Първосигналната обществена реакция на резултатите от референдума в Р. Македония и обявяването му за „провал“ е емоционално прибързано, по същество невярно, но по-важното – опасно.
Нереалистично е да се очаква огромна активност на референдум, при това незадължителен, освен това по решение, което е унизително. Напълно невярно е да се твърди, че изразената еднозначна воля на 1/3 от списъчния състав на избирателите не е легитимно достатъчна за да изрази отношението на македонските граждани в това информативно допитване.
За да дадем оценка на референдума, трябва да отчетем следните фактори:
- Избирателните списъци са стари и неточни. Те не отчитат огромния брой македонски граждани, които живеят в чужбина или трайно работят и учат извън границите на страната. Публична тайна е, че водещ мотиватор на стотиците хиляди македонски граждани да искат българско граждани е за да заминат за ЕС. Е, същите тези хора не са гласували, просто защото са в чужбина. Нямаме представа доколко в списъците има починали хора. Без да спекулираме, смело можем да кажем, че процентът на реално участвалите пребиваващи в Македония избиратели е поне 40%. Това не е ниска активност за референдум.
- Темата на референдума е обидна и накърнява достойнството на хората в Македония. Всъщност се иска от тях групово да се унизят и да сменят името на държавата си, заради изнудването на свой съсед, в името на някакви евентуални бъдещи ползи във външнополитическата ориентация на страната. Трябва да си дадем сметка какво усилие на волята изисква участието в такъв референдум. Трябва да отчетем и че не е по силите на всеки избирател да прояви такова стратегическо мислене и да оцени причинно-следствената връзка от един такъв тежък компромис Бих казал, че 40% осъзнаващи сложността на ситуацията си е висок резултат. Все пак живеем на географска ширина, в която повечето хора не искат да получават аванс, защото го опукват за няколко дни и в края на месеца получават „половин заплата“. Ако 40% от тези същите хора оценят, че ако днес направят компромис с името на държавата, това евентуално, с неясна степен на вероятност ще доведе до външнополитическо развитие, което ще бъде полезно за следващото поколение, и след това да излязат активно да гласоподадат за това съждение, това всъщност е знак за завидна обществена зрялост.
- Негласуването е демократично право, но то е и отказ от участие в решението и делегиране на това право на гласуващите. Процентът участвали има значение за валидността на един правно обвързващ референдум (какъвто този не е), но по никакъв начин не намалява моралната легитимност на изразената воля от гласувалите, а тя е еднозначно и категорично „За“. Повечето правителства в ЕС днес управляват с мнозинства, формирани от около 1/3 от избирателите – толкова, колкото са македонците, които казаха „Да“ в неделя.
- Референдум, при това с незадължителен характер няма как да произведе огромна активност. Това не са избори, на които се решава кой да те управлява и които отключват прагматично и конюнктурно мислене у много избиратели.
- Бойкотирането на референдума от страна на една от големите партии практически е капитулация на позицията „Против“. Най-напред ВМРО-ДПМНЕ не посмя да застане на еднозначна позиция срещу евроатлантическия път на Македония и да призове за гласуване „Против“. С това те показват, че осъзнават недостатъчната подкрепа за позицията „Против“, както и тежките последици от тази безперспективна позиция. Наложи се опозицията да скрие своя реален електорален потенциал в големия балон на негласуващите и да спекулира с този евтин трик.
За всеки е ясно, че освен мотивирано бойкотиращи референдума привърженици на ВМРО –ДПМНЕ, сред негласуващите има още няколко големи групи, които съвсем не се асоциират с партията:
- Избиратели, които никога не гласуват. Те изпитват недоверие към цялата политическа система и никога не гласуват, защото вярват, че от тях нищо не зависи. Тези избиратели са огромна група, понякога половината, а понякога повече във всяка демократична държава.
- Избиратели, които дори и да подкрепят европейската перспектива за Македония, не приемат изнудването с името от страна на Гърция и считат референдума за унизителен.
- Избиратели, за които ЕС и НАТО са абстрактни понятия и които не се чувстват ангажирани от външнополитически въпроси.
- Избиратели, които трайно не са в страната, или починали, но присъстващи в списъците.
Някъде между всички тези негласували избиратели се крие и групата привърженици на опозицията, която не посмя да призове за негативен вот, тъкмо за да скрие слабостта си.
Такъв е резултатът от референдума и той по никакъв начин не показва, че македонското общество е загърбило европейския си път е и избрало различна посока на развитие. Бих казал тъкмо обратното – в Р. Македония има стабилно и осъзнато евроатлантическо движение и то обхваща между една трета и половината от всички граждани. Неизвестно е колко са привържениците на друг, алтернативен път на развитие (пост-османски, пост-югославски или евразийски), но техният брой със сигурност е по-малък. Толкова малък, че да не смеят да заявят ясна позиция. Тази про-европейска и про-атлантическа критична маса хора трябва активно да бъдат подкрепени, да бъдат развивани и подпомагани. Няма нищо по-глупаво от това да ги засипваме обезкуражаващи послания и да проектираме собствените си неуспехи и фрустрации върху тях. Не съм убеден, дали например през 1994г. в България имаше 35 – 40% твърдо убедени привърженици на европейското членство до степен готовност за тежък компромис, пред какъвто са изправени нашите братя. По-скоро нямаше и въпреки това ни се получи почти добре. Така че по-леко с непремерените емоции.
Какво следва?
Независимо дали ще отчете горните фактори и ще се позове на позитивния вот, или ще се подаде на пропагандните внушения за „провал“, Зоран Заев е изправен пред политическата задача да осигури парламентарно мнозинство за законодателно приемане на решението за името. Тази задача той щеше да я има и без референдум, последният му беше нужен по-скоро като допълнителен аргумент. Осигуряването на конституционно мнозинство със сигурност минава (с или без референдум) през тежки политически комромиси и оставяне на „царски път“ на опозицията да вземе завоя, като съхрани достойнството си. За намиране на този компромис важна роля ще играят международните фактори. Позицията на Русия е в голяма степен ясна. САЩ едва ли ще проявят прекалена активност, поне не видима. Европейският съюз получава ценен шанс да покаже категоричен подход и да опровергае злословията по свой адрес че е слаб и аморфен на международната сцена.
Заев може да не събере кураж да търси компромиси и решения и да реши да изиграе „морално-политически акт“ като хвърли оставка и отиде на избори. Подобни морални жестове най-често свършват зле. Сещам се за поне два случая в новата българска история, когато подобно „излизане с чест“ е донесло еднозначно влошаване на разположението на силите и по-важно, негативен обрат в общата национална перспектива. Дано Заев не се хлъзне по тази, всъщност най-лесна пързалка.
Ролята на България е деликатна. Тя трябва да отчита, че прекалено острата публична активност може да доведе до обратен ефект и да даде аргументи на антибългарските сили, които да резонират в старите югославски клишета и навици в македонското общество. Липсата на активност от друга страна може да създаде у българските граждани в Македония и пробългарски настроените македонци усещането, че са изоставени. Най-добре би било страната ни да използва максимално механизмите на ЕС и да проектира своята позиция в действията на ЕС. Затова обаче е нужно дълбоко познаване на вътрешните правила на Съюза и активна многопланова дипломация. Смея да се надявам, че Председателството донесе политически, дипломатически и административен капацитет, който би осигурил успешна защита на българската позиция.
Във вътрешнополитически план е важно ние българите да преценяваме партиите си спрямо отношението им към бъдещето на Македония. Спъването на пътя за европейско единение между България и Македония трябва да се третира като държавна измяна.
Гръко-македонският спор за името е изпитание и пред македонските и пред българските политици и избиратели. Трябва ни спокойствие, търпение и прагматизъм за да преминем успешно през него. Крайните емоции и политически ефектните фойерверки никога не са били и няма да бъдат път за трайни и добри решения. Няма да стане с един референдум. Трябва упорита работа по изграждане на доверие и сближаване.
