В последните дни основна тема на разговор в религиозните, а и в нерелигиозните среди се превърна един изключително важен въпрос с историческо значение – въпросът за Църквата в Украйна. Той е важен, както от църковна, така и от политическа гледна точка. При все, че втората сякаш среща по-голям интерес в нерелигиозните среди, за мен далеч по-важна е църковната страна на въпроса. Освен това, тя ще бъде основен фактор при взимането на решения от отделните патриаршии и поради това тя трябва да бъде разгледана и анализирана в различните си аспекти. Въпросът следва да бъде разгледан в три части:
Историческа част
Историческата страна започва с навлизането на православието в Украйна през 988 г. Християнизирането на Киевска Рус, както тогава се е наричала държавата(до колкото може да се използва това понятие) съществувала на тази територия, поставя началото на християнския въпрос за съответните земи. Християнизацията на Киевска рус била водена от политическия център на страната-Киев. Киевският митрополит, бил подчинен на Константинополската патриаршия и се ползвал с дадената му от там автономия. Това положение ще се запази доста дълго и ще премине през редица изпитания.
Християнизацията се развивала с различно темпо и качество, а Киев продължавал да бъде център на този процес до началото на междуособиците в държавата през втората половина на 11в. Тогава съвкупността от кумански настъпления и войни между руските княза започнала да отслабва и дезинтегрира държавата. Процесът на дезинтеграция продължавал над век и имал за своя връхна точка 1169 г, когато Киев бил превзет и разрушен. Това довело до нов период за руската църква, в рамките на който самия държавен център не бил ясно обособен, а и често се променял по линията Владимир-Новгород- Москва. Тези промени получили допълнителен „стимул“ от татарските нашествия, които опустошавали и отслабвали руските държавици, заместили по това време единната руска държава. Въпреки тези промени в териториалните владения и обитания(тъй като заедно с руските държави се местело и руското население) руския митрополит, в чиито диоцез били включени руските земи продължил да се нарича Киевски(а с това и Всеруски), подчертавайки приемствеността със старата столица.
Процесът на изместване на центъра на руската държава на север на обхванал цялото руско население. Част от него останала в старите земи, а в последствие попаднали под властта на литовското велико княжество. Влиянието на княжеството се увеличава все по на юг достигайки до молдовските земи, а с това течал и процеса на християнизирането му, започнало от руските християни. Княжеството се сдобило със собствен митрополит, който подобно на този във Владимир(до 1325 г, а след това в Москва) също се наричал Киевски(до 1461 г). Това разделяне на руската църква на две митрополии започнало през XIII в. и продължило да съществува до XV век, когато се случили няколко много важни за Църквата събития. През първата половина на XIV в. вследствие на амбициите на южноруските и литовските князе да имат свои митрополити, които да бъдат всеруски. Така започнал дългият период, в който всеруската църква се разделила. В началото на две митрополии, а в последствие на три и на четири.
Когато на Флорентинския събор през 1438-39 г, когато всички византийски йерарски без един(Марк Ефески) се съгласили за унията с Рим, великия княз Василий II хвърля в затвора проуниятския митрополит Изидор и с това държава започва сама да избира митрополитите си. С това започва процеса на отделяне от Вселенската патриаршия, който се засилва с въвеждането на клетвата за епископите от 1459 г. да не отстъпват от светата Московска църква, с което в една или друга степен се превърнала в автокефална. Киевската митрополия продължила да съществува в Киев отделно и конкурирайки се с тази в Москва, тя също била част от Вселенската патриаршия и се превърнала в основа на Константинопол в борбата за влияние в Полското кралство и Литовското княжество, която Рим и Константинопол водели. Положението на митрополията се влошило значително след Първата уния между Полша и Литва от 1386 г, особено след католицизирането на Литва. Положението на митрополията станало много тежко, както заради лошото разположение на властта към нея, така и заради упадъка и падането на Византия, имало случаи поста на митрополита да е вакантен и може да се каже, че в административно отношение съществуването на митрополията е било едва ли не под въпрос. Към средата на XV в. положението и се подобрило, а връзките с Константинопол подновени.
През XVI в. раздалечаването на между Москва и Киев се засилило. В края на века Московската митрополия се превърнала в патриаршия след някои хитрости на московския владетел. Връзките- богословски, административни(като копиран модел) и в изкуството – с Вселенската патриаршия се засилили. В това време около Киевската митрополия също се случвали значителни събития. Създаването на толкова пагубната за нея Втора уния между Полша и Литва през 1569 довела до нови тежнения. Полските амбиции за налагане на римското върховенство давали своя резултат и към края на века по-голямата част от духовенството станало униатско(унията е подписана в Брест през 1596 г.). Народа, в голямата си част, останал верен на православието и започнал да формира свои защитни структури-православните общини, които се превърнали в основа на поредица от въстание, които създавали множество трудности за поляците и в крайна сметка спечелили възстановяването на митрополията в Киев през 1620 г.
В крайна сметка, след над четиривековно отделно съществуване двете митрополии, извървели дълъг път, отново се срещнали след присъединяването на Лявобрежна[1] Украйна към Русия през 1667 г. След това присъединяване Киевската митрополия била понижена в архиепископия, но към средата XVII век, когато Екатерина Велика отново я въздигнало в митрополия . През 1686 Вселенската патриаршия я отстъпва на Московката патриаршия. По това време самият град вече отдавна бил загубил значението си като символ на руското християнство.
Тук вече идва и териториалния въпрос, който е особено ключов що се отнася до Църквата на територията на Украйна. Трябва да се разграничат няколко географски зони, които са обособени поради политическото си развитие. На територията на днешна Украйна са били обособени 6 географски зони:
- Великорусия, обхващаща най-източните части; Харков, Донецк и Луганск (цялата Великорусия обхващала всички руски земи, но много малка част от днешна Украйна)
- Лявобрежна Украйна, обхващаща териториите на изток от Днепър без Великорусия
- Свободна Украйна, която обхваща североизточните региони на днешна Украйна, която също била част от Русия
- Дяснобрежна Украйна, обхващаща териториите на запад от Днепът; без Галиция
- Галиция, обхващаща униятските земи в Жечсполита
Татарското ханство(Новорусия след 1774-1783 г, трудно е да се посочи конкретна година), което се рехристиянизира чак след завладяването му от Русия
На тези територии са съществували два диоцеза-Киевския, обхващащ Лявобрежна и Дяснобрежна Украйна до 1667 г. и Русия, обхващащ до 1667 г. само Великорусия и Свободна Украйна, а след това прибавя Киевската митрополия( през 1667 г, потвърдено от Вселенската патриаршия през 1686 г.) и Новорусия след 1774 г. (1783). Съществува и трети диоцез, но той е униятски и не е православен. Тук ключово е отстъпването на Киевската митрополия на Московската патриаршия от страна на вселенския патриарх, което се случва през 1686 г. Тогава той отстъпва митрополията с принадлежащите и територии(Лявобрежна и Дяснобрежна Украйна), с което Московската патриаршия придобива права над тях. Това решение бе отменено преди няколко дни. Ключово за разбирането на проблем е съзнаването на факта, че с този акт Константинопол(по това време вече Истамбул) отстъпва само земите, които „притежава“- тоест двата на бряга на Украйна, а останалите земи- Великорусия, Свободна Украйна и Новорусия по това време не принадлежат към Вселенската патриаршия, тоест тя няма никакви права върху тях. Към този въпрос ще се върнем малко по-късно.
Съществуващото положение на Църквата в Украйна се запазва до началото на Октомврийската революция. С отцепването на Украйна през 01.1918 г. се повдига и въпроса за положението на Църквата в отцепилите се територии. Тогава се отделя Украинската църква, която се ползва с широка автономия. Широката и автономия е намалена в края на гражданската война и се създава Украинския екзархат, съществувал до 1990 г, когато широката автономия е възстановена. Когато бил отнета тази автономия в началото на 20-те се появили отцепници от Църквата, които провъзгласили Украинска Афтокефална Православна Църква, която не е призната от Московската патриаршия(и от всички останали патриаршии с изключение на Вселенската преди няколко дена ) и до днес. Опита за църковно отделяне се проваля по политически причини, тъй като почти цяла Украйна е присъединена към РСФСР(Руска съветска федеративна социалистическа република) и с това е сложен край на пребиваването на тази самопровъзгласила се църква в Украйна. Представителите и емигрират, по време на германската окупация на Украйна по време на ВСВ се завръщат, а след изтеглянето на германците отново напускат териториите на Съветския съюз.
След падането на СССР настъпва нов етап за Московската патриаршия. Освен обявилата се за автокефална църква възникват и разколници в самата патриаршия, зовящи себе си Украинска Църква-Киевска патриаршия. Нито една от двете не е признавана от другите църкви, поне до последните дни, когато бяха признати от Константинопол. Така днес съществуват три църкви на територията на днешна Украйна:
- Украинска църква-Московска патриаршия(УЦ-МП), призната от всички църкви автономна украинска църква, която е част от Московската автофекална църква
- Украинска Автокефална Православна Църква(УАПЦ), обявена в началото на 20-те на XX в.
- Украинска Църква-Киевска Патриаршия(УЦ-КП), отцепила се от УЦ-МП през 1992 г.
С това се изчерпва историческата страна на въпроса
Доктринална
Нарушаване на принципа на поместността
Поместнотта е принцип, който е основополагащ за църковната администрация и управление. Още от създаването си Църквата е поместна, тоест независима от държавни, административни и прочие граници, които не са определени и одобрени от Църквата. В днешно време такива са Московската патриаршия(обхваща териториите на Украйна, Русия, Беларус и други страни), Йерусалимската(обхваща земи на Палестинската автономия, Йордан и Израел) и други. Съществувал е и противоположния вариант-една държава-няколко патриаршии. През първите три века от съществуването на Източната римска империя в нея се намират постоянно 4 патриархии и за два сравнително кратки периода през 6в. по 5 патриархии. При все, че някои патриаршии съвпадат изцяло с териториите на някои национални държави това не е поради държавни решения, а поради църковни такива.
Според принципа на поместността в един град/на една територия не може да съществуват два диоцеза. Принципът съществува още от създаването на Църквата и препотвърждаван многократно, както на вселенски, така и на поместни събори. Още в апостолските правила са ясно очертани границите му, а на Вселенските събори е препотвърждаван многократно в една или друга форма. Този принцип е фундамент на църковните администрации и нарушаването му е меко казано потъпкване на основата на вярата.
С решението си да признае двете непризнати украински църкви Негово Всесветейшество Вартоломей I потъпква този изконен православен принцип, намесвайки се е диоцеза на Московската патриаршия. Естествено, това се оправдава от някои невежи люде с обяснението, че това ставало след отмяната на решението от 1686 г, но дори и тогава(приемайки абсурда с отмяната на подобни решения) решението може да има сила само за Лявобрежна и Дяснобрежна Украйна, което изключва Великорусия, Свободна Украйна и Новорусия, заемащи много голяма част от украинската територия. Акт за присъединяването им към „върната“ територия-няма.
Признаване на три църкви
Втория абсурд в действията на Негово Всесветейшество е едновременното признаване на три църкви на една територия. С признаването си на УАПЦ и УЦ-КП той ги поставя наравно с УЦ-МП, която също е призната от Константинопол или поне не е отричана/изключвана от общение или обявявана за разколна. На практика за нея е обявено, че е автономна, изключвайки я от Московската патриаршия, но самата вече „автономна“ църква не е поканена да се присъедини към Вселенската патриаршия, а това поражда, така да се каже, абсурд, при който имаме църква, която не е автокефална, но не принадлежи към никоя от патриаршия(ако все пак приемем за валиден акта на отмяна на решението от 1686 г). Друг много интересен е въпросът с решението за признаване на обединената Украинска църква, която трябва да се създаде от УАПЦ и УЦ-ПК, за обединението на които към този момент няма никаква форма на решение от техните духовници(доколкото членовете и са такива според канона).
Отмяна на актове
Въпросът с отмяната на подобни актове е особено опасен. Създаването на подобен прецедент може да доведе до анулиране на всякакви минали решения на която и да е от патриаршиите и ще подкопае основите на отношенията между отделните патриаршии. Съчетано с опитите за издигане на Вселенската патриаршия до първа такава това може да доведе до подкопаване на основата на повечето патриаршии, голяма част от които особено млади( създадените през XIX и XX век).
Нарушаване на традицията за признаване на автокефалност
Традицията на Църквата е оформила практика при признаването/отдаването на автокефалност, която се състои в своеобразна проверка на дадена автономна Църква, която по време на автономията си трябва да докаже способността си да функционира като самостоятелна част от Църквата, показвайки способност да бъде достойна част от тялото Христово, което е особено важно с оглед на опасностите от ереси, отклонения от догмите и канона и други неправилни и неморални действия. В случая, не просто няма период на автономия, който да служи като доказателство, а напротив- имаме решение за създаване на църква преди наличието на автономия, защото двете църкви-УАПЦ и УЦ-КП- досега не са съществували като една и са много далеч от това да са се показали като способни да го правят.
Опита за създаване на примат
Последен, но не и по значение е въпроса с опита на Негово Всесветейшество да се постави над другите патриарси, изисквайки за себе си правото да решава самостоятелно въпроси от вселенско значение. Той със сигурност притежава първенство сред православните църкви, но то е по чест, а не по-власт и правомощия. Подобни папистки изпълнения са заплаха за фундаментите на православната вяра и не трябва да се насърчават по никакъв начин от другите патриаршии, защото освен вредни са и срещу догмите на Вярата.
Тези наклонности са особено очевидни при опита на Негово Всесветейшество да се меси в чужд диоцез, което ,както писах по-горе, макар и заобилколно(с отмяната на решението от 1686 г.) прави „навлизайки“ в московския диоцез в Новорусия и Великорусия-тоест Южна и Югоизтона Украйна.
Морална част
Това е, може би, единствената страна на въпроса, в която Вселенската патриаршия да е в правото си, макар че остава спорен въпроса доколко това решение е взето по морални, а не по политически причини.
Не може да се отрече, че положението, което се е създало след Октомврийската революция и се е задълбочило след разпадането на СССР е приемливо, защото остава милиони вярващи извън Църквата, което е грешно от морална гледна точка. При наличие на подобни ситуации Църквата е длъжна да търси начин за разрешаването на проблемните им точки или поне смекчаването им. Не мисля, че Московската патриаршия го е правила с особено усърдие и това донякъде оправдава опита на Вселенския патриарх да реши проблема. Въпреки това, както съм описал по-горе, начина, по който го прави, е грешен и може само да застраши единството на Църквата, но не и да реши проблема, тъй като разрешаването му вече е частично обвързано с доктриналните въпроси, според които действията на Негово Всесветейшество могат да бъдат оспорени. С тази си грешка, умишлена или не, той не просто няма да помогне на украинските вярващи, оставени извън Църквата, а ще усложни спора многократно.
[1] Лявобрежна идва от разделянето на териториите на днешна Украйна спрямо Днепър- Лявобрежна(източно от Днепър) и Дяснобрежна(западно от Днепър)(мой превод от „Правобережная Украина “, ще го използвам за улеснение на не говорещите руски).
Използвана литература:
1. Историческият път на православието, Ал. Шмеман
2. Кръстът и Кремъл, Т. Бремер
3. История на византийската държава, Г.Острогорски
4. Правила на Светата Православна Църква
5. Полският път, А.Замойски
