко време, за да завърши своя научен труд. И ще получи отговор „Революцията няма нужда от твоята наука“. Самият Робеспиер също ще стигне до гилотината. И ще вика как наоколо няма революционери, а само бандити. След като той самият е изпратил всички на гилотината. „Революцията е като богът Сатурн. Тя изяжда децата си“.

Така и в Русия ще се разрази революцията. И тя ще има своят стихиен бунт, който болшевиките ще искат да превърнат в обществена хармония. И отново всичко ще е като в „Бесове“ на Достоевски, където Верховенски казва, че за общото щастие са необходими послушание и безличност. За да се достигне до това, отново по бесовската логика, следва да се мине през един нечуван разврат. Така ще стане и в Русия. Единното цяло на революцията, между февруари и октомври, ще покаже точно това. Болшевиките сами разбират как да се разнесе, но контролира пламъка. Те оставят интелигенцията, която не спира да празнува свободата от „проклетия стар режим“, да бъде руската жиронда. Но същата тази интелигенция до този момент в казвала и правила всичко, имайки пред себе си императорските щикове. Сега обаче тя се оказва една срещу другия със стихията. И нейните „бесове“ се оказват много по-слаби от другите „бесове“. В цялата тази зловеща картина, която ще развихри Иван Бунин, първият след години руски Нобелов лауреат, ще стене в редовете на своята книга „Окаяни дни“, а Александър Блок ще напише репликата „задъхваме се от отвращение“.

Другата част на историята е по-известна. Хроникьорството на руския смут в периода 1917-1923 г. може да отнеме безброй много страници. Както и неговото описание. Детайлите могат да станат обект на математическа статистика. Но те дават само числовия израз на революционния терор и разруха. Те посочват данни и цифри. Реалните поражения, това, което стои зад грижливо подредените и номерирани стойности, представлява една неизмерима по своя обем трагедия. Която обаче има своите причини, както има и своето следствие. Руската революция определено съумява да надхвърли всички дори възможни фантазии на френските революционери. Дантон обявява, че естествената граница на Франция е река Рейн. А болшевиките мечтаят за световна революция и не жалят никакви ресурси за нейното осъществяване. За да се разбере историческият процес обаче следва той да се разгледа в един по-цялостен контекст. Няма как едно явление да бъде изолирано в рамките на само един показател. В този ред на мисли – без знание за „бесовете“ на Достоевски няма как да се разбре защо и как е започнал „пламъка“.

Завършил право в Бургаския Свободен Университет. Член на института за дясна политика, автор на множество статии с историческа и философска тематика с акцент върху историята на русия и революциите

Share This