Аман от този малък човек! Комунистите набиваха в главите на децата неговия образ в руската дореволюционна литература, той беше жертва на хищните експлоататори и фокус на класово състрадание. Едва ли не, когато попитаха едно чавдарче или пионерче какво иска да стане като порасне, от него се очакваше дръзко да отговори: „малък човек“ и да вдигне брадичка с предизвикателен поглед. Тогава всеки имаше право на големи мечти.
Тъкмо мислех, че в августовските жеги всички са на сянка и никой не желае да добави нищо към обществения дебат, когато либералният печат ми предложи един текст, озаглавен „Прасето за обикновения човек е като банковата сметка за милионера“, който ме вцепени не толкова със своята свръхчувственост, колкото с философията си. Неслучайно с озадачено повдигнати вежди подчертах „либералния печат“, защото в сравнение с този текст всички носии на абитуриентските балове, всички хороводи по площадите на европейските столици, всички патрЕотични шкембе-чорби и татуирани паметници „Шипка“ на космати (а напоследък все по-често и епилирани) гърди, бледнеят.
Интервюто започва така:
– Г-жо Евтимова, как вашите герои, в които критиката вижда „малкия човек“, съпреживяват последствията около свинската чума?
И в отговор на този сам по себе си забележителен въпрос става ясно, че прасето е важна част в живота на Българина (оня косматия, в ед. ч., дето си го знаем), на обикновения човек, на малкия човек. И не само част, но и самият му живот. Като чула за избиването на прасетата, Здравка Евтимова почувствала, че едната ѝ ръка изсъхва, че изсъхва радостта. „Имам приятели, които кръщават прасенцата си Георг, Тончо, водят децата да ги видят“, споделя майсторката на краткия разказ, забравяйки, че само след няколко месеца Георг и Тончо и без друго ще бъдат „евтаназирани“ и ще отидат във фурната за радост на същите деца – Георг и Тончо затова са родени…
Но да не разваляме трагедията с бездушни коментари!
„И като че ги напуска не член от семейството, а като че част от животът им потича към една тъмна и необратима посока…“, продължава Евтимова. Брех, мамка му и прасе! – възкликва тук друг майстор на кратки разказ – Радичков в „Свирепо настроение“ – не част от семейството, ами направо от живота! Нямаш прасе – нямаш живот! Като отнемеш прасето на малкия човек, разрушаваш усещането му, че е човешко същество. „Да отнемеш прасето на обикновения човек е като да откраднеш банковата сметка на милионера“, обобщава сърцеведката, въвеждайки без да иска нови породи свине – набирателни, разплащателни, депозитни, валутни… Чудя се изобщо защо на българския герб има лъвове, а не свине – мнозина биха казали, че хералдически така би било много по-коректно. И защо националната валута е лев, а не свиня? Една свиня се състои от 12 прасета (откъдето и „свиньо дванайсеткиньо“):
– Прощавайте, колко струват тез гащи?
– Две свини и шест прасета.
Или пък:
– Колко ти е заплатата?
– Хиляда и двеста свини чисто.
И тъй като сме във валутен борд, една свиня е равна на 0.511 евро.
Но стига сме се бъзикали. Важното е да обобщим, че изход има и Евтимова го знае: мръсните и бездушни милионери, гражданите с „неограничени финансови средства, които едва ли би ги заболяло, че избиват тези прасета“, да се бръкнат и да компенсират малкия човек, българина – „За да се прогони мракът, трябва да получат достойни обезщетения, които да им върнат увереността“! Тогава на малкия човек ще му просветне и той бързо ще забрави и Георг, и Тончо. Иначе казано, това е позицията на БСП, само че с художествени средства. Не случайно Евтимова споменава за „компенсация“ и „обезщетение“ цели четири пъти в сравнително краткия откъс.
Не, не ме разбирайте погрешно – разбира се, че хората трябва да бъдат компенсирани и ще бъдат, както десетки пъти вече се каза. Просто ми е смешен белетристичният патос, цялото това сиромахомилство и то в модерна, прогресивна либерална медия. Но има каузи, за които си заслужава да докараш и нестинари.
Изумително е непознаването на света, в който живеем.
Откъде се появи този образ на „малкия човек“, дето животът му започва и свършва с прасенцето? Такъв човек в реалността не съществува. Съвременният човек (па макар и „малък“) не е илитерат, който цяла година живее със свиня на семейни начала, за да ѝ тегли ножа по Коледа. Икономиката на съвременното село е съвсем друга, ничий живот не зависи от прасето в задния двор, то не е свързано със „страх за оцеляване“. Хората работят, получават заплати и всички до един имат истински банкови сметки. Прасе се гледа, когато имаш с какво да го храниш, за да получиш в крайна сметка евтино месо. И целият този хленч за „членове на семейството“, „част от живота“, „една по-светла половина“, „тъга и безизходица“, целият този хленч нека не забравя, че от първия си ден прасето върви единствено към онази развръзка в края на годината, когато ще стане на пържоли и суджуци. Никой не взима свиня, за да остареят заедно и да си бъдат опора в този жесток живот. Като няма прокопсия – плюл съм в тая орисия!
Но започнахме за малкия човек, пък се отплеснахме.
Всеки би се обидил, ако го нарекат „малък човек“. Човекът може да е малък, само когато не е нищо повече от продукт на „милиони години еволюция, които са изтекли, за да се превърне амебата в човешко същество“, както гледа на света и течащата еволюция Здравка Евтимова. Човекът може да бъде малък само в представите на някой, който гледа на него (а и на себе си) като на пра-пра-пра… (и т.н.) внук на амеба.
Човекът е образ и подобие Божие, душата му е безсмъртна и това го прави по-голям и по-ценен от всичко останало на този свят. Така че не обиждайте човека, като го наричате „малък“. Няма малки хора. И въпреки че вашият опит с прасета вероятно е несъизмеримо по-голям от моя, г-жо Евтимова, не сродявайте човека и свинята, колкото и понякога да си приличат. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
