Преди близо две години течаха борбите за партийните номинации в САЩ. Погледите останаха вперени в Тръмп и Клинтън, които се очертаваха като най-вероятните номинирани и покрай това усилено се водеха дебати за предстоящата борба за президентството между двамата. Вниманието бе насочено към един основен проблем: “Какви са шансовете на Тръмп да спечели?”. Множество анализатори се изреждаха да обясняват, че последния нямал шансове срещу кандидат като Клинтън, че победата и била вързана в кърпа и прочие хвалебствия по неин адрес, които в крайна сметка се оказаха неоснователни. По-важното в случая е, че един въпрос, макар и зададен остана недоосмислен, а въпросите, които логично трябваше да го последват не просто не бяха осмислени, а изобщо останаха незададени. Този въпрос бе:”Как Бърни Сандърс, аутсайдера, се бе превърнал в конкуренция на Клинтън?”, а производните на него трябваше да са: “Кои са факторите довели до това?”, “Какво значи това за Демократическата партия” и “Какви последствия ще има това за американската политика?”. Всички тези въпроси бяха оставени на заден план, а възникналите след изборите на Тръмп сякаш не оставиха място за тях и така те си останаха неотговорени.
Защо Сандърс се превърна в конкуренция? Този въпрос получи множество отговори, които обясняваха, че Клинтън била корумпирана, част от статуквото, проводник на корпоративни интереси, ястреб във външната политика, опортюнистка и други, но важното в случая беше как един откровен социалист като Сандърс стана толкова популярен. Причината за това се корени в меко казано голямото олевяване сред американците и най-вече на младите либерали от поколението Millennials(милениалите). Този завой наляво доведе до няколко последователни последствия.
Първо, той издигна Сандърс до позиция, в която той се превърне в сериозен конкурент на Клинтън. В крайна сметка на предварителните избори на Демократическата партия той спечели 13 206 428(43. 1%) гласа от всички срещу 16, 914, 722(55. 2%) за Клинтън[1], а при делегатите той спечели 1865 срещу 2841. Това показа едно сериозно разделение вътре в Демократите. От едната страна бяха по-старите демократи-статуквото в партията, умерените либерали, центристите или казано по-общо демократите от времето и типа на Бил Клинтън. Умерени в икономическите си възгледи, склонни към десни икономически политики с акценти върху работническата и средната класа(с цялата условност на двете понятие в днешно време), поддръжници на малката социална държава, не малко от тях интервенционалисти(ястреби) във външната политика. От другата застанаха хората, които преди 40-50 години са били радикалите-откровено леви, някои от тях откровени социалисти, някои социал-демократите, тези от център-лявото, прогресивните. Сред тях преобладават привържениците на социалната държава, изцяло левите политики, мнозина са пацифисти и преки наследници на радикалите от 60-те и 70-те. Тази пропаст между центристите и левичарите в Демократическата партия сякаш остана незабелязана, анализаторите бяха фокусирани върху Тръмп, изборите, а от друга страна и агресивната реторика на част от демократите и мълчанието на несъгласните прикриваше това разделение.
Второто много важно последствие беше, че на Клинтън ѝ се налагаше да клони наляво и да защитава по-леви политики, които покрай провала на Обамакеър не бяха особено популярни сред избирателите от работническата класа. Това остави повече свободно място за Тръмп, от което той се възползва много умело отнемайки от противника си няколко щата(Мичиган Охайо, Пенсилвания, Уисконсин), в които решаващите гласове бяха на хората от точно тази прослойка от обществото. Интересното е, че два (Уисконсин и Мичиган) от тези четири щата са предпочели по-левия Сандърс на предварителните избори, което, поне според мен, се дължи на два основни елемента: протекционистката реторика, която Тръмп също използваше и сериозния натиск наляво, който демократите в тези щати оказа заради чернокожите си избиратели, които отдавна са тяхна главна цел. В последствие Тръмп се облагодетелства точно от това акцентиране, което дразнеше мнозина бели, които се чувстваха пренебрегнати и оставени на заден план.
Третото последствие е, че този завой на ляво сякаш оставя част от центристите “на улицата”, превръща ги в “сираци” в собствената им партия. Това обаче остава незабелязано, вероятно поради мълчанието и тихата съпротива на тези демократи и поради по-войнстващата реторика на по-висшестоящите в партията, които поддържат впечатлението за вътрешно единство и за активна съпротива срещу президентската администрация.
Макар и на пръв поглед единни демократите на практика са доста разделени и то точно по линиите на разлома, очертани на изборите. Това проличава най-ясно в Сената, изборите за който наближават и са в края на тази година(06. 11). Проучването на Нейт Силвър показва, че 4 от сенаторите на демократите гласуват по-често в полза на Тръмп, отколкото срещу него.
И четиримата са представители на умерените демократи, които остават все повече на заден план: Дъг Джойнс, Джо Манчин, Хейди Хейткамп и Джоу Донели, и са представители на щати, в които Тръмп е спечелил. Още трима представителя на демократите гласуват по-често в полза на позициите на Тръмп и това са: Клеър МагКаскил, Марк Уорнър и Бил Нелсън. Двама от тях са от щати, в които Тръмп спечели. Всички изброени до тук са членове на Демократическата партия, които са склонни да подкрепят политиките на Tръмп и позициите му, възгледите им са умерени, застъпващи позиции както на деморатите, така и на републиканците, 6 от 7-те изброени са представители на щати, които са гласували за Тръмп. Друго много интересно е, че позициите им съвпадат до толкова голяма степен с тези на президента, че при 5 от тях в около 30% от случаите им се налага да гласуват против очакваното на базата на възгледите им, а при Бил Нелсън това е 15%. Тоест дори и при високия процент подкрепа, който те оказват(средно за тях около 52-53%) това пак е резултат на голям компромис между позициите им и партийната им принадлежност. [2]
Дълбоките разлики, които разглеждаме горе си проличават още по-ясно когато сравним резултатите от гласуванията в полза/срещу Тръмп. Републиканците, независимо от реториката си преди изборите подкрепят Тръмп в 92-93%(виж статистиката) от случаите. Само 9 го подкрепят в по-малко от 90% от случаите и само един от тях(Ранд Пол) по-малко от 80%(75, 4). Освен това подкрепата е много по-голяма от очакваното, едва 6-7 човека подкрепят Tръмп по-рядко от очакваното и това е предимно в рамките 1-2% с две изключения един сенатор с 4, 2% по-ниско съгласие с Тръмп от очакваното и Ранд Пол, който е несъгласен в 16% повече от очакваното.
При Демократите разликата е доста по-малко от очакваното. Сред в около 30% от случаите те подкрепят Тръмп, но това е на цената на солидни компромиси мажду собствените им възгледи и партийната политика, средното разминаване между очакваното спрямо принципните позиции на сенаторите и реалното гласуване е 20%. Това показва дълбокото политическо разделение и в двете партии, които са склонни да гласуват често по партийна линия, а не спрямо собствените си възгледи. Едва 8 сенатора от демократите го подкрепят по-често от очакваното, като само един-двама от тях са с по-солидни разлики от порядъка на 8-9%.
Всичко изброено до тук показва, че съпротивата на демократите далеч не е продукт на цялата партия и че съществува крило, което след олевяването на Дем. партия и запълването на оставения вакуум от Тръмп и Реп. партия, остава изолирано и принудено да гласува против своите възгледи и с това против избирателите, които са ги избрали. Това ще доведе до сериозен натиск върху представителите и е вероятно някои от тях да се отцепят или да преминат в Републиканската партия, такъв случай е Джо Манчин.
Естествено демократите могат да опитат да спрат започналото олевяване, но това ще доведе до радикализиране на левицата, която остана разочарована от номинирането на Клинтът и още по-разочарована от начина, по който това е станало[3]. Така, че тяхната партия е поставена в крайно неизгодно положение, което може да превърне Републиканската партия в хегемон в политиката, особено на фона на високото вътрешно съгласие и липсата на “вътрешнопартиен сепаратизъм”. Може би единствената заплаха за единството на партията идва от либертарианското крило, най-ярък представител, на което е Ранд Пол, но вероятността сам да се отцепи е малка, а и липсата на сериозна политическа сила в либертарианското дясно не позволява на олевяването на републиканците да им създаде проблеми, поне в краткосрочен план. Тук, вярвам, може да има несъгласие с мен по въпроса за Либертарианската партия, която направи прилично представяне на изборите, но аз все пак смятам, че в близките години тя няма да бъде проблем за републиканците. По-нататък това е възможно с оглед на започналото олевяване на целия политически елит в САЩ и на задаващото се ново поколение, чиито възгледи съвпадат най-вече с либертарианските позиции по въпроса[4], но тук вече ще трябва да се изкаже някой, който е добре запознат с положението в либертариснаката партия, а това със сигурност не съм аз.
Източници:
[1] https://en.wikipedia.org/wiki/Democratic_Party_presidential_primaries,_2016
[2] https://projects.fivethirtyeight.com/congress-trump-score/ (ползва се на още няколко места в текста )
[3] https://www.vesti.bg/sviat/amerika/sasht-zashto-byrni-sandyrs-e-na-grebena-na-vylnata-6076009?utm_source=vestiHYPERLINK “https://www.vesti.bg/sviat/amerika/sasht-zashto-byrni-sandyrs-e-na-grebena-na-vylnata-6076009?utm_source=vesti&utm_medium=facebook&utm_campaign=shareBlock”&HYPERLINK “https://www.vesti.bg/sviat/amerika/sasht-zashto-byrni-sandyrs-e-na-grebena-na-vylnata-6076009?utm_source=vesti&utm_medium=facebook&utm_campaign=shareBlock”utm_medium=facebookHYPERLINK “https://www.vesti.bg/sviat/amerika/sasht-zashto-byrni-sandyrs-e-na-grebena-na-vylnata-6076009?utm_source=vesti&utm_medium=facebook&utm_campaign=shareBlock”&HYPERLINK “https://www.vesti.bg/sviat/amerika/sasht-zashto-byrni-sandyrs-e-na-grebena-na-vylnata-6076009?utm_source=vesti&utm_medium=facebook&utm_campaign=shareBlock”utm_campaign=shareBlock
[4] http://time.com/4909722/trump-millennials-igen-republicans-voters/
