Увод
Пробабилистичното либертарианство е ново течение в либертарианската философия, за основоположник на което приемаме Насим Талеб. Той доразвива теории на Фридрих Хайек от икономиката (Heyek, 1945) и Джон Мейнард Кейнс (Keynes, 1921) от теория на вероятностите като ги съчетава в кохерентна философия за ролята на властта и държавата. Основният принцип на пробабилистичното либертарианство е, че не данъците, а трансферът на риск е кражба. Това е по-общо понятие, което включва данъците над някакво ниво едни случаи, а в други случаи всички данъци, но и нещо много по-важно. Държавата се смята за арбитър между различните частни интереси, а ролята ѝ е в общото намаляване и справедливото преразпределение на риска между всички участници в икономиката и бизнеса.
Държавата като колективна застраховка
Според съвременните социлогически и политологически теории държавата възниква, за да отговори на т.нар. дилема на затворника, водеща до трагедия на общото. Дилемата на затворника е вид игра от теория на игрите и отразява индивидуално рационално поведение, което води общо до субоптимален резултат. Оригиналният пример е с два престъпника, извършили заедно кражба. Полицията ги хваща и затваря в отделни килии. Всеки е разпитван поотделно, без да има контакт с другия. Ако единият престъпник признае престъплението си и посочи своя съучастник, на него му се обещава да бъде освободен, а другият ще лежи пълна присъда от три години. Ако не каже нищо, ще лежи една година за по-малко престъпление. Ако не каже нищо и другият престъпник го посочи, нашия престъпник ще лежи три години, а другият ще остане на свобода. Рационалното решение за всеки престъпник е да уличи своя другар, като така и двамата лежат по три години. Това е значително по-лош резултат, отколкото ако и двамата мълчат и лежат само по една година. В реалността подобни дилеми се преодоляват или с комуникация, или с наличието на етика, формирана от всички участници („законът на омертата“ в мафията, неписаните правила, култура и възпитание). Всъщност капанът на рационалността се преодолява с вяра. Доверието е вид вяра в други хора. Обществата се крепят на доверие, институциите също. Всяка организирана група от хора стои организирана, защото хората си вярват едни на други. Подобна дилема е ситуацията с ядрените свръхсили САЩ и СССР, преди Китай да се въоръжи – рационалното решение при наличието на оръжия за масово поразяване е да се отправи изпреварващ удар, но ако и двете страни вземат рационалното решение, биха понесли твърде големи щети. Ролята на ядрените оръжия като въздържащо от насилие средство е разработено от икономиста Томас Шелинг (съветник в Белия дом на президента Рейгън) в Стратегия на конфликта (Schelling, 1981).
Развитието на затворническата дилема за множество от хора води до т.нар. „Трагедия на общото“ (Hardin, 1968). Оригиналният пример е за едно пасище от крави, обща собственост на едно село, което има краен капацитет колко крави може да изхрани, над който тревата няма да може да израства достатъчно бързо, за да компенсира изпасеното. Такова едно пасище има оптимална бройка крави, при която всяка крава дава най-много мляко. Всеки рационален пастир обаче иска да изцеди общо най-много мляко от своите крави, поради което има интерес да добавя още крави на пасището. Печалбата от още една крава е по-голяма от загубите от намалената ефективност. Ако на пасището има 100 крави, ще дават 30 литра на ден или общо 3000 литра. Ако са 200 крави, ще дават по 25 литра на ден, или общо 5000 литра. Ако са 300 крави, ще дават по 20 литра на ден, или общо 6000 литра. Така нарастването на стадата на пастирите им носят все повече печалба, въпреки намалената ефективност на кравите… до един момент, в който кравите пасат повече трева, отколкото може да израсне и пасището е изтощено и превърнато в гола земя, от която вече не може да се възпроизведе. Това е т.нар. разруха (ruin) – неограничената свобода за всички предизвиква разруха за всички. В среда с крайни ресурси индивидуалното рационално поведение може да доведе до катастрофа.
Държавата е създадена за управление на общите ресурси, които са неделими. Едно пасище може да бъде поделено, но не и инфраструктурата – или колективната отбрана. Правосъдието е система за колективна защита на имуществото и гарантиране на неприкосновеността на частната собственост. Ако решим да поделим едно пасище, трябва някой да гарантира, че няма да нахлуват чужди крави в моя имот. Инфраструктурата е нещо, което е полезно ако всички имат достъп до него – тя свързва различни множества от хора и поради това е по природа неделима. Инфраструктурата е не само физическа, но и нематериална, от Платоновия свят – споделената култура и традиции на едно общество, общият език, общият минимум от образование, който почти всички притежават. Опитът да се подели общия интерес между различни частни фракции разрушава смисъла на държавата и ролята ѝ на арбитър. Пример за неделима цялост е съзнанието, което не може да бъде локализирано в нито една отделна мозъчна клетка група от клетки, а е дело на целия мозък – епифеномен.
“Парламентът не е конгрес на посланици на различни и враждебни интереси; които интереси всеки трябва да поддържа като агент и застъпник срещу други агенти и застъпници; но парламентът е целенасочено събрание на един народ, с един интерес, този на цялото; където не местните цели, не местните предразсъдъци трябва да водят, а общото благо, произтичащо от общата причина за цялото. Вие наистина избирате член; но когато сте го избрали, той не е член на Бристол, а е член на парламента.”
Едмънд Бърк (Burke, 1999)
Данъците като средство за намаление на риска
Държавата е арбитър, но не само за да се избегне разрухата от управлението на общото, а като форма на колективна застраховка. Пробабилистичното либертарианство възприема държавата като средство за управление на риска – неговото намаление и неговото балансирано разпределение. Според Хайек цените носят информация и тяхното преразпределение е споделяне на информация. Според нас (и неявно според Талеб) парите са информация за риска и носител на отрицателен риск. Данъците, които държавата взима от хората от една страна увеличава техния риск, тъй като намалява отрицателния риск (по същия начин, по който електронната дупка според Дирак носи положителен заряд); от друга страна информацията за риска, която държавата получава, дава възможност да се намали както индивидуалния, така и системния (неделимия) риск за общото благо. Между тези две противоположни роли на данъците има оптимална стойност, на която увеличеният данък ще трансферира риск обратно от държавата към данъкоплатеца, която стойност зависи от множество системни и индивидуални фактори, най-значими от които са състоянието и вида дейност на данъкоплатеца, размера на държавата като територия и население, и ефективността на държавния апарат.
Данъкоплатците, които поемат по-голям риск, като предприемачите и собствениците на бизнес, особено високотехнологични и иновативни бизнеси, имат нужда от по-ниски данъци, тъй като при тях нетният трансфер на риск е отрицателен. Държавата трансферира риск от техните работници към тях с помощта на колективното трудово законодателство. До някакво ниво това работи, поради наличието на два типа риск – краткосрочен и дългосрочен. Намаляването на риска за работниците осигурява търсенето на работа от тяхна страна и в дългосрочен план намалява рисковете за предприемачите от липса на кадри. От друга страна, прекалената защита на работниците увеличава краткосрочния риск на предприемачите, които и без това са поели вече достатъчно рискове, впускайки се във високо конкурентната пазарна среда, в която могат да изгубят целия си капитал, а не само работата (риска на работниците). Правилният арбитраж на държавата е не само между работници и работодатели, но и между краткосрочните и дългосрочните им интереси. Управлението на дългосрочните рискове е политиката, която държава провежда. Ролята на държавата в управление на риска изпъква, ако се разсъждава във времето, а не извън него. Бизнесът често не може да си позволи дългосрочни действия поради ограничения в капитала или изисквания на акционерите, поради което данъците към държавата до някакво ниво намаляват този му вид риск.
Една от сферите, в които държавата може да се превърне от полезен във вреден арбитър е именно в защитата на работниците от работодателите, както е например във Франция. Невъзможността да уволниш човек легално може при един определен клас предприемачи да доведе и до нелегални начини за принуждаване на работниците. Такива случаи във Франция[i] доведоха до множество самоубийства, поради тормоза от работодателите, за да принудят работниците да напуснат сами.
Банковата система и системния риск
Както посочва Талеб (Талеб, 2012), банковата система е крехка, защото се крепи на доверие. Банките събират спестяванията на хората и ги раздават като кредити, от които главно печелят (има и инвестиционна дейност). Наличните пари в банките не надхвърлят една трета от раздадените пари и ако доверието в една банка рухне, тя лесно може да фалира. Достатъчно е някакъв процент от вложителите да поискат да изтеглят парите си, за да изпадне тя в несъстоятелност. Банковата система е система, защото доверието е в нея, а не в отделните банки. Рухването на една банка при загуба на доверие води до каскадни ефекти – т.нар. „bank run“, в който и други вложители се нареждат в своите банки, за да изтеглят парите си. Така се случи в Кипър през 2013-а[ii], така стана в България при рухването на КТБ, когато имаше опашки и пред други банки, което наложи намесата на държавата, за да спаси ПИБ. Спасяването на банките е мярка за управление на риска, която държавата предприема, за да намали системния риск от рухването на цялата банкова система. Такъв риск съществува, защото парите са носител на отрицателен риск. Когато спестяванията са по-малко от задълженията, всеки човек, фирма или банка са в риск от фалит. Банковата система е буквално създадена, за да фалира и както посочва Талеб (Талеб, 2012), в кризата от 2007-а имаше банки, загубили повече пари, отколкото са спечелили през целия си живот. Именно тук е ролята на държавата, която трябва да отнеме част от техния риск, за да продължи да съществува банковата система. Банките играят ключова роля в икономическото развитие на общото благо, но и носят голям риск, който може да нулира ползите от тях, при лошо направен арбитраж от страна на държавата.
Трансферът на риск от държавата към хората
Лошо създадените и оттам лошо управлявани държави трансферират неравномерно риска между различните участници, като защитават отделни частни интереси вместо общия интерес. Под „лошо създадени“ разбираме такива, в чиито закони има целенасочено вградени дефицити в съдебната система, позволяващи високо ниво на корупция, което елиминира ползата от държавата като защитник, арбитър и колективна застраховка. Когато защитата на частни интереси е нарушена в полза на една общност спрямо друга, ако общностите са достатъчно различни културно и етнически, това може да доведе до война и разпад на държавата, като Сирия, Либия или Ирак. Това са държави, в които ресурсите като петрол или земеделие са у един етнос, но са изземвани над равновесното ниво от друг етнос (шиити и кюрди, ограбвани от Садам, източнолибийските племена в Бенгази, ограбвани от Кадафи и неговото бедуинско племе, алевитите в Сирия, държащи властта и ресурсите). В други държави като България, комунистическите по произход кланове, държащи властта, не се възприемат като друг народ и култура, въпреки де факто огромните културни различия (единственото общо нещо е българският език) и лоялността към Русия на същите. Поради тази причина трансферът на риск от тях към всички останали не е довел до разпад на държавата, а само до усилена емиграция с нейните тежки икономически и демографски последици.
Трансферът на риск се осъществява в три различни направления:
- Неравенство пред закона и оттам увеличен риск за частната собственост на едни и намален на други – превземането на бизнеси у нас с помощта на нотариуси, прокурори и съдии като казуса Белведере[iii].
- Неравенство в данъците – обикновено чрез пропорционални или обратнопропорционални данъци. Обратнопропорционалните данъци са прагове за осигуровки, намаляващи процента данък за по-богатите, по-ниски данъци за големите фирми, отколкото за дребния бизнес, диференцирано ДДС изкривяващо пазара и др. Друга форма на неравенство е преследване за неплатени данъци само на определени хора, като селективната принуда е форма на данъчно облекчение в избирателен вид. Данъчно облекчени са непреследваните нередовни платци.
- Неравенство по отношение на кредитния риск – когато банката дава кредит и тя и кредитополучателят поемат риск. Неговият риск е загубата на парите и плащане без печалба или приходи. Нейният риск е свързан с вероятността кредитополучателят да изпадне в несъстоятелност и тя да не може да върне напълно парите си. Балансирането на рисковете се осъществява чрез умело законодателство за личен и фирмен фалит. Според някои изследвания бързото възстановяване на САЩ от кризата през 2007-а до голяма степен се дължи на добрите закони за фалита на физически и юридически лица и конвертирането на дълговете в капитал (Gilson, 2012). Балансирането на риска в полза на общото благо увеличава общото благо, докато защитата само на колекция от частни интереси го унищожава. България е държава, в която няма закони за личния фалит, за сметка на което имаше частни съдилища за дългове и все още има частни събирачи на такива. Дълговете се наследяват, като в Англия през 19-ти век. Резултатът е голям процент сива икономика и много блокирани за частна инициатива хора, от което следва намален икономически ръст.
- Системни дефицити – дефицитът в бюджета крие висок риск, тъй като и малка грешка в измерването му може да доведе до големи последствия[iv] (Талеб 2012). Дългът е риск, а спестяванията са отрицателен риск. Държава, която увеличава дълга си, увеличава риска си, а неправилната прогноза за дефицита има силен ефект върху дълга.
Управление на риска според Талеб
Талеб предлага два основни метода за управление на риска
- Малкото е красиво (Талеб, 2012) – децентрализация, лимит на размера на банките, лимит на размера на властта, лимит на размера на данъците и на размера на намесите на държавите в други държави. Сложните нелинейни системи зависят най-много от размера си, който прави голямото различно животно от малкото. Намаляването на размера води до структурни промени и по-добра адаптация. Принципът на субсидиарността в ЕС е пример – при него нищо, което може да се реши локално, не бива да се решава на по-горно ниво. Проблемът на една община не бива да се прехвърля на града, областта или държавата. Това е форма на намаляване на властта чрез децентрализация. Стремежът за растеж е за намаляване на краткосрочния риск от постоянните разходи, но така се увеличава рискът от разруха (ruin probability). Някои рискове като тези за околната среда са системни и не могат да се приватизират. Едно от ранните предложения на Талеб за справяне със системния риск е като той се национализира – това той предлагаше за банковата система. Спасяването на банките национализира загубите им и приватизира печалбите, което е точно трансферът на рискове, който е кражба. По-късните му идеи (Талеб, 2019) са свързани със законодателството на Хамурапи и личната отговорност.
- Кожа в играта – всеки да отговаря лично за това, което прави. Който иска пари на инвеститорите, да залага и свои пари, заедно с тях. Строителите във Вавилон са отговаряли с живота си за качеството на сградите, които строели. Това е призив за баланс на рисковете, при които никой не е имунизиран за последствията от дейностите си, от дъното до върха. Залагането на чужди кожи вместо твоята в играта е кражба. Трансферът на риск и на крехкост е кражба. Второто е по-голямата кражба, тъй като крехкостта е уязвимост към риска, а антикрехкостта се облагодетелства от него. Трансферирането на крехкост към други, за да си антикрехък, както правят банките, когато няма закон за фалита, води до по-голям риск за общото благо. Те имат стимул да раздават много повече необезпечени кредити, ако за това не се носи наказателна отговорност[v]. Така икономическата дейност на повече хора се блокира, тъй като фалитът за тях е крайна дестинация, от която няма легално измъкване, а при други се развива нелегална дейност.
- Спестяване – най-добрият лек срещу риска е спестяването, тъй като парите са отрицателен риск. Дюшекът и бурканът не могат да фалират, а златото не остарява. Като форма на спестяване може да се разглежда и методът на инвестиране „щанга“, при който рискът се разделя на много нисък и много висок. Над 90% от спестяванията трябва да са в много нискорискови инструменти като държавни облигации, а останалите 10% в много високорискови, като се разпределят максимално равномерно между множество обещаващи бизнеси. Тъй като там липсва предсказуемост, а един-единствен бизнес може със успеха си да компенсира провала на стотици други и да осигури положителна възвръщаемост, равномерното разпределение е и оптималното.
Заключение
Докато консерватизмът се основава на история, а либертарианството – на философия, то пробабилистичното либертарианство се основава на теория на вероятностите и на концепцията за управление на риска и крехкостта. Оказва се, че не само рисковете, символизирани от парите, могат да бъдат разпределяни и балансирани, но и такова основно свойство на системите като тяхната податливост на риска (крехкост), или способността им да печелят от него (антикрехкост). Крехък е порцеланът, комуто времето носи счупване, а антикрехък е животът, комуто ударите на съдбата носят нови сили и разнообразие (всяко бедствие убива най-слабите организми и по-силните дават поколение). Както Талеб изтъква, регулациите могат да бъдат както източник на крехкост, така и на антикрехкост. Пример за първото са финансовите регулации на деривативите в САЩ[vi] и стимулите за ипотеки[vii], допринесли за кризата. Пример за второто е структурата, която позволява дори на случайно търгуващи агенти да печелят по-добре, отколкото при други стратегии (Biondo et.al. 2013). Ролята на държавата е в осигуряването на тази структура, която да позволи и на глупаците да печелят. Нещо повече, такава структура, съчетана със случайното търгуване би намалила размера на кризите, поради елиминирането на стадното поведение – т.нар. „паника“ на инвеститорите, при която всяко индивидуално рационално решение да продаваш, за да се спасиш, до общ лош резултат за всички. В такъв случай случайността е по-добра от рационалността.
Библиография
Николас Н. Талеб, 2012. Антикрехкост, Изток-Запад
Николас Н. Талеб 2019. Кожа в играта, Изток-Запад
Biondo, Alessio Emanuele & Pluchino, Alessandro & Rapisarda, Andrea & Helbing, Dirk. (2013). Are Random Trading Strategies More Successful than Technical Ones?. PLoS ONE. 8(7): e68344.. 10.1371/journal.pone.0068344. https://journals.plos.org/plosone/article?id=10.1371/journal.pone.0068344
Edmund Burke (1999), “The Portable Edmund Burke”, p.172, Penguin
Stuart C. Gilson (2012) Coming Through in a Crisis: How Chapter 11 and the Debt Restructuring Industry are Helping to Revive the U.S. Economy (Fall 2012). Journal of Applied Corporate Finance, Vol. 24, Issue 4, pp. 23-35, 2012. Available at SSRN: https://ssrn.com/abstract=2193831or http://dx.doi.org/10.1111/j.1745-6622.2012.00398.x
Garrette Hardin (1968). “The Tragedy of the Commons” (PDF). Science. 162 (3859): 1243–1248, https://pages.mtu.edu/~asmayer/rural_sustain/governance/Hardin%201968.pdf
Frriedrich. A. von Hayek (1945), The Use of Knowledge in Society, ” American Economic Review, XXXV, No. 4; September, 1945, pp. 519–30. 1/12/2020 https://oll.libertyfund.org/titles/hayek-the-use-of-knowledge-in-society-1945
John Maynard Keynes (1921), Treatise on Probability, London: Macmillan & Co. https://archive.org/stream/treatiseonprobab007528mbp#page/n9/mode/2up
Thomas C. Schelling (1981), The Strategy of Conflict, Harvard
University Press; Reprint edition (May 15, 1981) ISBN-13: 978-0674840317
[i] https://www.dnevnik.bg/sviat/2019/12/20/4008513_menidjuri_na_frans_telekom_doveli_slujiteli_do/
[ii] https://nova.bg/news/view/2013/03/20/46609/%D1%81%D0%BF%D0%B5%D1%88%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%89%D0%B0-%D0%B2-%D0%BA%D0%B8%D0%BF%D1%8A%D1%80-%D1%82%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D1%85%D0%BE%D0%B4-%D0%BE%D1%82-%D0%B1%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%B0/
[iii] https://www.24chasa.bg/novini/article/4523823
[iv] https://www.youtube.com/watch?v=wpsFAf9Ep8Q
[v] Иван Костов и ОДС бяха приели наказателна отговорност за банкерите, раздаващи необезпечени кредити, нещо, което НДСВ премахна под давлението на Ахмед Доган. https://blitz.bg/obshtestvo/valeri-dimitrov-premakhvaneto-na-nakazatelnata-otgovornost-za-bankerite-otpushi-kreditiraneto_news300196.html
[vi] https://digitalcommons.law.umaryland.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=1036&context=cong_test
[vii] https://www.forbes.com/sites/norbertmichel/2015/01/26/government-policies-caused-the-financial-crisis-and-made-the-recession-worse/#1df8fece564e
