Предоставяме ви възможността да прочете първия точен и пълен български превод на историческата и фундаментална за темата имиграция във Великобритания реч, наричана неофициално „Реки от Кръв“, изнесена на 20 Април 1968 г. в Бирмингам, Англия. Нейният автор – Инох Пауел, е дългогодишен политик от консервативната партия, чиято кариера бива моментално прекратена след изнасянето на тази реч, бидейки изключен от партията и превърнат в символ на ксенофобията от медиите, въпреки подкрепата (според социологическите проучвания от времето) на мнозинството от британските жители за изказаното в нея. В следващите 50 години тази реч ще се превърне в една от най-цитираните и използвани за дебатите относно имиграцията на Острова, оставяйки трайна следа в колективното съзнание на англичаните. С оглед на все по-засилващата се сила на дебата за бъдещето на миграцията към Европа днес, от Мисъль считаме, че тя продължава да бъде все така важна за тази тема, и затова се заехме да я преведем и направим достъпна и за българските читатели.
С превода се зае нашият редовен автор Кристиян Шкварек.
Най-висшата функция на държавничеството е да предпазва от предотвратими злини. В стремежа си да постигне това, то среща препятствия, които са дълбоко вкоренени в човешката природа.
Едно такова е, че по принцип, подобни злини не могат да се забележат, докато не се явят изцяло: на всяко стъпало в развитието им има място за съмнения и за спорове дали те ще бъдат истински или въображаеми. Също така, те привличат малко внимание в сравнение с настоящите проблеми, които са както наложителни, така и неотложни: от където и идва постоянното изкушение на политиците да обръщат внимание единствено на непосредственото настояще, с цената на бъдещето.
Хората са особено предразположени да бъркат предсказването на проблеми с причиняване на проблеми и дори с желание за проблеми: „само ако”, те обожават да си мислят, „само ако хората не говореха за това, то най-вероятно нямаше да се случи.”
Може би този навик се корени в примитивната вяра, че думата и нещото, името и предмета, са едно и също.
При всички случай обаче, обсъждането на в бъдеще пагубна, но с моментално усилие сега – възможна за избягване злина, е най-непопулярното и в същото време най-необходимото занятие на политиците. Тези, които умишлено го отбягват, заслужават и нерядко получават, ругатните на следващите поколения.
Преди седмица или две говорих с избирател от моя регион, на средна възраст, напълно обикновен работещ човек, нает в националната ни индустрия.
След едно-две изречения за времето навън, той изведнъж ми каза: „Ако имах парите да замина, не бих останал в тази страна.“ Отговорих му някак оправдателно, че дори сегашното правителство все пак няма да продължи вечно, но той не обърна внимание на това и продължи:
„Аз имам три деца, всичките вече завършиха гимназия и две са вече женени, със семейства. Няма да си дам покой докато не ги видя всичките установени в чужбина. В тази страна, до 15 или 20 години, черният човек ще държи властта над белия.“
От сега мога да чуя хорът от заклеймяване. Как смея да говоря такива неща? Как смея да създавам проблеми и разпалвам чувства повтаряйки подобни разговори?
Отговорът ми е, че всъщност нямам правото да не го сторя. Ето – един почтен, обикновен англичанин, който посред бял ден, в собствения ми град казва на мен, неговия представител в Парламента, че страната му няма да бъде достойна за живот на децата му.
Аз просто нямам правото да свия рамене и мисля за нещо друго. Това, което той казва, хиляди и стотици хиляди други казват и мислят – не в цяла Великобритания, може би, но в райони, които вече претърпяват пълната трансформация, за която няма сравнение в хиляда години английска история.
До 15 или 20 години, според сегашните тенденции, в тази страна ще има 3,5 милиона имигранта от регионите на бившата Британска империя, и техните наследници. Това не е мое изчисление. Това е официалното изчисление, дадено на Парламента от говорителя на Главния регистър.
Не съществуват подобни изчисления за 2000 г. , но би следвало да е някъде около пет до седем милиона, почти 10% от общото население и приближаващо се да това на цяла Лондон като бройка. Разбира се, то няма да бъде равномерно разпределено от Маргейт до Аберистуит и от Пензанс до Абърдийн. Цели региони, градове и части от градове в Англия ще бъдат населени от имигранти и наследниците на имигранти.
С течение на времето процентът на всички наследници на тази имиграция спрямо нас, родените и коренни жители на Англия, ще се увеличава стремглаво. Още през 1985 г. родените тук наследници на имигранти ще са мнозинство сред неанглийското, имигрантско население. Този факт създава крайната нужда от дейсвия сега, тоест този вид действия, които са най-трудни за политиците – действия, чиито трудности и цена се намират в момента, а злините, които предотвратяват или намаляват лежат няколко парламента напред.
Естественият и рационален първи въпрос, който нация изправена пред подобна съдба следва да попита е: „Как могат да бъдат намалени размерите и?“. Дори да приемем, че не е възможно да бъде изцяло предотвратена, то може ли да бъде поне ограничена, имайки предвид, че бройките са от основно значение: важността и последствията от вкарването на чужд елемент в дадена страна се различават драстично когато говорим за 1% или за 10%.
Отговорите на тези елементарни и рационални въпроси са също толкова елементарни и рационални: чрез спиране, или почти спиране, на всякакъв бъдещ прилив на мигранти, и чрез насърчаване на максимален отлив. И двата отговора са част от официалната политика на Консервативната партия.
Почти трудно за повярване е, че в този момент 20 или 30 допълнителни деца имигранти пристигат само във Улвърхемтъп всяка седмица – и това значи 15 или 20 допълнителни семейства след десетилетие или две. Тези, които Господ иска да унищожи, първо ги докарва до лудост. Трябва да сме луди, напълно луди, като нация позволяваща годишен наплив от 50 000 нуждаещи се имигранта, които в по-голямата си част са основата на бъдещия растеж на произлизащото от имигранти население. Това е като да гледаш как една нация е заета сама да издига погребалната си клада. Толкова сме луди, че да позволяваме дори на неженени хора да емигрират с цел да намерят семейство с брачен партньор и финанси, които никога не са имали.
Нека никой не си мисли, че напливът от зависими от нас имигранти ще намалее от само себе си. Точно обратното, дори в момента при размер на социалната помощ от само 5 000 паунда годишно за ваучери, добавяме над 25 000 души зависими от системата всяка година, при това перманентно, без да се вземе под внимание огромния запас от вече съществуващите в зависимост от държавата в тази страна – и дори не включвам в сметката надбавките, взети чрез измама. При тези обстоятелства нищо няма да е достатъчна мярка, освен това общият брой заселващи се да бъде моментално намален до нищожни пропорции, и нужните за това правни и административни мерки да бъдат взети без отлагане.
Наблягам на думата „заселници“. Това не включва влизането на граждани на Общността (British Commonwealth) , нито пък на други чужденци, в тази страна, с цел следване или подобряване на уменията си, като например лекари от Общността, които с цел подобрение на собствените си страни след това, помогнаха за разширението на родната ни здравна система по-бързо, отколкото би било възможно без тях. Те не са, и никога не са били, имигранти.
Аз предлагам ре-емиграция. Ако имиграцията спре утре, то скоростта на растеж на имигрантското население от първо и второ поколение би намаляла значително, но вече съществуващият размер на това население в обществото би оставил потенциалната национална опасност непроменена. Този проблем може да бъде разрешен чрез ре-емиграция единствено докато процентът от общата имигрантска маса все още е преобладаващо съставен от хора имигрирали тук в последните десетина години.
Именно от там идва спешната нужда да се имплементира моментално втория елемент от политиката на Консервативната партия: насърчаването на ре-емиграцията.
Никой не би могъл да изчисли с точност бройките, които при щедро подпомагане, биха избрали да се върнат в собствените си страни или пък да отидат в друга страна, готова да ги приеме с цел подобрение на трудовия си пазар.
Никой не би могъл да изчисли, защото подобна политика все още никога не е била опитвана. Мога да кажа единствено, че към момента, имигрантите в собствения ми избирателен район идват от време на време при мен с въпроси дали бих могъл да им помогна да се завърнат у дома. Ако подобна политика бъде приета и прилагана с решителността, която заплахата на алтернативата оправдава, то последвалият отлив би могъл да преобърне сегашните прогнози.
Третият елемент на политиката на Консервативната партия е това, че всички които са граждани в тази страна следва да бъдат третирани еднакво от закона, без дискриминация или разлика помежду им пред обществените органи. Както г-н Хийт каза, ние няма да имаме „първа класа граждани“ и „втора класа граждани“. Това не значи, обаче, че имигрантът и неговите наследници следва да получат този привилегирован статут на гражданите, или че гражданите не трябва да имат правото да дискриминират при управлението на собствените си животи между един пълноправен гражданин и друг, или че следва да бъдат подложени на разпит за мотивите да изберат един легален подход за общуване с хора пред друг.
Не би могло да има по-тежко неразбиране на реалността, в която живеем, от това, което се пропагандира в момента със силни възгласи и нарича „срещу дискриминацията“, било то от знаменити писатели и публицисти – често от същият тип и същите вестници, които година след година през 1930-те се опитваха да ни заслепят за надигащата се опасност пред тази страна, или от архиепископи, които живеят в дворци и деликатно минават през живота „с воал пред очите си“. Те всички са дълбоко объркани и заблудени за това, което се случва.
Дискриминацията и загубата, чувството за тревога и омраза се намира не сред имигрантското население, а сред тези, при които то е дошло и все още идва.
Ето затова да се прокара подобен закон през парламента в този момент би било равнозначно на това да се рискува запалването на кибритена клечка върху барут. Най-лекото, което може да се каже за тези, които го подкрепят, е че просто не знаят какво вършат.
Нищо не е по-подвеждащо от това да се сравнява имигрант от Общността във Великобритания и чернокожия в САЩ. Чернокожото население на САЩ, което вече съществуваше там преди създаването на самата държава САЩ, започна като робско и постепенно спечели своята свобода и други граждански права, чиито пълно използване до голяма степен все още усвояват. Имигрантът от Общността дойде във Великобритания като пълноправен гражданин, във страна, която не познава дискриминацията между един гражданин и друг и като такъв нему бе дадено моментално всяко гражданско право – от гласуването на избори до безплатното ползване на здравната система.
Каквито и несполуки да сполетяваха имигрантите тук, те не бяха причинени от закони, държавни политики или администрацията, а от онези лични обрати в живота и инциденти, които винаги са и винаги ще предопределят съдбите на едни да са по-различни от тези на други.
Но докато за имигранта допускането му в тази страна беше своеобразен прием към силно търсени привилегии и възможности, ефектът върху вече съществуващото население бе коренно различен. Поради причини, които те не можаха да проумеят и в преследване на вече взети политически решения, за които те никога не бяха попитани, те се озоваха като чужденци в собствената си страна.
Техните жени почнаха да срещат трудности при прием за раждане в болница, техните деца при намиране на свободно място за прием в училище, техните домове и квартали се промениха отвъд разпознаване, техните планове и възможности за бъдещето претърпяха поражение; на работа те откриваха, че работодателите не изискваха същите нива на дисциплина и стандарти от работниците имигранти; с времето те започнаха да чуват все повече гласове, които им казваха, че са вече нежелани тук. Сега те научават, че еднопосочна привилегия ще бъде наложена от страна на парламента; закон, който не може и не е замислен с цел да ги защити или да адресира гореописаните им проблеми, а вместо това да даде на непознатия, на недоволния или на провокатьора властта да им се меси в личния живот.
В стотиците писма, които получих след като последно говорих публично по този въпрос преди два или три месеца, имаше една особено стряскаща черта, която беше нова и лично за мен – плашеща. Всички представители в Парламента са по принцип свикнали с типичните анонимни писма, но това, което ме изненада и притесни беше особено високият процент напълно обикновени, нормални, свестни хора, които ми пишат рационални и често добре аргументирани писма, но които са решили, че трябва да пропуснат адреса и името си защото е опасно за тях да се идентифицират писмено с идеите, които аз изказвам, и че биха рискували проблеми и последствия ако това излезе на яве. Чувството на преследвано малцинство, което расте сред обикновените англичани в тези части на страната, които са засегнати от имиграцията, е нещо, което хората без първа ръка опит с него едва ли биха могли да си представят.
Ще позволя само на един от тези стотици хора да говори вместо мен:
„Преди осем години, на добра улица в Увърхамптън, беше продадена къща на чернокож. Сега само една бяла жена, пенсионерка, живее там. Това е нейната история. Тя губи съпруга си и двамата си синове във войната. Поради това превръща седем стайната си къща, единствената й собственост, в стаи под наем. Работила е здраво и успешно, изплатила си е ипотеката и започнала да заделя по нещо за старини. И тогава имигрантите почнали да се нанасят в квартала. С растящо притеснение, тя вижда как къща след къща на улицата й бива превзета. Тихата улица се превръща в място на денонощен шум и проблеми. За нейно съжаление, белите й наематели се изнасят.
В деня, след като последният й наемател се изнесъл, тя е била събудена в 7 сутринта от един от чернокожите, които искал да използва телефонът ѝ, за да се свърже с работодателя си. Когато тя отказва, както би отказала на всеки непознат в подобен ранен час, понася обиди и агресия, която би се превърнала и в нападение ако не е била веригата на вратата ѝ. Имигрантски семейства са се опитвали да наемат стаи в къщата ѝ, но тя винаги им е отказвала. Малкото ѝ заделени пари са свършили и след сметките по къщата, остава да живее с по-малко от 2 паунда на седмица. След като кандидатства пред общината за намаляване на данъците и таксите ѝ по къщата, младо момиче зад гишето я съветва просто да даде част от къщата си под наем. След като отговаря, че единствените хора, които искат вече да взимат стаи под наем на тази улица са чернокожи, момичето и отговорило, че „расовите предразсъдъци не се приемат в тази страна.“ Така се върнала у дома.
Телефонът я спасява. Роднините ѝ плащат сметките и помагат с каквото могат. Имигранти са предлагали да закупят дома – на цени толкова ниски, че купувачът би си върнал инвестицията след едва седмици или няколко месеца на даване на стаите под наем. Тя започва да се бои да излиза навън. Прозорци биват периодично чупени. Намира екскременти набутани в пощенската ѝ кутия. Когато ходи до магазина я следват и тормозят деца. Те не говорят английски, но знаят една думичка. Викат ѝ: „расист“. Ако новият Закон за расовите отношения бъде прокаран, тази жена е убедена, че ще бъде изпратена в затвора. И дали това е далеч от истината? Почвам да се замислям. „
Другата опасна заблуда, от която тези, доброволно или не, слепи спрямо реалната ситуация страдат, може да се опише с думата „интеграция“. Да се интегрираш в дадено население би следвало да означава да се превърнеш в неразпознаваема част от него.
Макар че по принцип там, където има сериозни физически разлики между хората, особено от гледна точка на цвят на кожата, интеграцията е особено трудна, то тя не е невъзможна след достатъчно дълъг период от време. Сред придошлите през последните 15 години тук имигранти от Общността има много, хиляди дори, които желаят да бъдат напълно интегрирани и които влагат всичките си усилия в тази насока.
Но да си мислим, че подобна идея и цел е водеща мисъл в главите на все по-голямо мнозинство от имигрантите и техните наследници е налудничава заблуда, при това опасна.
Намираме се на ръба на промяна. До този момент простото стечения на обстоятелствата правеше идеята за интеграция недостъпна до по-голямата част от имигрантското население – те просто никога не се замисляха за подобно нещо поради големите си бройки и чисто физическа концентрация на дадени места, което неутрализираше естествения натиск за интеграция над малки и отделени малцинства в дадено общество.
Сега обаче, вече виждаме растящи сили против самата идея за интеграция, със съпътстващи ги интереси в запазването и изострянето на расови и религиозни разлики, с цел въпросните да се използват за подчиняване първо на други групи имигранти, а в последствие и на останалото население. Този „облак“, първоначално не по-голям от човешка длан, който лесно може в последствие да покрие цялото небе, се наблюдава и в Увърхамптън, а сега вече има признаци за бързо разрастване и разпространение и на други места. Думите, които сега ще използвам, цитирани дума по дума в местните вестници на 17 Февруари не са мои, а на депутат от Лейбъристката партия и министър в сегашния кабинет:
„Кампанията на общността на Сикхите за запазване на традиции, които са чужди за Великобритания, е неприятно развитие. Работейки във Великобритания, особено в държавните институции, те би следвало да са готови да приемат условията на работата. Да се изискват специални права за отделните общности води до опасно разцепване на цялото общество. Тази „племенност“ е рак, без значение дали се практикува от хора от един цвят или друг, и би следвало да бъде дълбоко заклеймена.“
Моите адмирации към Джон Стоунхаус за ума да прозре това и за куража да го произнесе.
За тези опасни и разцепващи обществото елементи предлаганият в момента Закон за расовите отношения е като плодородната почва, на която да поникнат. То е средството, с което ще видим възможността имигрантските общности да се организират, да консолидират своите членове, да агитират и провеждат кампании срещу своите съграждани и да всяват страх и доминират над останалите с правните „оръжия“, които невежите и зле информирани са им предоставили. Гледайки напред съм изпълнен с лошо предчувствие; подобно на римлянинът виждам как „река Тибър прелива с много кръв.“
Този трагичен и труден за промяна феномен, който гледаме с ужас отвъд Атлантическия океан, но който там е съшит с историята и съществуването на самите Американски щати, идва и при нас, по силата на собствената ни воля и собственото ни нехайство. В действителност той е почти тук. От гледна точка на цифрите, той ще е в американски мащаби още преди края на века.
Дори сега само решителни и незабавни действия биха променили това. Дали обществената воля ще е тази, която ще поиска и получи тези действия, не бих могъл да кажа. Знам само, че да се вижда, но да не се говори, би било велико предателство.
