Често наричаме 24 май „най-българския празник“: Денят на светите равноапостоли Кирил и Методий – създатели на славянската писменост, предтечи на българските книжовни школи, „новатори“ в християнското богослужение през 9-и век.
И въпреки това парадоксално тази дата не е официално поставена най-високо в българския национален календар – национален празник на България продължава да е 3 март (макар в последно време да дискусиите в посока замяната му с 24 май да стават все по-интензивни).
Нямаме за цел да оспорваме основанията 3 март да е национален празник. Има ги, но нека посочим защо днешната дата е още по-подходяща – като припомним мащаба и дори величието на събитията от втората половина на 9-и век, които обобщаваме като „делото на светите братя“. Мащаб и величие, които сякаш подценяваме.
И така, защо 24 май следва да е българският национален празник, а не 3 март?
Преди всичко, разликата е в адресата на двете исторически събития.
Санстефанският мирен договор, подписан на 3 март 1878 година, има регионално значение за Балканите – Румъния и Сърбия са признати за независими държави, а Черна гора увеличава своята територия; официално България дори не е спомената в текста на договора, но на практика се приема, че с него се възстановява българската държавност.
3 март символизира нашето Освобождение, но акцентът тук не е толкова върху „Освобождение“, колкото върху „нашето“. Колкото и да е значимо за нас (и респективно напълно релевантно за избор на национален празник), това събитие си остава „за местна консумация“ и поради тази причина не издържа в конкуренцията с 24 май.
В противовес, делото на братята Кирил и Методий респектира със своята универсалност. В България се създава продукт*, който се ползва и от останалия свят (или поне от немалка част от него) и така надхвърляме собствената си сянка. И тук не става дума само за кирилицата, макар и тя сама по себе си да е достатъчна. За да онагледим с разбираем пример, нейното създаване в онези времена има такъв ефект за света, какъвто сега би се получил, ако в България се изобрети изкуствен интелект, съпоставим с ChatGPT. Или ако по време на Covid пандемията страната ни бе разработила и пуснала на пазара ваксина, конкурентна на продуктите на „Пфайзер“ и „Модерна“.
В добавка към това създадените по онова време в България книжовни школи (Преславска и Охридска) се явяват сред много малкото научни центрове, действащи тогава – на практика другите са всичко на всичко Магнаурската школа в Константинопол и „Домът на мъдростта“ в Багдад, столицата на Арабския халифат. Първият средновековен университет в Европа е създаден в Болоня близо два века по-късно, Ватиканската библиотека – чак в средата на 15-и век. А счупването на „триезичната догма“ (Библията да се пише само на еврейски, гръцки или латински език) представлява огромна революция за времето си – нещо, което в днешни дни е доста трудно да осъзнаем.
Друга съществена разлика между 3 март и 24 май е в позиционирането ни. По отношение на Санстефанския договор ние сме „обект“ – други правят нещо, което има значение за нас. Докато при Кирило-Методиевото дело сме „субект“ – България участва активно в процесите, които в крайна сметка се превръщат в български цивилизационен принос към света.
Нещо повече: 24 май се отнася към един от много редките случаи в историята, когато България налага дневен ред на останалия свят. Почти през цялото си историческо съществуване ние сме в сянката на една или друга империя. Което неминуемо се отразява на народопсихологията ни, оттам и на националното ни самочувствие, а като следствие и на решенията, които вземаме като народ.
Кирило-Методиевото дело обаче се явява красиво изключение.
Авторитетът на един народ (през 9-и век е абсурдно да говорим за нации в смисъл на тяхното съвременно разбиране) може да се изразява в отхвърлянето на чужда доминация, но много по-ярко блести, когато със своите действия той пренарежда международното статукво. Когато „удря по масата“ на геополитиката и всички останали млъкват. Колко такива примери можем да дадем от нашата история? Кирило-Методиевото дело, краткотрайното превръщане на Търново в „трети Рим“, докато Константинопол е завладян от кръстоносците през 13-и век, а столицата на Второто българско царство е безспорен хегемон е региона, спасяването на евреите през 1943 г, в някаква степен Съединението през 1885 година.
Ако смисълът на националния празник е да подхранва националното самочувствие (а едва ли има причини да смятаме друго), какъв по-подходящ повод можем да намерим от това, което 24 май символизира?
П.П. Докато пишех тези редове, българският писател Георги Господинов спечели престижната международна награда „Букър“ за своя роман „Времеубежище“. Символично, светът призна българската писменост в навечерието на нейния празник…
*Историческата истина от втората половина на 9-и век е, че братята Кирил и Методий са поданици на Източната римска империя (популярно наричана Византия) и нямат досег с България – тяхната дейност е основно във Великоморавия (днешна Чехия), а създадената от тях азбука се нарича глаголица; кирилицата, която ползваме днес, е дело на техния ученик Климент Охридски. Тези детайли обаче не омаловажават нито българския принос в делото, нито „българския“ характер на датата 24 май. Изборът на национален празник включва не само история, а и символика (често и митология).
