В събота стана дума за това как от ново, по-високо ниво на обобщение някои наглед различни неща започват да изглеждат еднакви. Например участниците в състезанието за властта. В събота казахме:
„Но в същината си всички властници (поне в днешния демократичен свят) са едно и също – групировки на щурм към публичния ресурс. Има разлики. Разбира се, че има разлики, но за това ще говорим може би идния понеделник“. И ето че вече е „идният понеделник“.
С какво е характерна гледната точка, с какво е особено нивото на обобщение, от което направихме въпросното изявление? От него нещата изглеждат така:
Първо. Колкото по-ляв става светът, толкова по-голям става публичният ресурс, тоест богатството се превръща от частно в общо, като по природата си общо е и богатството на транснационалните корпорации, защото бордовете и общите събрания на акционерите са достатъчно деперсонифицирани органи. Далаверата не е да притежаваш богатството, а да го управляваш от името и за благото на общността. Твърде лицемерна постановка, която пак води до лично обогатяване, само че доста по-крупно и най-вече доста по-безотговорно в сравнение с класическия капитализъм. От това наше ниво на обобщение всички претенденти за властта са просто групировки с амбиции към публичния ресурс.
Второ. Медиите. Отново от нашето ниво на обобщение тяхната задача не е да информират или дезинформират, не е да коментират и анализират, не е да възпитават и пропагандират, а единствено да дефинират кастите, за което също писахме миналата седмица. И то не всички касти в тяхната цялост, а само кастата на работниците и слугите, като я разделят на две нови и донякъде измислени касти, условно наречени коректни и некоректни, водачи и следовници, шматки и тарикати. В изпълнение на тази своя функция медиите изпълняват и основната си мисия – да присъдят (или отрекат) сертификат за политкоректност, според който единодушната публика си прави извода кой върви в крак с прогреса и кой слага прът в неговите колела.
Трето. Социалните мрежи. Писахме и за тях. Безспорно те са вид медия както в своята цялост, така и в дейността на всеки един човек, правещ чрез тях публични изявления все едно по каква тема. Социалната мрежа е село с много колиби и много покриви. Всеки може да се качи на своя си покрив и да извиси оттам глас, сигурен, че поне неколцина други ще го чуят и вероятно ще го аплодират, което на първо време е предостатъчно за самочувствието му. От тази гледна точка социалните мрежи са трибуна и това е единствената им мисия, единствената им стойност. Всичко останало паразитира върху „трибунността“ на социалните мрежи – маркетинг, реклама, социология, пропаганда, хейт, тролове, измами – ако я няма „трибунността“, всичко това би било безсмислено, не би имало нито носител, нито публика.
Тоест от това ниво на обобщение нещата се оказват простички и еднакви.
Но на практика те не са, защото ежедневно-битовото ниво на обобщение е много по-ниско. Обаче то ни засяга, така да се каже, в оперативен план, то е което ни наранява, него усещаме и според неговите правила в крайна сметка живеем. От по-високото ниво на обобщение конкурентите за властта са еднакви, но от оперативното, от това, на което стоим всеки ден, те не са. По някои показатели даже са антагонисти в анатомичен, а не в литературоведски смисъл (в анатомията антагонисти са мускули, които действат един срещу друг – да речем екстензори и флексори, – докато в литературната теория антагонисти са отрицателните герои първоначално в античната драма, а после и в други видове произведения). Така или иначе партиите, които се домогват до властта може да си приличат по своята лакомия и неудържим порив да се докопат до разпределението на публичния ресурс, но по други признаци се различават и именно на тези разлики се основава демокрацията със своите парламентарни и всякакви други избори.
По какво се различават? По много неща. Например по схващането си за дефицита. От времето на Муравей Радев всички управления у нас се придържат към фискална дисциплина, което води до сравнително малък дълг. Напоследък философията е друга, леко кейнсианска, каквато вероятно преподават в Харвард, знае ли човек! Според тази философия в дни на недоимък не бива да се затягат коланите, а да се взимат много заеми, да се харчат, да се потребява, да се щрака с пръсти, пък после – каквото сабя покаже. Послето не е грижа на кейнсианците, защото после тях няма да ги има, поне това е ясно. Ще харчат откраднатото с надежда да им стигне до края на клетите им дни.
Има и много други разлики, но за мен важна и определяща е една и според нея правя политическите си избори – схващането за божествената санкция върху властта, доколко една власт наистина приема, че над себе си има и друга власт. Ако щете ме пребийте, аз така правя политическите си избори. И докато се чудех как да онагледя всичко това, онази, другата власт над избраната от нас, ми показа чрез едно знаково изказване на правосъдния министър Надежда Йорданова в „Панорама“ миналия петък. Тя определи основаната задача на правителството, онази задача, която е над битовото дребнотемие, със следните думи:
„Правителство има готовност, кураж, гръбнак да предприеме всичко необходимо, така че да започне необратимият процес на възвръщането на усещането за справедливост в обществото…“.
И добави, че „на всеки един от нас справедливостта трябва да му се случва постоянно“. Хубаво. Процес на започване на завръщане – достойна мисия за всяко правителство. Не е лошо при една правилна дефиниция на понятието „справедливост“, защото историята познава системи, според които и концлагерите са форма на справедливост.
Какво да разбираме обаче ние с вас под „справедливост“?
Справедливостта е практическото приложение на правдата, а правдата е това, към чието върховенство трябва да се стремим вместо към върховенството на закона, защото законите се пишат от хора, а хората в повечето случаи не са читави. И все пак правдата е в тясна връзка със закона, но не само с човешкия закон.
Няма да се уморя да повтарям, че в нашия живот действат три групи закони. Първата е естественият нравствен закон, с който се раждаме, от който черпим представите си за добро и зло и чийто вътрешен глас наричаме „съвест“. Следващата група закони е богооткровеният закон, тоест свещеното Писание (Старият и Новият завет), свещеното Предание (практиката на Църквата), учението на светите отци и постановленията на седемте вселенски събора. Третата група закони са човешките закони и включват цялото човешко законодателство, както и цялата юриспруденция. Когато тези три групи закони са в симфония, казваме, че е налице справедливост, дори се осмеляваме да кажем, че тържествува Правдата. Когато между тези три групи закони има противоречия, тогава справедливостта отстъпва и правдата е уязвена.
От формулировката на правосъдния министър можем да останем с впечатление, че справедливостта е някакво субективно чувство, което народите имат право да изпитат под ръководството на правителствата. Нещо като чувството за световната победа на пролетариата и неизбежното пришествие на комунизма, ама някой друг път. Или пък като чувството на братство с народите на Съветския съюз. Или пък като чувството на солидарност с трудещите се от капиталистическите страни. Или пък като топлото чувство на обич към планетата, природата и Грета Тунберг. Не, справедливостта не е субективно чувство. Справедливостта е обективно състояние на човешкото общество и зависи пряко от симфонията между трите групи закони, за които стана дума по-горе. Справедливостта, правдата също като истината и красотата са обективни, а не субективни категории. Тоест политически партии и лидери, за които справедливостта, истината, доброто и красотата са субективни, а не обективни, не са моите партии и лидери. Няма да гласувам за тях и няма да се съглася с политиките им. Вижте колко лесно, колко просто изглежда! Да го кажем още по-просто: никога няма да подкрепя безбожни партии.
Дали една партия е безбожна или, как да го наречем, – богобоязлива? – зависи от нагласата на отделните личности както в нея, така и сред редовите избиратели.
Всички хора могат да бъдат сведени до два вида спрямо един и същи показател. Общият показател е, че всеки човек иска да бъде бог, независимо доколко го осъзнава и с какви думи го нарича, а разликата е, че един иска да стане бог без помощта на Бог, а само със свои собствени сили (вярвайки в илюзорното си могъщество), а друг се надява да стане бог по Божията благодат, като за целта в пълнота употреби свободата си, за да се откаже от човешката си воля и да приеме на нейно място Божията воля. Когато човешката и Божията воля у някого са едно и също, то и този някой вече е бог, ако не по природа, то поне по благодат. Процесът за постигане на това се нарича обòжение (θέοσις). Пренесено върху проблемите на властта, това означава, че първият вид хора разглеждат властта като възможна без Божия санкция (благоволение или допущение), а вторите разглеждат властта като невъзможна без Божия санкция (благоволение или допущение). Партиите на първите не признават нищо над себе си, докато партиите на вторите не губят усещането, че над тях има и още нещо, още някаква сила, в сравнение с която те са нищожни. Първите политически субекти наричаме „безбожни“, дори и когато не се самоопределят официално като атеистически. Ето така, на този принцип, поне аз правя политическия си избор.
Разбира се, истинското отношение между човек и Бог е много над пристрастията към политическите партии, защото партийността разделя, а връзката с Бога (religio) търси общото и обединяващото с цел, положена далеч отвъд тленното съществувание. Но доколкото политиката е навсякъде около нас, то и ние трябва да имаме някакво ясно отношение към нея и представата за правда (справедливост) у различните политически субекти е чудесен признак, по който да си го изградим. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
