Мислих дълго относно “превеждането” на романа “Под Игото” на съвременен български език. И стигнах до извода, че това е абсурден акт. Казвам го с най-ясното съзнание на човек, който като ученик седеше пред непознатите думички във всеки втори абзац имаше проблем с някои думи. Тогава мислех, че това произведение няма голяма стойност, защото се чете трудно. И това са нормални детски разсъждения.
Един зрял човек, би следвало да осъзнава, че авторът е осъществил подбор на думите с цел да пресъздаде образи и разговори по определен начин. Промяната на думи и заместването им с цели изрази, просто унищожава създаденото от твореца.
Това е като да вземем една класическа творба в музиката и да променим някои ноти, съгласно съвременното ни разбиране за музика. Или да поправим някоя велика картина, защото образът би бил по-близък до съвременното ни възприятие.
Една творба е най-ценна, когато е автентична.
Все пак произведението има и историческа стойност. Използваният език е бил характерен за времето си – харесва ни или не, нашите предци са използвали турцизми. Ако един ученик не разбира изразите, тук е мястото на учителя, който да обяснява. А използването на характерният за онова време говор е най-силният инструмент за създаване на чувството за времева дистанция и усещането за автентичност.
Сблъскването с произведения от предходни епохи несъмнено очертава различия между съвременното и предходното. От този сблъсък се ражда по-доброто историческо познание и развива критичното мислене, защото по природа индивидът се опитва да сравнява и да оценява. Превеждането на съвременен език на практика е нищо повече от профанизиране.
От друга страна, трябва да приемаме действителността такава каквато е.
Ние сме били част от Османската империя. Това се е отразило на езика. Въвеждали сме френски, руски, английски и какви ли не други изрази и тогава, и сега. Истината е следната – понякога тези чуждици помагат да се изразим по-добре. Както в българския език има думи, които нямат аналог в други езици. Това не застрашава богатството на родния език и е нещо нормално.
Да, днес понякога прекаляваме. Използваме чуждици, макар на родния ни език да има алтернативи. Това е съвсем друга тема и причините са съвсем други. Защото съществува и другата крайност – опитите да заменяме чуждици, за които нямаме алтернатива на български. Тези опити често дават комични резултати.
Тук говорим за друго – опитът ни да заменим именно онези думи, които хората са чувствали по-близки, които са били част от действителността и бита на хората.
Романът е претърпял достатъчно промени след езиковата реформа на Българската комунистическа партия.
Тази реформа вече е оставила своето петно, но е следствие на масова промяна на езика и нормите в българския език. Сега се прави “превод” без да има никаква необходимост. И ако противопоставянето срещу смазващ режим е било немислимо, то сега имаме свободата да оценяваме свободно и да избираме. Призивите за оттегляне от пазара и едва ли не “забрана” са също толкова абсурдни и нелогични. Особено от страна на самоопределящи се като “консерватори”. Защото консерватизмът трябва да лежи на 3 фундаментални принципа – патриотизъм, християнски ценности и капитализъм.
Когато частно издание реши да “преведе” нещо на съвременен език, то има правото да се опитва да го наложи на пазарен принцип. Наша (на хората, които не одобряват, предимно консерватори) е да изтъкваме аргументи и да убеждаваме, а не да призоваваме за “забрани”. Защото в противен случай поставяме под съмнение увереността в собствените си аргументи. И по-лошото, би било погазване на един от трите фундамента, връху който лежи целият ни мироглед.
