Негово благоговейнство свещеник Михаил Петров Трифонов е на 48 години, родом от гр. Добрич, свещеник е от 1995 г. В момента служи в храм „Св. вмчк. Димитър”, гр. Генерал Тошево, Добричка духовна околия, Варненска и Великопреславска епархия. Той отдели време да отговори на няколко въпроса на нашия автор Тома Петров.
Тома Петров: Как взехте решение да станете свещеник?
Отец Михаил Трифонов: Израснах в семейство на православен свещеник. Завърших средното музикално училище във Варна „Добри Христов” с цигулка през 1987 г. Имах нагласата и бях обучен да правя кариера на музикант, освен това бях и певец, пеех в хор, същевременно бях направил и мъжки прицърковен хор. Да се занимавам с музика беше съветът на моя баща, Бог да го прости, който също беше свещеник. Въпреки настояването му да се занимавам с музика и пеене, реших да запиша богословие във Великотърновския университет. Вътрешното ми усещане беше, че трябва да бъда свещеник. Там завърших, станах семеен и реших да приема ръкоположение за свещеник. Това се случи през 1995 г. Ръкоположен съм от покойния митрополит Кирил в Катедралния храм на гр. Варна „Успение Богородично”.
Вие сте потомствен свещеник, разкажете ни за Вашето семейство. Семейството Ви имаше ли някакви трудности през онези години?
Както вече казах, роден съм в семейство на свещеник. Майка ми дълго време беше домакиня – ние сме три деца, разликата във възрастта ни е малка, а трябваше тя да ни отгледа. За мен беше нещо нормално от ранна детска възраст да съм в храма, да приемам причастие, да се изповядвам, да пея на клироса. Не съм усещал някаква разлика между мен и другите, може би заради музикалното училище, защото ако исках да успея да вляза там като син на свещеник през онова време, не можех да разчитам на никакъв „гръб” зад себе си. Връзки в музиката не важат – като се явявам на изпит, оставам аз с цигулката и комисията. Така бяха поставени нещата при мен – не можех да разчитам на каквито и да било протекции, а само на труда си и на Бога. Така са поставени нещата в живота ми и днес – по същия начин, както тогава.
За мен като дете беше естествено да съм християнин и да бъда в семейство на вярващи християни. Например ние още като деца постехме и знаехме, че в това е нещо естественоно, а как са ни възприемали останалите деца, не знам. Една от разликите между мен и другите деца беше, че никой не ми е предлагал да стана член на комсомола. Или както се казва, когато човек губи, никога не знае какво печели.
От спомените ми за Църквата в детските години мисля, че тогава верните бяха повече, колкото и нелогично да звучи. Бяха живи хората, възпитавани в християнски дух от християнски семейства в една друга България. И ако днес се чудим защо не е така, защо ни е трудно и защо хората в Църквата са по-малко, то е защото сега берем плодовете на атеистичните години.
В съзнанието ми е оставила незаличим спомен срещата с Варненския митрополит Йосиф – изключителен човек ; с епископ д-р Николай – с такива духовници аз съм се срещал и общувал като дете. В почивните станции на Синода по това време свещениците със семействата и децата си се събираха, общуваха, децата играеха заедно, а обстановката беше невероятна. Споменът и представата ми за старите варненски и добрички свещеници е съвсем различна от тези, които виждам днес – те бяха свещеници с достойнство, държаха се като мъже. В онези трудни времена, за да си християнин и свещеник се изискваше мъжество, тогава всеки един духовник много добре осъзнаваше на какво можеше да бъде подложено семейството му. Разбира се, говорим за свещеници, които не са се продали на ДС и не са станали доносници, защото не е вярно, че всички са били такива и не са имали избор, понеже „времената са били такива”. Времената бяха еднакви за всички, тъй като Христос е същият вчера, днес и утре. Тези хора, които аз познавах, носеха с достойнство служението си – само да си свещеник тогава и да минаваш по улицата с расо, беше малък подвиг.
Какво беше отношението от околните?
Може да звучи странно, но в средата, в която аз израснах, не съм имал някакви особени проблеми, освен дребните подигравки, които отдавна съм забравил и не си струва да помня. Иначе случки с партийни секретари в училище и отрядници, вардещи храмовете по Великден имаше много, тъй като бях обект на по-особено внимание от тяхна страна. Имаше един случай, който помня още 10-11 годишен: отрядникът спря мен и брат ми, когато отивахме за Възкресното богослужение: „Колко е часът, къде отивате?” – пита той. „Баща ми служи, отиваме при него” – отговаряме ние… По този повод си спомням, че партийните големци тайно идваха при свещениците, кръщаваха децата си и правеха опело на родителите си тайно вкъщи. Когато баща ми питаше защо, все казваха – нали ги знаеш „нашите”, отче, да не стане някоя беля… Това лицемерие при такива хора продължава и днес, защото лицемерецът е бил такъв тогава, такъв е и сега. Може би и заради това Александър Лилов с известна наглост заяви, че комунистите са вярвали тайно, въпреки партията, защото вярата била интимно чувство…
Как приеха решението ви вашите съученици и приятели? Вероятно е имало още рефлексии от годините на социализма…
С моите съученици се видях чак след 20 години, тъй като по-голямата част от тях след завършването си заминаха в чужбина като музиканти. За някои беше чудно, защото бях по-буен и свободолюбив ученик, а за други беше нормално. За моите приятели и съученици аз си оставам техния съученик, чиито баща е свещеник. Но времето след 1989 г. донесе много промени в живота на всички. Тези промени не бяха само за вярващите хора, а и за невярващите. Ето, комсомолските секретари не знаеха вече каква ще бъде тяхната кариера и дори те станаха християни. А тези промени дойдоха при мен точно тогава, когато аз трябваше да взема решение за живота си. В този смисъл съм благодарен на Бога.
Какво отношение срещахте от страната на властта? Вие сте започнал да служите след промените…
Не знам какво означават тези демократични промени, защото аз не съм усетил такива. Няма как да има промени, когато хората са същите. Когато аз започнах да служа, отношението на властта беше същото, каквото беше и преди 1989 г. към свещенството, просто защото хората във властта бяха същите. Те не са се променили и до днес. Когато бях назначен за предстоятел на храм в едно малко градче, където съм и сега, тези, които бяха съборили през комунистическия режим храма, впоследствие, след години, когато успяхме да построим храма, се окичиха със славата, че са го възстановили те. Те не само отричат, че са го съборили, не само не позволиха новият храм да бъде издигнат на мястото на съборения от тях стар храм, а днес дори твърдят, че те са построили храма и това фигурира в историята на кметската управа. Както виждате, нищо ново под слънцето. Но отношението на властта към мен беше особено, дори за съвсем дребни неща. Спомням си, например, че не ми позволяваха да си прекарам телефон вкъщи, при това след „демократичните промени”… Пречеха ми по всякакъв начин и за възстановяването на храма, понеже усещаха, че губеха влияние сред хората – например, когато станах свещеник и за първи път отидох на гробищата на Задушница, на по-голямата част от гробовете на паметниците имаше петолъчки, а днес всички гробове са с кръстове. И до днес не спирам да говоря за вредите, които безбожието и дивият атеизъм нанесе в душите на хората, а властта още тогава разбираше, че губи почва под краката си и трябваше някак да се „озаптяват” такива като мен.
В по-общ план след 1989 г. властимащите осъзнаваха напълно опасността хората наистина да започнат да се въцърковяват, да си спомнят и да се замислят за това, че управниците са им пречели да влизат в храмовете и са ги лъгали толкова десетилетия, затова че целият този живот, който са предложили като „светло бъдеще”, е бил фалшив и измамен. Тази празнина трябваше да бъде заместена с нещо и хората някак естествено се обърнаха към Църквата (нали Тертулиан казваше, че човешката душа по природа е християнка).
За да се овладее това положение, партията(тя и досега е една) започна да толерира ръкоположението на свещеници, които не са имали нищо общо с Църквата до този момент. Така сложиха на много места свои хора, направиха разкола, оставиха ченгетата – свещеници, които се издигнаха още по-нагоре в йерархията. Хора на бившата и сегашна власт влязоха в църковни настоятелства, в храмове и манастири, и се опитват да ги управляват и овладяват отвътре, а тези неща продължават и до днес. За всеки свещеник, който иска да върши съвестно служението си като християнски пастир, проблемите продължават и досега, а в същото време свещеници без опит и ценз, без познания, днес са с много звания, без да са направили повече от това, да са верни и послушни на местната власт.
Освен това навсякъде днес се толерират свещеници, които са русофили (а често те са открити и войнстващи русофили). Така у хората, които са неукрепнали във вярата и не са запознати с историята на Църквата, остава впечатление, че православната ни вяра идва от Русия, което въобще не отговаря на истината. Така да си православен днес стана едва ли не политически знак – щом си православен, значи си от „нашите”. Затова и днес в България не се говори много за християни и Христос, а за православни.
Как се отразиха демократичните промени на Църквата у нас?
Може да звучи наистина нелогично и странно, но църквата и свещенството преди 1989 г. бяха на много по-високо равнище от сегашното и това си има своето обяснение . Да отидеш в семинарията през 50-те години на миналия век, във време на гонения на Църквата означава, че ти наистина отиваш според вярата си, че си от семейство на вярващи хора. Поради тази причина, такива деца, които по-късно са станали свещеници, са показали своите качества. По това време семинарията са завършили и хора, които дадоха плодове в своите трудове като учени, преподаватели, педагози, доказани в своята област. Т.е. тяхната вяра даде своя плод. Тъжното е, че никой не почерпи опит от тях, никой не уважи знанията, опита и мъжеството им днес, тъй като те доказаха християнската си вяра на дело, в условия на гонения. Приемствеността между тогавашното свещенство и сегашното беше прекъсната и това даде горчиви плодове. Днешното свещенство живее в комфоррт, особено в по-големите градове; то няма опита на пастирството по време на притеснения. Християнинът се познава по време на гонения и притеснения на Църквата, както знаем и от опита на ранната Църква.
Разкажете ни повече за Вашият храм. Как се развива енорията Ви през годините?
В Генерал Тошево храмът, построен през 1926 г. е съборен от местната общинска власт през 70-те години на XX в. и е постороен отново през 1999 г. Когато аз дойдох през 1995 г., старият свещеник служеше в една къща, пригодена за храм. Енорията тук е хубава и голяма, но местната власт се опитваше грубо да се меси в делата на храма така, както си е позволявала преди 1989 г. Разбира се, аз не можех да позволя това и затова енорията беше пръскана няколко пъти през годините и различни свещеници минаха оттук. Това са изпитания и гонения в самата Църква, които трябва да изтърпим и понесем, защото каквито и трудности да има, важното е събранието около Христос в Евхаристията заради спасението на душите ни.
Днес сякаш се усеща някакво завръщане към вярата, особено сред по-младите поколения, които не са обременени от идеологеми. Има ли такова нещо?
Младите хора днес не са обременени с идеологеми, те не знаят например какво означава да не можеш да слушаш рокендрол и да ходиш с дълга коса, защото е забранено. Днес те пътуват, където пожелаят и правят каквото пожелаят. За съжаление, няма кой да им обърне внимание и те са като една плодородна и неразорана нива. Работата с младите хора днес зависи единствено от местния свещеник.
Какво е отношението на обществото ни към духовенството днес?
Несериозно, защото много хора днес приемат свещеника като изпълнител на някакъв ритуал. А вече казахме защо – ръкополагат се в по-голямата част такива духовници, които излагат християнството, вместо да служат за пример, затова и духовенството днес няма авторитет. Ние външни врагове днес нямаме, най-големия враг на нашата Църква е вътре в Църквата – нейното духовенство. Вече никой не ни пречи да проповядваме, да катехизираме, да мисионерстваме… Църквата сега е в небивал комфорт. Но качеството на свещенството е ниско; в него няма християнско мъжество, няма възпитание, няма този дух на единство и единение, който имаше преди. Много свещеници днес не приемат пастирския си дълг като служение, а като професия, като начин на препитание.
Днес няма чувство за общност, а Църквата е общност, събрание от верни. Освен това в Църквата е нарушено основното правило на съборността – нашият Устав не се спазва първо с това, че ние отдавна нямаме събор, на който да обсъдим толкова много проблеми, пред които Църквата ни е изправена. Дори конференциите на свещенството днес са различни от тези, които аз помня. В миналото редовно се правеха конференции, на които свещениците четяха богословски доклади. Семействата им по духовни околии се събираха за празниците, децата бяха ангажирани, презвитерите също – днес това липсва, няма го. И това е така, защото по-голямата част от хората, които станаха свещеници, не познават предишното свещенство и опита му. Беше прекъсната една много важна връзка – приемствеността сред свещенниците. Много от от тях днес се държат така, сякаш с тях започва Църквата и след тях няма да има Църква – ето това нанася непоправими и дълбоки вреди върху християните и то по такъв начин, че може да струва десетки години на една енория да бъде събрана отново и катехизирана.
Освен това днес който иска да си върши съвестно работата в Църквата, бива всячески притесняван по най-различен начин – доносите съществуват и до днес. Много свещеници продължават и досега да доносничат за събратята си, въпреки че ДС отдавна не съществува и никой не ги принуждава да правят това. Освен това днес истината и свободата на изразяване не представляват някаква нравствена ценност в БПЦ, а човекоугодничеството е достигнало своя връх. Това е така, защото в Църквата бяха ръкоположени хора, за които доскоро тя е била нещо чуждо и непознато, а понякога и направо враг, а сега те шестват спокойно в църковния ни живот, правят бърза кариера и дават мнение по важни въпроси. Не твърдя, че човек не може да се промени, но казвам, че много от тях не пожелаха и това личи от живота на Църквата по места.
Какви са днешните предизвикателства пред православната ни църква?
Основното президвикателство пред БПЦ е, че ние – клир и миряни трябва да се държим като Църква, а тя да започне да си върши работата – да катехизира, да учи хората, да благовести, защото това е нейната задача. Няма смисъл да се самозалъгваме – народът ни се нуждае от ново евангелизиране, България има нужда от нова християнизация. При това трябва да започнем от духовенството – то трябва да се учи отново как да проповядва, как да катехизира в съвременни условия. Не можем вече да говорим със заучени фрази от миналия век, трябва да знаем как да общуваме с хората по нормален начин, как да говорим за техните проблеми, как да им помагаме, защото проблемите на човека днес далеч не са само финансови. Когато научим това, чак тогава можем да привлечем хората към храма.
Всъщност на нас християнството ни „предстои”. Ние днес мъждукаме, имаме само бегла представа що е християнска общност и живот в Христа. Тепърва трябва да изграждаме навсякъде енории, тепърва има много работа и както пише в Евангелието – жътвата е много, а работниците са малко. Да се молим всички за нашата Църква – да поеме по здрав път. Църквата е такава, каквито сме и ние, а здравият път, за който споменах е един – пътят към Истината – Христос.
