Противоречивият цар

Време за четене: 5 мин.

За Негово Височество Цар Фердинанд I Български е наистина много трудно да се пише, той определено е една доста противоречива личност в новата ни история. Много е лесно да бъде критикуван и постоянно да се говори за грешките, които е направил – как вкарва България в Първата световна война на страната на Централните сили, мечтата му за силен “личен” режим и слабостите му към парите, заради които първо България сключва Балканския съюз под егидата на Русия, срещу което със заема лично от Николай II Романов отпуска 3 млн. златни франка при 5% лихва за покриване задължението му към виенска банка в размер на 1,5 млн. франка и срещу залог двореца „Враня“.

За мен обаче си остава царят, който успява въпреки своите недостатъци да приобщи България към Европа. Роден е на 14 февруари 1861г. във Виена. Баща му е княз Август Сакскобургготски, а майка му – княгиня Клементина Орлеанска, дъщеря на френския крал Луи Филип и правнучка на могъщата австрийска императрица Мария Терезия. Служи в австро-унгарската армия, като дори достига чин поручик.

На 25 юни 1887 г. Фердинанд Сакскобургготски е избран за български княз от ІІІ ВНС, а в края на юли същата година стъпва за първи път на българска земя с цел и амбицията да изгради силна държава на Балканите и да положи основите на стабилна династия. На днешния ден преди 131 години той полага клетва пред Парламента и заема българския престол.

Фердинанд поема управлението на една съвсем млада държава и за 26 години (до 1 юни 1913 г., когато се случва опустошителното земетресение в Търново и Горна Оряховица) успява да постигне чудеса.Той укрепва държавата най-вече икономически и просветно-културно, няма как да не спомена откриването на Народния музей на 12 май 1905 г. и Народния театър на 3 януари 1907 г, както и за възхода на Природонаучния музей, след като негов уредник от 1 август 1914 г. става бъдещият академик Иван Буреш. Създават се и функционират фабрики, акционерни дружества, теглят се заеми за изграждане на жп линии, пристанища и превъоръжаване на армията. Самият владетел строи дворци  и определено най-голямо бижу е дворецът „Враня“, който е изграден на няколко етапи от 1906 до 1914 г.

В началото на 90-те години на ХІХ век българският монарх възприема курс на освобождаване от опеката на Стамболов и поема всички правомощия, които му предоставя Търновската конституция. Раздялата му с премиера се налага и от факта, че той е главна пречка за непризнаването му от страна на Русия за законен български владетел, което пък не позволява на другите велики сили и на Османската империя да го признаят за такъв. Затова след свалянето на Стамболовото правителство, осъществено от него през май 1894 г., той поверява управлението на България на политици като Константин Стоилов, които, без да омаловажават отношенията ни със западноевропейските държави, са склонни към нормализиране връзките ни с Русия, прекъснати през 1886 г. Помирението със Санкт Петербург се осъществява през 1896 г., като от този момент нататък княз Фердинад І започва да се чувства пълновластен господар на страната ни. На практика обаче той има интерес само към външната политика и към армията ни.

Още при встъпването си на престола проявява органическа непоносимост към Търновската конституция, но за разлика от своя предшественик Негово Височество Княз Александър І не посяга нито веднъж да я отмени, а възприема друг подход – не се съобразява с нея. В резултат на това след падането на Стамболовото правителство той установява „личен режим“, изразяващ се в качването и свалянето на правителства по негово собствено усмотрение. От началото на ХХ век монархът въвежда и практиката да назначава безпартийни правителства, нерегламентирани от българската конституция.

Цар Фердинанд I, премиерът Александър Малинов и други официални лица при обявяването на независимостта на България

Определено най-големият успех в управлението на Фердинанд е на 22 септември 1908 г. заедно с провъзгласяване на Независимостта на България в църквата „Свети 40 мъченици“ той е обявен и за „цар на Българите“, с което се възстановява титлата на българските монарси от Първото и Второто царство. Две години по-късно става и първият монарх, който лети със самолет.

След избухването на Първата световна война през юли 1914 г. под влияние на цар Фердинанд I българската външна политика се ориентира към Централните сили – Австро-германския блок, към който България се присъединява официално на 6 септември 1915 г. Въпреки военните успехи на фронта – разгрома на Сърбия (ноември – декември 1915 г.) и победата над Румъния (септември – октомври 1916 г.), България претърпява национална катастрофа в края на Първата световна война. Скоро след пробива при Добро поле в Южна Македония, Солунското примирие и капитулацията на България на 30 септември, принуден от обстоятелствата, цар Фердинанд абдикира на 3 октомври 1918 г. в полза на сина си – княз Борис Търновски (или цар Борис III), и напуска страната.

След абдикацията си той е принуден да живее в двореца Кобург. Посвещава останалата част от живота си на научни трудове, като пътува до Южна Америка, Източна Африка и Египет и активно участва в много международни научни конгреси. През 30-те и 40-те години се установява в Европа и прекарва голяма част от времето си в семейни владения в Словакия, но след 1944г. с напредването на Червената армия е принуден да напусне.

Фердинанд се опитва да посети България, но не му е позволено, дори когато се ражда неговия внук Симеон през 1937 г. Умира на 10 септември 1948г., в едни от най-тежките времена на ХХ век. На смъртния си одър той прошепва на своя адютант, генерал Петър Ганчев, думите „Кога заминаваме за България?“.

Според близките му, неговото желание е било да бъде погребан в любимата му България. Тленните му останки са положени в криптата на църквата „Св. Августин“ в Кобург, където остава и до днес. Въпреки многобройните грешки и критиките към личността му и въпреки многобройните му пороци, Фердинанд до последно по своему обича и милее за България.

В края на статията искам да се спра на няколко интересни негови думи, с които се обръща към син си – цар Борис III:

„…….Лицемерието е основната добродетел на царете. Тъпоумието на тълпата е най-голямата гаранция за престола. Банални, обикновени мисли и малко думи, ето какво прави един цар загадъчен……“

За интелигенцията казва така:

„……….Най-опасните граждани в едно царство са хората, които знаят добре да пишат и които са надарени с естествени дарби на наблюдателност. Един цар трябва от такива хора да се пази като от дявола. Мислителите, историците и философите в България може би не правят открито политика, но те са по-опасни от политиканите, защото ги снабдяват с аргументи и оръжие, което по-майсторски се употреблява в парламента и пресата. Политиканите нямат време да се задълбочават в познания, те живеят от трохите на мислителите и историците и с огризките на ума им…….“

Завършил бакалавър Публична администрация и магистър Управление на човешки ресурси в Софийския университет ” Св. Климент Охридски”. В момента работи в ” Напоителни системи” ЕАД към Министерство на земеделието.

Share This