Въпреки многото доказателства за противното, еколозите са убедени, че планетата ни е на смъртно легло, с плувнало в пот тяло и останала без дъх, докато хората качват нивото на термометъра. Въпреки, че оценката на бойците с климатичните промени за това точно колко време ни остава, се променя всеки път, когато достигнем невредими предсказаната вече дата, увереността им нараства. Десетилетията безочливо изопачаване на данните би трябвало да предизвикат подозренията на всеки по отношение на прозорливостта на пропагандаторите, но лъжите се приемат най-добре, поднесени с краткосрочна памет. Този път очевидно наистина ни грози предстоящият край на света. Всъщност, според американския депутат със спорни позиции, Александрия Окасио-Кортес, „светът ще свърши след 12 години”. В типичен неолиберален стил, говорейки ту с маската на клоун, ту сериозно, по-късно тя заяви, че всеки, който действително е повярвал в казаните от нея думи, има интелигентността на „морско зеле“. Един по-задълбочен поглед към нейния „Нов зелен курс” ни показва, че е по-добре г-жа Кортес да избягва сравненията с това водорасло.
И така, денят на Страшния съд е отложен с още 12 години, което дава на природозащитниците достатъчно време за маневриране, за да се отрекат и променят всички свои минали предсказания и безотговорно плашене, характерни за последното десетилетие. Без съмнение, лентата на финиша ще бъде премествана отново и отново, докато супервулканът на Йелоустоун не избухне и еколозите могат да кажат, че са били прави за всичко. Дотогава имаме време да направим сериозен анализ на една от малкото им предполагаеми „победи“ от последните пет десетилетия – рециклирането.
Рециклирането се предлага на потребителите като прост начин да се запази планетата. Широкото разпространение на думата може да бъде проследено назад до екологичното движение от 60-те и 70-те години на миналия век, по-конкретно до първия официален „Ден на Земята” през 1970 г. Използвайки функцията на Ngram на Google, която проследява използването на думи в литературата, можем да видим, че „рециклиране” е рядко използвана преди 60-те години на м.в. Популярността и постоянно нараства до края на 90-те години и така 30 години на вездесъщност на това понятие са свършили своята работа и то се е настанило удобно в съзнанието ни.
Ние сме приучени да вярваме, че това е лесна, евтина и ефективна мярка за опазване на околната среда и поради това хората покорно разделят отпадъците си вече няколко десетилетия. Кой може да се обяви срещу рециклирането, като се има предвид свързаните с него ползи и последици? Проблемът при повечето неща, които изглеждат твърде добре, за да са истина, е, че обикновено е точно така.
От 1992 г. насам Китай и Хонг Конг почти сами направиха така, че рециклирането изглежда перфектното решение за нарастващото количество пластмасови отпадъци, произведени в света. За 26-те години, предшестващи 2018 г., Китай и Хонконг предложиха отговор „далече от очите, далече от съзнанието“, внасяйки 72% от световните полимерни отпадъци. За съжаление, Китай е на челно място в списъка на 192-те крайбрежни държави, когато става въпрос за замърсяване на морските води с пластмаси и на нейна територия са шест от 20-те най-замърсени реки в света, включително три от петте най-големи. Импортирането на пластмаса, само за да се изхвърли в най-близкия воден път, не оставя нещата далеч от очите или от съзнанието за дълго, и с нарастването на тихоокеанските острови от боклуци, природозащитниците смятат, че до 2050 г. в морето ще има повече боклук, отколкото риба.
Светът насочи гнева си най-вече към Китай заради прогнози като горната, често не осъзнавайки степента, в която Китай се превръща в световно сметище. И Китай отговори през 2017 г., като обяви политиката си „Национален меч”, с която забрани вноса на всички пластмасови отпадъци, които не са 99,5% чисти. Въздействието се усети веднага. От Орегон до Ирландия, навсякъде запасите от боклук набъбваха и преливаха в съоръженията за управление на отпадъците. Временното решение бе отпадъците да започнат да се изпращат на други места, най-вече в други страни от Югоизточна Азия. В места като Виетнам, Камбоджа, Тайланд и Малайзия вносът на пластмасовите отпадъци се удвои през първата половина на 2018 г., след новото законодателство на Китай. Тези страни, обаче, бързо започнаха да следват курса на Китай и до юни и Малайзия, и Виетнам издадоха сходни забрани за вноса на отпадъци.
Страните, които не са въвели забрани за внос, редовно започват да изпращат контейнери за транспортиране обратно до страните им на произход. По-рано тази година 69 контейнера с отпадъци бяха изпратени обратно в Канада от Камбоджа, след като се установи, че съдържанието им е гнило и неизползваемо. Природозащитниците, които обичат да натякват за парниковите газове, отделяни от търговските авиокомпании, видимо отсъстват от дискусията по отношение на въздействието, което транспортирането на рециклируеми отпадъци по света, а понякога и връщането му обратно, може да има върху околната среда.
Вместо да приемат, че рециклирането се е превърнало в тегоба за запазването на планетата, дейността на настъпващите зелени партии от целия световен политически калейдоскоп показва, че природозащитниците са склонни да удвоят неуспешната реторика от миналото. Едва ли е изненада, като се има предвид, че десетилетия наред те не могат да решат дали хартиените или пластмасовите торбички са по-отвратителни.
Решението на епидемията за рециклиране е толкова просто – трябва да се върнем към това, което правехме, преди тази пропаганда да бъде вкарана в главите ни. Да хвърляме боклука си на боклука.
Депонирането е мръсна дума и както при повечето левичарски програми, можем частично да благодарим на Холивуд за образите, които то извиква в съзнанието на обикновения човек. Разлагащи се планини от боклук във всички форми и размери, излъчващи токсичен зелен газ, докато плъховете пълзят из тях. Всъщност, това е много по-точен начин да се опише сегашното състояние на съоръженията за внос на рециклирани отпадъци в Югоизточна Азия, отколкото съвременното депо за отпадъци.
Депата на 21-ви век са впечатляващи примери за това какво трябва да бъде рециклирането. Метанът, парников газ и продукт на биоразграждането, може да бъде използван от модерните депа и да се превърне в чиста енергия, намалявайки необходимостта от добив и изгаряне на изкопаеми горива в райони, където има такова депо. Ако средствата, изразходвани, за да се убеждават хората да разделят педантично боклука си в сини кошчета, вместо това бяха използвани за модернизиране на старите сметища, домовете, напълно захранвани от чиста енергия щяха да са нещо обичайно.
Освен това, идеята за планини от боклук, обхващащи огромни разстояния, докъдето стигат очите, е едно от глупавите представяния на депата, които допринасят за негативното им стигматизиране. Средно, компресорите за боклук могат да компресират около 600 кг. боклук до 0,76 кубични метра, а според изследване на института „Лудвиг фон Мизес”, депонирането на всички боклуци на Америка за следващите 100 години ще изисква само едно сметище с дълбочина 255 фута и ширина 10 мили. Ако тази идея Ви притеснява, може да релаксирате, като отидете да наблюдавате птиците, докато карате каяк през това, което е било най-голямото депо в Съединените щати, тъй като то е на път да стане обществен парк.
Едно проучване от 2013 г., озаглавено „Рециклиране остава рядкост в Източна Европа“, което може би някога е било източник на тревоги за екологичната съвест тук в България, сега би трябвало да бъде източник на гордост. Рециклирането може да е „хубава идея“ на теория, но прилагането му постоянно се оказва крайно неуспешно. Или Филипините заплашват да обявят война на Канада за изнесени рециклируеми отпадъци, или възниква необходимостта да се разположат 2000 фута мрежи в океана, за да изтеглят боклука обратно към брега, или виждаме възход на „кралете на рециклирането“ или други подобни прояви на корупция. Експериментът се провали и е време да преосмислим нещата.
Вместо да се чувстват отговорни да произвеждат по-безопасни стоки, производителите прехвърлят на данъкоплатците бремето на рециклирането. По същия начин, вместо да бъдат държани отговорни за изхвърлянето на собствените си отпадъци, развитите страни предават боклука си на развиващите се страни и изтриват ръцете си от проблема, а след това сочат с пръст развиващите се страни за замърсяването на океана. Така фасадата на добродетелта, която природозащитниците са придали на рециклирането, е смешно неточна.
Ако това е околната среда, за която наистина се тревожим, депата са най-реалистичните налични възможности. И при тях има проблеми, както и при всяко нещо, но ако цялото време и пари, изразходвани за продължаване на приказката за рециклираното през последните 40 години, вместо това бяха изразходвани за иновации и последващо обновяване на депата, щяхме да сме по-близо до целта.
