Карагеорги Башгосподинов е явление в българската литература. След като създаде петстотин шейсет и осмия в света безсюжетен роман (и едва сто и третия в българската литература) погледът му се отправи към нови хоризонти: книга без думи, от която ти се доспива фатално. Творческите му планове обаче не стихват. Запланувал е после книга без страници, а накрая шеметен финал на многологията с книга, която представлява само дебели картонени корици и баркод с цена. Може да се закачи у дома в гостната или в офиса, че да видят всички Вашият чудесен вкус. Има проблеми единствено при употребата на плажа, но предвид британското лято ще се намери решение и на този проблем все някак. Пазарът ще го намери. А казахме ли, че книгата е превеждана в Англия и някакъв хипстър я е чел и казал, че го кефи? Огромен успех за българската литература.
Книгата е престаряло дете на своето време. Родено е вчера. Родено е преди сто и две години. Ще се роди утре.
Контемпоралността на абсолюта и абсолюта на безвремието. Спомням си 68ма големия сняг: тогава се родих. Вече бях роден 67ма лятото. Имах една колежка в университета, Пепа от градчето Смол. Искаше да се оженим за да утеши старата си майчица. За това получих бурканче лютеница. Консервирах го. Ако го изровя и отворя в аромата му ще усетя времето – 71ва и всички години след това.
Закоравелите критикари рецензират естетиката у Башгосподинов като литературен планктон. Но тя е нещо повече, тя е един изключително накъсан и мокър планктон, който се плъзга по ръба на океана като охлювче по казана с лютеница. Същия, разбъркван от нашите майки и сестри, докато безгрижно потропваме с краче в най-близката квартална кръчма. Самотни и неми.
Наситен с литературни фрагменти, новият сборник с разкази, носи цялата вселена от добре пакетирани усещания и псевдо-спомени:
Сливата на нашата мокрост е подплашена от змията на нашето желание и се разтапя в киселото мляко на безподобната ни очовеченост.
Магистралата на вечността. Профучаваме покрай битака и после пазарчето за зеленчуци, продадени и отгледани от нашите неподозирани вълшебници – всъщност собствените ни баби.
Баби, прикриващи патронбчета с “Химия на щастието” у изморените си джобове. Само се усмихват и мръдват ноги.
Дюнерите на безвремието. Същия вкус като от едно време.
С Карагеорги Башгосподинов българската литература най-после откри своята постмодерна прехласнатост. Време е да открие и други важни неща: своята сюжетна събитийност и най-вече своята честност.
