След 5 месеца Пловдив ще бъде „Европейска столица на културата“ – 2019 г, отдавна беше определена за година, в която един български град ще дели тази „титла“, заедно с един италиански. През няколко месеца темата става актуална с различни по вид и адекватност скандали, които се приписват като грешки на фондация „Пловдив 2019“, натоварена с организацията на мащабното събитие. Въпреки че общинската структура няма вина за много от критиките, които понася, шансът крайният резултат да бъде добър, е минимален. Годината като „Европейска столица на културата“ най-вероятно ще е провал, поради множество причини, които на няколко пъти организацията, градската управа и обществеността можеше да избегнат, но пропуснаха страхотни шансове.
Вероятно в следващите месеци ще слушаме много за този предстоящ провал – различни организации ще се опитват да привлекат внимание към проблемите. Възможно е тези неща да имат положителен ефект – културната политика на Пловдив и България няма да свърши в края на 2019 г. Все пак, ако говорим конкретно за съответния проект, трябва да сме наясно с хронологията на събитието и моментите, които предизвестиха този провал – и в какво всъщност ще се състои провалът.
Началото – кандидатурите и относителната свобода
Още в периода 2009-2010 година се заформят работата по кандидатурите на няколко български града, които ще се борят за титлата. До фазата на „елиминациите“ стигат 8 града, всеки от които има различна форма на управление. Конкретно в Пловдив е създадена общинската фондация „Пловдив – Европейска столица на културата“ (по-късно преименувана). По стечение на обстоятелствата – случайни или не, в организацията попадат кадърни хора, които създават добра основа, на която следващите екипи градят своя труд до успеха на кандидатурата. Всъщност именно това донесе и победата на Пловдив – умението всеки следващ екип да стъпва на работата на предния, както и случаят с това, че по някакви причини там попадаха ентусиазирани, кадърни хора. Всичко това – до успешния завършек и обявяването на града за победител, когато всичко се преобърна.
Още от началото обаче се загатна за тази опасност. „Пловдив – Европейска столица на културата“ и до днес е структура, която на теория се управлява от Общински съвет Пловдив, на практика – от най-амбицирания в общинската власт член. В едни моменти най-ангажиран със структурата беше заместник-кметът по култура Стефан Стоянов, а в други – кметът Иван Тотев. Някой хора от екипите, сменили се в „Пловдив 2019“ по-директно, други не толкова, загатваха за намесата на политически фигури в работата на експертите по култура във фондацията.
Така още в първите години на „Пловдив 2019“ се изредиха няколко директора, които бяха сменяни без видима причина, което затрудняваше работата на организацията. Всъщност причините бяха именно изразено несъгласие със засиления политически контрол. Въпреки всичко, организацията се радваше на известна свобода, най-голяма в периода на изготвянето на кандидатурата. Самото кандидатстване и надпревара се състоеше от три етапа – представяне на писмена апликационна форма, т.нар. „книга“, в която са описани различните проекти и други детайли, относно организацията на годината; гостуване на експертно жури, с мнозинство чужденци в съответния град-кандидат; както и презентация на живо пред това жури. На финала се представиха София, Пловдив, Варна и Велико Търново и Пловдив спечели с безспорно мнозинство, при това най-вече с гласовете на членовете на журито от чужбина.
Проблемите с политическата намеса обаче тлееха и само чакаха да се разгорят след този момент.
След победата – чистка
Още в първите месеци след обявяването на Пловдив за победител през септември 2014 г. започна пренареждането. Фондацията напуснаха главните ръководни органи, почти целият артистичен екип, създал програмата, преструктурирана беше и управата, като начело застана кметът Иван Тотев – в противовес на описаната в печелившата кандидатура структура, в която изрично е записано, че Управителният съвет ще се управлява от независима фигура, без в него да има мнозинство от политически фигури. В действителност почти през целия период на съществуване на фондацията, мнозинство в Управителния съвет имат общински съветници или лица, близки до управляващото Пловдив мнозинство от ГЕРБ.
Така между решението на журито от септември 2014 г, до официалното потвърждаване на това, че Пловдив ще бъде европейска столица на културата от май 2015 г, целият състав на организацията бе подменен, а основни принципи, залегнали в успешната кандидатура бяха потъпкани. Сигналите, които имаше с поредицата уволнения в първите години съществуване на „Пловдив 2019“, бяха пренебрегнати от пловдивската общественост, и така „превземането“ на успешния проект стана факт.
Дори тогава обаче мълчанието на обществеността продължи. Еуфорията от победата някак замъгли всички сигнали. Любопитен детайл е, че края на 2014 г. беше времето, в което пловдивската общественост се бореше и всъщност се пребори срещу бутафорния проект за надстрояване на античната крепост „Небет тепе“. Доколко и дали това е повлияло обществената енергия да се насочи в друга посока може само да се гадае, но – донякъде и свързано с протести в тази посока – управата на организацията беше подменена от политически фигури. От този момент всички решения се вземаха от кмета Иван Тотев и донякъде от зам.-кмета Стефан Стоянов.
Интересни събития настъпиха и в края на 2015 г, когато се проведоха и местните избори. Иван Тотев спечели с минимална преднина пред Славчо Атанасов и си осигури втори мандат. Тогава той смени от поста зам.-кмет Стефан Стоянов и назначи Амелия Гешева, дългогодишен директор на „Старинен Пловдив“ („Стария град“ на Пловдив) която към момента достигна и до поста зам.-министър по културата. На нейно място като зам.-кмет по културата в Пловдив в момента е транспортният инженер Александър Държиков.
Така с няколко размествания Иван Тотев си осигури почти еднолично управление на проекта, който, безспорно, носи много политически позитиви. Всеки пловдивчанин е горд с титлата „Европейска столица на културата“ и експлоатирането на тези позитиви не е неочаквано. По-неприятно бе мълчанието на много хора, останали във фондацията, които надигнаха глас чак, когато беше твърде късно.
Националните скандали с Тютюневите складове
В следващите години Пловдив стана обект на нападки поради няколко „инцидента“ – събарянето на един тютюнев склад, и няколко месеца по-късно пожар в няколко други. Кварталът със 100-годишните огромни тютюневи складове, донесли икономическия просперитет на Пловдив по време на Царство България, е невралгична точка – близо до центъра на града, но напълно запустяла и дори опасна. Романтиката им стана причина те да се включат в кандидатурата на Пловдив като място, чието възраждане може да стане чрез култура.
Събарянето на тютюневия склад на ул. „Одрин“ 8 бе спряно от граждански активисти, направили жива верига пред багерите. Складът все още стои в същото състояние, полусъборен и опасен. Членове на „Пловдив 2019“ дори застанаха на жива верига, но в последствие не заеха позиция против некомпетентната реакция на Община Пловдив и покойния главен архитект Румен Русев, които не са реагирали срещу разрушаването на склада. По време на последвалите разследвания стана ясно, че кметът Иван Тотев е знаел за събарянето седмици по-рано, но е премълчал това пред обществеността.
През лятото на същата 2016 г. – малко повече от 12 месеца след официалното одобрение на Пловдив като „европейска столица на културата“ – бе и известният голям пожар, унищожил 2 от легендарните складове на вероятно най-големият български дарител Димитър Кудоглу, както и още 2 големи сгради в съседство.
Фактът е, че „Пловдив 2019“ или проектът „Европейска столица на културата“ сам по себе си няма вина за тези събития. Ако разнищваме историята, неглижирането и унищожаването на тези места може да се проследи до отнемането им от законните собственици още в първите години след преврата от 9 септември 1944 година. Фондация „Кудоглу“ е закрита и тютюневите му складове вече не са работили за да носят печалба на безплатната болница в центъра на Пловдив. Променящата се икономика, на която социалистическите планировчици не са могли да реагират, води до там още в края на 80-те години много от тези сгради да пустеят, а пловдивските архитекти да мислят концепции как да ги запазят и възродят.
Именно в този исторически контекст разсъждава и фондация „Пловдив 2019“. Трудът им обаче не доведе до никъде. След победата ужасно бавната бюрокрация и проблеми, създавани именно, поради промяна на посоката на организацията след 2015 г, строгият и неадекватен контрол над експертите в „Пловдив 2019“ от страна на политическата управа доведе до там в тютюневия квартал да не се случва абсолютно нищо. Освен няколко частни инициативи, несвързани с общинската фондация, единственото което се случи, е днес в един от складовете да се пренесе част от администрацията на „Пловдив 2019“, а други пространства в същия този склад да се използват за изложби. Тези пространства обаче са в напълно неадекватен за изложби вид и един чудесен проект, който се провежда в момента – Digital Ecologies, изглежда далеч от вида, който трябва да има.
Проектът с Тютюневите складове всъщност бе един от т.нар. “Flagship” проекти. Пловдив успя да спечели кандидатурата именно с прекрасно представените от екипа през 2014 г. проекти-знаменосци. Един от тях бе групата проекти, свързани с Тютюневите складове, а другите бяха – възраждане на големия парк-остров на река Марица Адата, организиране на Биенале за съвременно изкуство, както и подобряване на инфраструктурата, достъпът до култура и изобщо стандарта на живот в сегрегирания пловдивски ромски квартал Столипиново, както и възстановяването на изоставеното „Кино Космос“, спасено от граждански активисти от разрушаване.
Тези неща може да ви изненадват, предвид множеството културни събития, за които сте чули в последните години в Пловдив – музикалните концерти, фестивалите в Капана, събитията One Architecture, Dance и Design Week, Оперните фестивали, Нощта на музеите или нещо друго. Но всичко това е или част от по-малките и по-незначителни проекти в Апликационната книга, или изобщо не е загатнато в кандидатурата. Основната причина е, че част от тези събития са неща, които се случват от дълги години в културната сфера, а съвсем изрично категорично подчертано в проекта „Европейска столица на културата“ е, че събития от регулярния културен календар нямат никакво значение за успеха. Целта е да се направи нещо ново, различно, което да промени средата. Това, което се случва в момента е обратното – най-много средства се пренасочват за мащабни събития, които нямат траен ефект и не кореспондират с концепцията „Европейска столица на културата“, като например грандиозните рок концерти, финансирани с няколко милиона лева от бюджета на проекта.
Единственото, което действително се промени за този период бе вида на квартал Капана. Безспорно огромна заслуга за това има градската управа и това няма как да се отрече – което не променя провала в самата културна политика. Капана обаче се разви като чудесно място за туризъм, за заведения, там съществуват и някои малки магазинчета с ръчно изработени неща, има ги и галериите, но общата картина е, че заведения и барове изместиха културата. А проектът, заради който Пловдив спечели, предвиждаше точно обратното. Капана днес е чудесно място, което привлича хора, развива бизнеса и носи много икономически ползи на Пловдив, но по никакъв начин не кореспондира със заложеното в Апликационната кандидатура на Пловдив през 2014 г. От гледна точка на „Европейска столица на културата“, Капана е провал.
Що се отнася до останалите Flagship-проекти, там дори нищо не се случва. Поради тежките институционални забавяния, работа – почти символична – по проекта за преобразяването на остров Адата в т.нар. „държава на артистите“ не се случва. Ограничените от гледна точка на „въображение“ и артистично мислене политици-ръководители в Управителния съвет не успяха да продължат работата на екипа от 2014 г, и проекти на острова почти не се случват. Като основен проблем там се сочи „частната собственост“ на територията на острова, което е нелеп аргумент. Частна собственост е, например тютюневия склад, който в момента е основен офис и изложбено пространство на „Пловдив 2019“, както и десетки други сцени в града – това не пречи там да се случват постоянно множество културни събития.
Проектът за Биенале на съвременното изкуство също бе умишлено спиран, поради постоянното напрежение между организацията „Изкуство днес“, която целеше неговото реализиране. Стигна се и до момента, в който „Изкуство днес“, спасила през 90-те „Баня Старинна“ от разрушение и превърнала я със собствени сили в един от водещите български културни центрове, бе изгонена от там. Центърът „Баня Старинна“ бе предаден на управление на Градската художествена галерия и от около 1 година не е напомнил по никакъв начин за това, че е едно от най-качествените арт-пространства в България. Напротив, там бе извършен доста нескопосан ремонт, опасващ сградата в кабели за осветление, загрозяващ автентичната турска баня. Чак преди няколко седмици там се настани втората част от споменатия по-горе проект Digital Ecologies, отново проект на „Изкуство днес“, който припомни за качеството на Банята. Конфликтът – основно поради факта, че организацията заема граждански позиции по редица въпроси – обаче доведе до там Биенале, организирано от „Изкуство днес“ да не се случи.
Скромни ще бъдат и резултатите от проекта „Махала“, свързан с ромския квартал Столипиново. Той започна твърде късно, а подкрепените проекти там не са достатъчно мащабни, като се работи на парче, а не окрупнено в една обща програма, както бе заложено в Кандидатурата. Причината – отново политическия произвол от управленците. През лятото на миналата година този проект – към лятото на 2017 г. също изключително забавен от административен произвол – стигна до новините. Идеята за издаване на книга, в която да бъдат събрани резултати от проучванията и интервютата на екип антрополози, които да са в полза на артистите, които ще работят в квартала, предизвика скандал. Първо – в общинския съвет, поради напълно неадекватната политическа опозиция на ГЕРБ, нямаща никаква представа какво е „Европейска столица на културата“, а след това и от самите ГЕРБ, неспособни да защитят финансирането на този проект. Крайният резултат от скандалите под мотото „защо даваме пари за култура на циганите“, доведе до оставката първо на Манол Пейков – управител на едно от най-добрите български издателства „Жанет-45“, част от УС на „Пловдив 2019“, а след него и на няколко от т.нар. “гражданска квота“ в този Управителен съвет, сред които водещи бизнесмени без никакви политически амбиции, като Любозар Фратев.
Също през лятото на 2017 г. Пловдив пропусна и шанса да получи един качествен и адекватен културен център на мястото на старото „Кино Космос“. Историята на сградата е дълга, но в сбит формат е следната – емблематичната общинска сграда е обявена за събаряне, но това унищожение е спряно от граждански активисти по законен ред. Те започват и акции по възстановяване на киното, като първо го почистват от събралите се през годините боклуци, след това започват да организират събития вътре, напълно безвъзмездно. Цялото това прераждане е може би най-впечатляващото нещо за журито, оценяващо Пловдив за Европейска столица. Тези активисти се официализират като Колектив Кино Космос, който изработва и бизнес план за възраждане на сградата. Отново, след огромно забавяне от страна на мудната общинска власт и труден достъп до общинската управа, Колективът, след поредица предупреждения, прекратява дейността си, и днес сградата пустее, като със сигурност ще посрещне 2019 г. в стария си неугледен вид.
Преди няколко седмици един малък и напълно незначителен случай предизвика нова вълна недоволство в тесен кръг културтрегери – отхвърлянето на кандидатурата за проект от фондация „ЕДНО“, организатор на One Dance Week, според който в Пловдив трябваше да пристигне спектакъл от танцовата компания на покойната и легендарна танцьорка Пина Бауш. Директорът на организацията Асен Асенов изрази разочарованието си от отхвърлянето на проекта, като във Фейсбук постове загатна, че това отхвърляне не е изцяло по обективни критерии, а има и други, неназовани, причини.
Ако изреждането на хронологията на тези скандали ви е досадила, тя е досадила и на огромната част от Пловдив. Основният проблем обаче е именно, че те минаваха като любопитни новини, и никой не заемаше позиция да защити този, който актуално бе отстраняват от културната сцена от съответната политическа фигура. Чистката продължаваше, като политическата власт успешно (умишлено или не) поддържаше враждата между различните културни оператори. Така никой не защити никого в нито един момент. При първата вълна уволнения в края на 2014 г. и началото на 2015 г, когато самият екип на „Пловдив 2019“ бе подменен, всички си мълчаха. Когато проектите очевидно не се случваха и целите 2015 г. и 2016 г. бяха загубени в безсмислено тъпчене, всички си мълчаха. Когато организацията „Изкуство днес“ беше изгонена от „Баня Старинна“ и съответно Центърът за съвременно изкуство – съсипан, всички си мълчаха. Когато Манол Пейков бе изгонен – също, както и когато Колектив Кино Космос спря дейността си. Така днес – когато фондация „ЕДНО“, с право или не, недоволства против отхвърлянето на проекта за гостуване на компанията на Пина Бауш – вече няма никакво значение кой ще се обади – чистката е изцяло завършена.
Културните среди не успяха да защитят себе си, а политическите фигури в лицето на пловдивската градска управа, успяха много умело да си изиграят картите и днес да ръководят целия проект „Европейска столица на културата“. Това е и причината самият проект да бъде провал, за което загатнаха – а в някои специфични сфери на работа казаха и в прав текст – в последния си доклад т.нар. мониторингов екип от европейски експерти, натоварен да следи за изпълнението на „Европейска столица на културата“.
