fbpx

НОВО

Макрон срещу Ердоган на геополитическата арена

Влошаването на отношенията между Турция и Франция не е моментен неврологичен спазъм. Напротив, напрежението между Реджеп Ердоган и Еманюел Макрон е последователно и структурно. Публичната реторика, с която всеки един от двамата държавни глави деградира другия, е само...

Макрон и ислямизмът (между ереста и безбожието)

Често съм се питал кое е по-страшно: да славиш Бог по изопачен начин или съвсем да отричаш съществуването Му. Въпросът е интересен и важен. Някой ще каже: по-добре да почиташ Бог, все едно как, отколкото да Го отричаш. В този ред на мисли хората могат да се разделят...

Освежаване на страховете

Преди тракаха със зъби пред телевизора при десет умрели дневно, сега при сто отиват на другия каналСтраховете не са вечни. Когато мине време и свикнем с тях, те губят смразяващата си власт над умовете и започваме да ги разглеждаме като нещо сравнително обикновено....

Културни войни: Тирания в името на толерантността

Нашият автор Владислав Апостолов гостува в „Политически НЕкоректно“ по Българското национално радио. Цензура, индоктринация и идиотокрация. Парализираща пропаганда, мазохизъм, умопомрачен либерализъм, улично насилие и унизителни изяви на преклонение и подчинение към...

Бюджет 2021 е крайно разочароващ

Както стана традиционно, през октомври правя анализ на проекта за държавния бюджет за следващата година. И това, което мога да кажа за Бюджет 2021 е, че е най-лошия правен през последните години. Проектът изобщо не включва антикризисни мерки, предвижда хаотични...

Сънят

В момента в Република Северна Македония тече най-масивната и яростна антибългарска кампания от десетилетия. Отново се чуват думи като - „бугари фашисти“, „бугари татари“ и „бугарска окупациjа“. Всекидневно по всички медии се разпространяват статии срещу България,...

Опасната победа на лявото в Европа

Вече лъсна как доминиращата симбиоза между либерали, зелени и социалисти чрез подмолни политики определят живота на стотици милиони и бизнеси за трилиони Атаките за отсъствието на медийната свобода у нас са тотални кьорфишеци Семейството като основно ядро на...

Невиждана цензура в САЩ: ето как Фейсбук и Туитър премахват информация за корупция, свързана с Джо Байдън

Корупционен скандал разтърси САЩ броени седмици преди изборите. Прочие, нали не си мислите, че само в България политиците са цъфнали и вързали и че само за тях се вадят предизборно кални компромати? Човешката природа си е една и съща навсякъде, следователно корупцията...

Проклятието на Ердоган е неговото спасение

Те са като двете страни на Истанбул, разкрачил се върху Босфора, с европейска и азиатска част. Кемал Ататюрк и Реджеп Ердоган изглеждат така, че сякаш не могат да съществуват в едно изречение заедно. Като ръката на първокласник, която отхвърля пунктуацията и враждува...

Енергийната ефективност: Поредният писък на европейския социализъм

В Брюксел сметнали, че за да постигнат целите на Зелената сделка, Европа трябва да инвестира 275 млрд. евро годишно за обновяване на сградите до 2030 г. Разбира се, бързо се сетили, че хората доброволно тези пари няма да ги вкарат в изолация и измислили поредната нова...

Позитивна теория за България

Време за четене: 5 мин.

В България доминира една „негативна теория“ за страната ни – какво тя не „трябва да бъде“. Не трябва да е назадничава, не трябва да е бедна, не трябва да е корумпирана, не трябва да е „ориенталска“, не трябва да дава шанс на тарикатите за сметка на училите и можещите и още, и още…

Визията обаче затова каква „трябва“ аджеба да бъде България – тази визия отсъства, а където се появява, то рядко се заформя нещо като масов консенсус по облика ѝ. През последния век и половина у нас се завихря един постоянен водовъртеж от сблъскващи се разкази за това как трябва да си върнем една или друга територия, да прегърнем една или друга геополитическа ориентация и идентичност, да наложим един или друг „модел“ съобразно вкусовете на политико-интелектуалния и икономически елит на деня. Това, че сме „малки“, често пъти е повод за тежки национални комплекси, а ъгълът под който се възприема тази даденост на политическата география и историята – е остро негативен.

Фокусът върху какво „не трябва“ да сме, вместо ясния дебат върху това какво „трябва“ да сме, е пагубен и порочен. Само позитивна и ясна „теория“ за посоката на развитие, само идеалът, към който се движим, могат да мотивират обществото ни към положителни промени и прогрес – както социокултурен, така и икономически.

Естествено, някои от промените са на ниво манталитет и култура, други са чисто административни и касаят публичните финанси и регулациите, а трети – те изискват ясна идентичност и ориентация къде се намираме на глобалната международна арена. Както осъзнаване колко е важно да използваме ключовото си географско положение – икономически и геополитически, – съблюдавайки основните стълбове на националната ни сигурност.

След векове на мачкани и потискани първенци от Османската империя и след насилственото унищожаване на интелектуален и стопански елит в периода последвал 9-ти септември 1944 година – егалитаризмът се е закодирал дълбоко в народностното ни ДНК. Равни в мизерията няма как да бъде мото за нищо положително, а опитът равенството да се наложи като висш етичен критерий, унищожава меритокрацията – връзката между делата и успеха, – а оттам и здравите устои на обществото. Започнали сме да приравняваме естествената йерархия от успели лидери във всяка сфера с фалшивите герои на политическото схемаджийство и анатемосваме като калпави и едните, и другите. Приемаме алчността за бич, неосъзнавайки че, за да стане някой богат на пазарен принцип, трябва да задоволява нашите желания и вкусове – да ни е полезен, за да му дадем парите си. В този смисъл бъркаме алчност със завист – при първото даваш повече, за да получиш повече, при второто – искаш чуждото, без да си мърдаш пръста. Промяната на манталитета ни към приветстване на „успеха“ като шанс за по-добро бъдеще на всички ни – това е ключова културна битка, която вероятно ще отнеме десетилетия.

Децентрализация. Това действително е шансът за по-добро управление. Инструменти и средства за правене на политики – да се трансферират безвъзвратно от национално към местно/общинско ниво. Проблемите да се решава по-близо до хората, а не от всезнаещ и планиращ център – далеч от местната реалност на терен. Грешките да са локални, а не национални. Добрите практики в една община да създават условия на градивна конкуренция за останалите, привличайки хора и инвестиции. Корупцията да е по-лесно забележима и доказуема. Ресурсът да се разходва за реалните проблеми на хората, които сами знаят кои точно са истинските им проблеми. Все по-голяма част от събраните данъци – да се харчат там, където са изкарани доходите. Да се окуражават местните общности, движени от самоинициатива и естествени човешки връзки, а не да просто да „се спускат“ решения и политики отгоре. Да се поощрява така нареченият, но позабравен в ЕС „принцип на субсидиарност“ – проблемите да се решават по-близо до мястото, на което възникват, дори заради знанието за спецификата на условията. Рецептата: реална законова и финансова децентрализация. Иначе казано: универсално право и локално прилагане.

Вместо проблем, малкият ни размер е нашата сила. Тежките и тромави империи винаги се сгромолясват под напора на задълженията, административното си бреме и разходите за оръжие и завоевания. Обратно, малки, но гъвкави и пробизнес юрисдикции са много по-трайни, предсказуеми и чувствително по-хубави места за живот. Андора, Лихтенщайн, Люксембург, Швейцария, Сингапур, Монако, Северна Ирландия – примерите за предимствата на малките, но „умни“ нации са не един и два. Въпрос на перспектива. Ниски данъци, безапелационна защита на частната собственост и живота на гражданите, повече стопанска свобода – това са простите стожери на успешните социоикономически модели.

Дипломатическа гъвкавост и неутралитет на международната арена. Изправяме се сами срещу Великите сили при Съединението от 1885 г., проявявайки изключителен дипломатически нюх: Русия в случая е срещу нас, залагайки на Сърбия в очертаващото се вече ясно противоборство между Австро-Унгария и Санкт-Петербург през втората половина на 19-и век. А княз Батенберг е в тежък личен конфликт с руския император. Това е точният дипломатически момент и прозорец, в който Австро-Унгария и Великобритания да „погледат на другата страна“ за нарушаването на баланса на силите на Балканите и да предупредят заплашително Османската империя да не допуска кръвопролития. При Независимостта от 1908 г. – отново улавяме момента, използвайки анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария и постигаме целта си в отличен исторически процеп, когато прожекторите са насочени към „Босненската криза“, а ние сме се промушили между иглени уши. През Втората световна война – цар Цар Борис III далновидно и националноотговорно не изпраща армия на Източния фронт срещу СССР, лавира умело пред изнервения Хитлер и дебалансира постоянно стратегиите както на немците, така и на руснаците, осуетявайки агресивното им нахлуване и неизбежното опустошение на родината ни. Исторически може се говори много дали сме от правилната страна на сблъсъците, но в историята няма „ако“ – и ние сме платили цената за грешките си. Дано да сме си взели и поуките, а те най-общо гласят, че мирът глобално и в региона е свещена крава, която трябва да пазим като зениците на очите си.

Традициите, историята, езика, културата, споделената памет и усещането ни за общност – само те ще ни помогнат да пребъдем, както е ставало досега – независимо от всичко – през вековете. За разлика от други велики народи, които отдавна са изчезнали или са претопени. Без да пречат на промяната, нашето културно-историческо наследство и минало само ни правят по-здрави и устойчиви – просто защото стъпваме на раменете на гиганти. А позитивната теория – само ще ни помага да виждаме по-надалеч от злободневието на днешния ден.

Оригинална публикация в Труд

Споделете чрез

Предишен

Следващ