fbpx

Президентска република или копнеж за монархия?

Време за четене: 5 мин.

Като че ли от отчаяние, наблюдавайки прелестите на най-съвършената форма на управление – многопартийната парламентарна демокрация, – в последните години мнозина усещат все по-близка идеята за президентска република. Но в техните неясни представи дали това не е носталгия по монархията? По твърдата ръка и категоричните решения? По яркото присъствие на личност на мястото на безлично рибооко чиновническо множество? Носталгия по откровеността и нормалността? Но в подобни мечти има и някои неудобства.

Първото неудобство е че надали някой от нас, простите граждани, е докрай наясно каква точно президентска република си представя. Президентската република е демократично управление, при което президентът освен държавен глава (каквото и да означава това) е и на практика министър-председател. Тоест, ако няма парламентарна подкрепа, отново има проблем. Да не говорим, че в ситуация като нашата президентът е партийна креатура, пък и в коя ли президентска република не е! Ако многопартийната ни система не е в състояние да излъчи правителство, то какъв президент ще излъчи. Или ще кажете: той, балотажът, е именно затова. Може, може… И все пак разликата между партийно избран президент и лидер на партия с мнозинство в парламента, който същевременно е и министър-председател, не е голяма – и двамата са своего рода самодръжци, дори премиерът малко повече. Но пък партийният президент може да напусне партията, която го е създала, и пак да си остане президент, докато премиерът, ако изгуби контрола върху парламентарното мнозинство, може и да си иде.

Та, президентската република по принцип е нещо такова, но оттам нататък има десетки варианти. Наясно ли сме с тях? Знаем ли на кого ще се падне да промени Конституцията, за да наложи някой от тези варианти? Кой ще бърника в Конституцията? Тошко? Кой може да си представи конституционно мнозинство в нашия парламент точно в този колоритен момент? Но да не прекършваме крилете на мечтите.

Феновете на президентската република си представят нещо като просветена и морална диктатура. Което пак си е носталгия по монархията. Какво точно си представят? Че отнякъде ще се появи като Deus ex machina българският Марк Аврелий, стига само да го пожелаем? Че избран с партийна подкрепа и кой знае какво задкулисно финансиране президент с големи правомощия ще е много „убав“? Истината е, че за президентска република в момента мечтаят два вида граждани: от една страна болезнени романтици и непоправими идеалисти, които вярват, че Доброто ще победи в рамките на едно денонощие и от следващия ден Господ ще ходи по земята, и от друга страна политически субекти, които са доста по-прагматични, но са се убедили, че не могат да спечелят избори по познатия начин и търсят чалъм да се промъкнат през задния вход. Следователно безкористната любов на вторите към демокрацията си е чисто лицемерие, щом се опитват да прескочат изборния процес. Но пак питам: как си представят, че ще стане? Служебният кабинет ще се превърне в редовен? Имаше такава идея в официоза на културния марксизъм – „Дойче веле“. Но дори и тогава кой и как ще промени Конституцията?

Президентската република и монархията са въпроси, които имат обективна и субективна страна. Това е второто неудобство. Монархия – да, но зависи кой е монархът. Президентска република – да, но зависи кой е президентът. Кадры решают всë. Президентска република може да е удачен изход от прелестите на многопартийната демокрация, стига да има подходящ президент. То и военен преврат не е лошо, стига да има подходящ офицерски корпус. Но в противен случай оставаме като в онзи лаф: ако имаше краставица, щяхме да направим таратор, ама няма кисело мляко.

Ако идеята е чрез вървене към президентска република да се ограничи пагубното влияние на неадекватните мнозинства – нищо лошо, даже е похвално, защото по този начин ще се ограничи и политически неинформираният избор. Защото наистина идат неадекватни мнозинства, неадекватни до самоубийство. Заплахата за формиране на такива мнозинства е първо в манипулираните от все по-съвършената медийна пропаганда простодушни избиратели. Те са хора с други интереси и други, далечни от активната политика, занимания. Те са честни хора, които вярват на „специалистите“, особено когато „специалистите“ им говорят от медиите. А специалистите знаят как да говорят, знаят как да манипулират, умеят да усукват истината и се гордеят с това, пишат го на визитните си картички.

Заплаха за формиране на неадекватни мнозинства са и хилядите хормонално обременени младежи, получили наскоро право на глас и възпитани в изкривената действителност на социалните мрежи. Те се индуцират лесно от viral послания и се изживяват като окончателни и върховни изразители на истината. У тях няма съмнение, няма оглеждане на проблема от различни страни. Те също имат вождове, само че с тъжна ирония ги наричат „идоли“ и „кумири“ по смисъла на втората Божия заповед (за която не са чували).

Хората и от двете групи са добри, не са лоши. Просто са лишени от естествени съпротивителни сили в един наистина лош свят. Моралът им е ограбен и подменен с някакъв друг, фалшив квазиморал. Нямат неподвижна отправна точка, върху която да успокоят погледа си. Ако феновете на президентската република (респективно на монархията, сред които съм и аз) желаят да ограничат деформиращото влияние на неадекватните мнозинства, венците им ще бъдат нетленни. Работата обаче е там, че който говори днес за президентска република, си представя единствено повече власт за текущия президент, нищо повече.

Отдавна е ясно, че с промяна на закони нищо не става, особено когато няма желание тези закони да се спазват. Формата на държавно управление не прави изключение. Някаква положителна промяна може да се постигне единствено с промяна на „мат“риала“, но и нея някой трябва да я измисли, да я започне и да я проведе. А за да се случи това, „мат“риалът“ най-малкото трябва да го пожелае. Иначе ще я караме така. Ще я караме както можем и доколкото можем. Щом сме убедени, че спасението на давещите се е дело на самите давещи се, поне да имаме спокойствието и мъдростта да посрещнем резултатите. Каквито давещите се – такова и тяхното спасение. Както имах случай наскоро да кажа, никъде не пише, че ще се оправим, че трябва да сме богати, че трябва да сме щастливи. За да сме щастливи, първо да се научим да сме благодарни. Но ние упорито не желаем. В такъв случай ще бъдем това, което ни е писано, че и по-зле, ако не престанем с мърморенето. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ