НОВО

Историческата реч на Доналд Тръмп в защита на живота

Долу можете да прочетете текста на речта на американския президент Доналд Тръмп по време на „Поход за Живота 2020“. Това е първият път, когато президент на САЩ присъства на похода, който е най-голямата в света годишна демонстрация за човешки права....

Проблемите и решенията пред политиците

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Михаил Кръстев гостува в предаването "Имате думата" по Канал 3. Тема на разговора бяха проблемите, пред които се изправят политиците. Гост също бе политолога Христо Панчугов. Вижте пълното видео:...

Тръмп, Сенатът и импийчмънтът

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Емил Вълков гостува в предаването "Пресечна точка" по Военния телевизионен канал. Тема на разговора бе процедурата по импийчмънт на президента на САЩ Доналд Тръмп в Сената. Вижте пълното видео:...

Медиите между небето и земята

В края на миналата година Парламентът създаде работна група за изменение на Закона за радиото и телевизията. „Те да работят по-добре и по обновени правила, защото средата се е променила – каза Вежди Рашидов. – Законите, които изработваме, трябва да дадат...

Конституционноправни измерения в Обединеното кралство след Брекзит

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Тончо Краевски гостува в предаването "Пресечна точка" по Военния телевизионен канал. Тема на разговора бяха конституционните измерения на наближаващият Брекзит. Вижте пълното видео:...

Бизнес, цигари и оркестърът да свири

Новото десетилетие започна ударно, с опити за национализация на цели индустрии и наливане на един милиард лева в спуканата тръба на държавното водоснабдяване. Пейзажът доукрасяват други проблясъци на политическия гений, като връщане на трудови войски, забрана за внос...

Крясъците не са решение

Има хора алармисти, има и спокойни хора. Алармизмът се превръща в проблем, когато идва от институциите, особено от наднационални институции, като тези на Европейския съюз. Превръща се в особено голям проблем, когато е в комбинация със сложни за решаване казуси като...

2020 г. – усеща се като 1988 г.

Забраната на хазарта, която е толкова желана от шумни морални стожери, не би била прецедент по българските географски ширини Вече е 2020 г, но се усеща като 1988 г. Или която и да е друга година, която предшества демократичните промени през 1989 г. Малцина от...

Срещата в Берлин за Либия – резултатът остава неясен и само намек

Само по себе си провеждането на изминалата конференция в Берлин, касаеща бъдещето на Либия, бе положително като действие. Най-малкото, което този форум успя да направи, е да събере на едно място иначе широкия кръг от държави и съюзи, които имат отношения спрямо...

Поредният спектакъл “Вот на недоверие”

Ще мине ли поредният вот на недоверие към правителството? Не, не това е правилният въпрос. Правилният въпрос е има ли основание да бъде искан. А още по-правилният е: какво ще стане, ако мине? Очевидно вотът няма да мине, поне според мнението на онези наблюдатели и...

Преход, прогрес, край на историята

Време за четене: 11 мин.

„Провалът на прогреса се дължи не на несбъдването, а на сбъдването на неговите обещания.“

Идеалното общество би трябвало да е гробището на човешкото величие.“

Николас Гомес Давила

Политически проституираната идея за „преход“ продължава да бъде често срещана в обществения дискурс вече 30 години след падането на Берлинската стена и демонтажа на социалистическите режими в Източна Европа. В семантичен план „преходът на България към пазарна икономика и демокрация“ би следвало да обозначава политическото и стопанско развитие на страната ни след падането на еднопартийния модел и постепенното интегриране на България в системата на капиталистическите парламентарни демокрации и евроатлантическите ценностни структури.

В действителност, идеята за преход, както самата ѝ  морфология предполага, обозночава промеждутъчен етап, жалон, опосредяващ две основни „локализации“: в случая, два качествено отличаващи се обществено-политически модела, този на реалния социализъм и този на капиталистическата парламентарна демокрация. Но озадачаващото е, че, въпреки че България за 30 години пълноценно измина предначертания стратегически маршрут, и до днес политиканстващи фигури, журналисти и пр. продължават да жонглират с мантрата за „преход“, подобно на геронтократични жреци пред неуко неолитно племе (както те вероятно възприемат българския народ). Такова поведение е особено свойствено на т.нар. „градска десница“, считаща, че притежава интерпретативен монопол върху идеята за „преход“: единствено и само нейните въжделения въплъщават кое е „преход“, кое е стратегически „прогрес“ за нашата страна.

Проблемът е, че „професионалното политиканстване“ на тези среди оперира с идеи, чието съдържание те изобщо не познават. Какво означава „преход“? „Преход“ към какво? Ако действително едно от възможните значения на думата „преход“ реферира към промеждутъчен етап в хода на прогресивна траектория, то към какво ни води този „прогрес“? Така стигаме до извода, че, ако боравим с думата „преход“, трябва да я внедрим в общата ни концепция за „прогрес“. Средновековната схоластика формулира термина „синкатегорематически“, за да обясни тъкмо думи като „прогрес“, „идентичност“ и др. Прогрес е синкатегорематическо понятие, тъй като е „езиков елемент, който няма собствено значение или го придобива, единствено когато е свързан с категорематически термин, като конюнкциите, дизюнкциите, кванторите и т.н.“[1] [2]. С други думи, „прогрес“ само по себе си не означава нищо, освен ако не се уточни към какво се движи този прогрес: може да има прогрес в обезлюдяването, прогрес в обедняването, прогрес при неграмотността, а, обратно, може да има демографски прогрес, прогрес на доходите и т.н. Така че не би било излишно всички, жонглиращи с идеята за „преход“, която е интегрирана в идеята за „прогрес“, да не я издигат в култ, тъй като прогресът – сам по себе си (пер се) – не може да се употребява в общ смисъл: той не обхваща съвкупната действителност, а само частични зони от нея[3]. Впрочем, същото важи и за понятието „равенство“, което представлява формална логическа връзка, и само по себе си, без да се прецизират термините, към които се прилага, то няма самостойно („субстанциално“) съществуване.

Концептът прогрес произлиза от латинското progradior, означаващо напредвам, достигам, продължавам напред. Идеята за прогрес следователно предполага напредък в определена посока, като класическата концепция за прогреса се основава на изцяло метафизически предпоставки, като например степенуваната онтологическа йерархия във Вселената от по-малко съвършени към по-съвършени същества: „атоми, молекули, организми, растения, животни, примитивни хора, цивилизовани хора, бъдещи граждани“[4]. Такава е онтологическата схема в неоплатонизма, но такава е и схемата в конвенционалната еволюционна теория. Несъмнено е, че в концепцията за градираност, за хармонично възходящо разпределение от „по-просто“ към „по-сложно“, от „несъвършено“ към „съвършено“ и т.н. биха могли да се намерят много теоретически пробойни, но не това е целта на настоящия текст. При все това, нашата теза, че идеята за прогрес е изцяло митологическа и метафизическа не може да скрие обстоятелството, че тя е обективно съществуваща в общественото, политическото, културното и пр. настояще, тъй като с нея се оперира практически непрестанно. Целта ни обаче е да разкрием как произволното опериране с идеята за прогрес – схваната като детерминиран процес, който в последна сметка ще ни доведе до окончателен, последен исторически епизод, в който всички конфликти ще бъдат разрешени и цялото онтологическо великолепие ще възтържествува – е не само невалидно, а дори опасно.

Доктрината за линейния исторически прогрес в рамките на Западната цивилизация почива преди всичко върху християнската философия на историята. Още в своята емблематична книга „De civitate Dei contra paganos“ („Божият град срещу езичниците“), Св. Августин Блажени разгръща метафизическото схващане за два града – „земният град“ и „Божият град“, които са в постоянен конфликт, който конфликт на свой ред формира самото съдържание на човешката история. „Земният град“ (чиято матрица е Вавилон) се идентифицира с човешкия грях и егоизъм, а „Божият град“ (чиято матрица е Йерусалим) е обективираният дом на праведниците, в който се практикуват добродетелите и тържествува справедливостта. Постоянното стълкновение между тези два града обуславя хода на историческия процес, но онтологическото надмощие на Божия град в крайна сметка предопределя, че линейният ход на историята кулминира в това, в което всички християни вярват: Парусията или Второто Христово Пришествие, след което настъпва вечността. В най-основни линии, така би могла да се резюмира философията на историята и есхатологията на християнската догматика от Седемте вселенски събора. Нужно е да подчертаем, че в християнския догматичен модел на философията на историята, става дума за линеен процес, но линеен процес, който има трансцендентална кулминация, т.е. чийто завършек не е земен, а е разположен във Вечността, в съвсем други и несводими до нашите времеви и онтологически измерения.

Християнският телеологически модел за прогреса на историческия процес ще бъде приет в изменена версия от Модерната политическа философия и философия на историята (удачно е да си припомним тезата на Карл Шмит от неговата „Политическа теология“ за това, че основните модерни политически понятия са секуларизирани вариации на християнски догмати, както и много уместната фраза на Г. К. Честертън: „Всички модерни идеи са християнски идеи, които са се побъркали“). На първо място, ще бъде приета (имплицитно или експлицитно) тезата за предвечен метафизически рай – нарушен от секуларизиран „Първороден грях“ – към който човечеството трябва да се върне. Такъв е случаят с теорията за т.нар. „добър дивак“, постулирана преди всичко от Жан-Жак Русо, но подобни метафизически догадки могат да се открият в антропологическата концепция на Джон Лок за човешкото състояние преди сключването на обществения договор, както и у Мишел дьо Монтен; такъв е случая също така с Маркс и най-вече с Енгелс (който, противно на общоприетото мнение, е много по-повлиян от идеализма отколкото Маркс), който в труда си „Произход на семейството, частната собственост и държавата“ налага на антропологическата теория на Луис Хенри Морган един хегелиански метафизически формат, анонсирайки, че моногамното патриархално семейство е следствие на възникването на частната собственост, а след като бъде установен комунистическият строй като финална фаза на историята (т.е., след като бъде възстановен бленувания „изгубен рай“), няма да има причина нито патриархатът, нито семейните отношения да оцелеят.

На второ място, и както вече загатнахме, въпросната идея за изгубения прекрасен рай, към който човечеството трябва да се „върне“ – но не регресивно, а прогресивно – ще изпълнява функцията на мощен двигател за нови политически начинания. Тук централна роля има Хегеловия иманентен пантеизъм/панентеизъм, според който диалектическото разгръщане на Абсолюта в хода на историческия процес е безусловно: „реалното е рационално и рационалното е реално“. В тази „феноменология на духа“, рационализацията на историята е иманентна, или иначе казано, историческият процес става все по-оптимално организиран, все по-усъвършенстван според рационално-логически критерии[5].

Но трябва да обърнем внимание на иманентността на този процес: вече не говорим за християнския исторически прогрес, в който последната инстанция на историята – епизодът, в който историята е анулирана – е Вечността. В християнската догматика, идеята за Първородния грях функционира, напомняйки на християнина за неговата греховност, неговата предразположеност към противното на Бога; и именно поради това му напомня, че съвършенството не е свойствено на човека. Този догмат всъщност е „теологически медикамент“ срещу опитите за оптимизация на историческия процес, тъй като в християнската „политическа теология“ няма как да има съвършен ред на Земята, т.е. няма как да има перфектен политически порядък[6]. Обаче, връщайки се към Хегел, растящата диалектическа рационалност на самия исторически процес предопределя оптимизацията на политическия и обществен порядък: иманентният логически пантеизъм на Хегел е в основата на схващането за установяване на „рай на Земята“. А знаем до какво всъщност доведе това схващане.

В случая на либерализма, концепциите на Лок, Кантовата програма за „вечния мир“ (1795 г.), както и синергичната хармония на капиталистическия егоизъм у Адам Смит обуславят едно обожествено виждане за пазара, което по същество е секуларизиран вариант на християнския Бог[7]. Фойербаховият процес на придаване на нормативни човешки черти на Бога има аналог в „метафизическия капитализъм“: проектиране на сотериологически и безусловно гарантиращи хармонията качества към сюблимния пазар. Преди време американският мислител Франсин Фукуяма обнародваше тъкмо „края на историята“, окончателното постигане на обществено-икономическо съвършенство и кулминацията на историческия прогрес. Така че в някои течения на либералната и неолибералната политическа теория виждаме тъкмо тази метафизическа вяра: има окончателен, краен и абсолютен исторически епизод, до който искаме да стигнем и в който всички конфликти ще бъдат разрешени и метафизическата справедливост ще възтържествува. Иначе казано, онтологическата пищност на съвкупната действителност ще бъде реализирана иманентно.

Подобен е случаят и с марксистката философия на историята. Хегелианският отпечатък върху марксистката интерпретация на историческия процес е несъмнен, само че тук вместо да говорим за реализацията на Абсолютния дух, ще говорим за достигането на онтологическото изобилие и анулирането на всички противоречия чрез реализацията на пролетариата като революционен субект, установяващ първо социалистически, а после и комунистически обществено-политически строй. Тук отново говорим за иманентна реализация на историческия прогрес, кулминиращ в един земен рай, един окончателен, краен и абсолютен исторически стадий, в който ръководен принцип ще бъде „от всекиго според възможностите, всекиму според способностите“.

Особено отчетлив е стремежът към анулиране на историческите противоречия и изграждането на нова и съвършена политическа и антропологическа конфигурация у т.нар. „трета позиция“, предимно у националсоциализма, фашизма и техните деривати. Волунтаристичното стремление за конструиране на съвършено нов човек, лишен от недостатъци, исторически обременености, колебания и пр. (стремление, чиито корени трябва да търсим както в Ницше, така и в Лутер) делегира на властта пълния пакет от обществено-политически, но и антропологически правомощия да моделира обществото по нейно усмотрение, тъй щото да го оптимизира („рационализира“): тук, на този свят, иманентно и абсолютно.

Смятам, че стана ясно каква всъщност е принципната разлика между християнския и модерния модел на прогрес. В християнския телеологизъм, историята неумолимо се движи към победата на Христос, към Страшния съд и към Вечността: следователно, в християнския догматически модел на исторически прогрес човешките действия са релевантни и човек трябва да се опитва да съблюдава Божиите закони (тъй като ако не го прави, значи няма вяра), но същевременно Църквата констатира човешката предпразположеност към греха и че а приори човек не може да изгради перфектен ред, че съвършенството не е свойствено на този свят. Въпреки това, човек не трябва да спира да се опитва да оптимизира обществените условия, в които пребивава, тъй като осъзнаването за несъвършенството на човешката природа не предполага бездействие и апатия: човешката свобода е подпомогната от Божията благодат с цел подобряване на политическия и обществен порядък на този свят, но винаги с ясното съзнание, че земното съвършенство е невъзможно.

Напротив, при модерния исторически телеологизъм съвършенството трябва да бъде постигнато тук и сега. За модерния политически мислител, съвършенството е постижимо, стига да бъдат впрегнати всички политически, стопански и институционални ресурси; новият човек (=свръхчовекът) е постижим; анулирането на различията и на конфликтите е постижимо. И всичко това е постижимо в иманентната почва на историческия процес, то е свойствено на човека (нека не забравяме легитимиращата функция на легендата за праисторическия „метафизически“ рай).

В свои размишления, испанският философ-материалист Педро Инсуа веднъж заяви, че огромният проблем на метафизическата концепция за безусловния исторически прогрес е следният: че ако знаем със сигурност, че тук, на този свят, иманентно, естествено може да бъде установен съвършеният ред, няма никакво значение колко хора ще загинат, за да може това да бъде постигнато. Именно поради горчивия исторически опит, е нужно днес да помислим сериозно върху въпросите „Какво е преход?“, „Към какво е преходът?“ и „Какво е прогрес?“, за да може – вместо да разполагаме произволни времеви контури и да формулираме критерии за това кога е началото и кога ще е краят на т.нар. „преход“ – да си дадем сметка, че съвършенството не е свойствено на човека.

Освен това, огромните политически дивиденти, които носи митологичната идея за прогрес на политическите актьори, които я употребяват, „консумират“, са достатъчна причина да се замислим за нейното съдържание като политически етикет или самоопределение (напр. „прогресист“). Механизмът за политическо самодефиниране като „прогресист“/„прогресизъм“ е напълно манихейски, т.е. метафизически, и функционира по следния начин: „1. Прогресът е нещо хубаво, тъй като ни води към иманентното и окончателното съвършенство; 2. Аз съм прогресист; 3. Всеки, който е срещу мен, е ретрограден и ни води не към окончателното съвършенство, а към все по-неправилен политически и обществен ред; Ergo: Аз съм добър, а всички останали са лоши.“[8]

Колкото повече „градски“, „демократични“ и други прогресивни НПО гласове проповядват в своите секти окончателния исторически thelos, крайната метафизическа дестинация, до която българският преход трябва да достигне, толкова повече ще се наслоява вредната идея за нормативното иманентно съвършенство, до което определени „посветени жреци“ трябва да ни доведат. Тази идея трябва да бъде час по-скоро унищожена, тъй като тя самата е унищожила много хора.


[1] https://www.webdianoia.com/glosario/display.php?action=view&id=274&from=action=search%7Cby=S

[2] http://filosofia.org/rev/bas/bas22501.htm

[3] G. (2004). Panfleto contra la democracia realmente existente (1a. ed.). Madrid: La Esfera de los Libros, pág. 58-61.

[4] Bueno, G. (2004). Panfleto contra la democracia realmente existente (1a. ed.). Madrid: La Esfera de los Libros, pág. 58-59.

[5] Не мога да не спомена, макар и не това да е предметът на текста, че идеята за историческо проявление на Духа е рожба на Кантовата дихотомия „феномен-ноумен“, имайки предвид, че „ноуменът“ („нещото-в-себе-си“) е схванат от немския идеализъм след Кант – Фихте, Шелинг, Хегел и др. – като неопределеното, но и като абсолютното, безусловното, което, макар и под различни форми, ще се манифестира в историята по иманентен начин. По-подробен анализ на тази тенденция в посткантианския идеализъм има в глава XXI на следния труд: García Morente, M., & Marías, J. (2007). Lecciones preliminares de filosofía (2a. ed., Ensayos, 312). Madrid: Encuentro.  

[6] Fuentes Ortega, J. (2009). La impostura freudiana: Una mirada antropológica crítica sobre el psicoanálisis freudiano como institución (Ensayos, 393). Madrid: Encuentro

[7] Honrubia Hurtado, P. A. (2014) El reino del Dios mercado. Madrid: La Linterna Sorda, p. 105.

[8] https://www.youtube.com/watch?v=GmM_BEFJBc0

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Don`t copy text!

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!