Христо Николов
От известно време все повече се набива на очи потресаващата разлика в хора, градска среда и култура, събрани само в 700 метра между „Лъвов мост” и църквата „Света Неделя”. Когато тръгнеш от „Лъвов мост” се сблъскваш с хора, които трудно можеш да различиш от героите на Елин Пелин. Хора, по-скоро първобитни селяци, които плюят по улицата, изхвърлят всичко където сварят и трудно можеш да разбереш какво говорят. Същите изпадат в пълна дезориентация веднага щом пред тях има повече от едно разклонение на улицата.
Малко по напред по бул. „Мария Луиза” се сблъскваш с роми и араби, дюнерджии и безделници, които пък те пренасят в дълбокия Ориент и действат някак си успокояващо. Те сякаш живеят в безвремие, но в мир със себе си.
Продължавайки напред вече можеш да видиш култови чалга заведения, пред които се струпват лимузини. Хората в тях са видимо заможни, заобиколени са от красиви момичета, които гледат лошо.
Цялото това множество върви по един изкъртен тротоар пред сгради отдавна изоставени, други в строеж, лимузини за стотици хиляди лева спират пред магазини дрехи втора употреба и често се блъскат с кофите за боклук. Докато гледаш целия този спектакъл неусетно се изпълваш с хаос и неразбиране. Няма никаква логика в действията, моралът не съществува, а редът сякаш е забранен със закон.
На 50 метра по-нагоре вече е пространството между джамията и централни хали. Тук се смесват всички тези цветни групи хора, селяци, араби, роми, бежанци, чиновници, пенсионери, сградите наоколо стават по приветливи, има градинка и площад. Чак си казваш, аха нещата се пооправят, докато не чуеш маането от джамията и не се върнеш в Ориента, през който си преминал преди 500 метра.
След това стигаш до площада през президентството и градският пейзаж заедно с хората се е сменил напълно. Тук вече виждаш луксозни магазини, добре облечени хора и заведения чиито клиенти се държат възпитано.
След извървения през последните 10 минути път се пренасяш през всичките тези цветни картини и хора и се питаш, кое е истинското лице на България? Всъщност България е всичките тези лица в едно. Въпросът е, че всички е редно да извървим тези „700 метра” и да стигнем до мястото където наистина се чувстваме добре. А то не е в развалините на стара София или друг град, в чалга заведенията или в циганска държава пълна със селяци. Нашето място е там където хората се уважават (не си плюят в крака), и всеки се е погрижил къщата му да е приветлива за хората поне отвън.
