НОВО

Липсата на мнение не е журналистика

Наполеон успява да избяга от остров Елба на 6 март 1815 г. и се насочва към Париж в опит да си върне властта.   На 9 март 1815 г. вестник „Монитьор“ излиза с водещото заглавие: „Извергът е избягал“. На 11 март той вече пише: „Тигърът е слязъл на...

За Грета Тунберг и култа на алармизма

Срещата на върха на ООН за климата през 2019 г. ще се проведе на 23ти септември в Ню Йорк. На него ще присъства 16-годишната шведска суперзвезда, екоактивистката Грета Тунберг, която наскоро отплава през Атлантическия океан на модерна „въглеродно-неутрална“ яхта, като...

За ползата от привиканите русофили

Хора като нас не могат да коментират големите игри, защото са трагично лишени от информация. Можем да коментираме само реакциите на обществото по отношение на онова, което се чува. Така и с „шпионската афера“. Мисля, вече е извън съмнение, че изложбата за...

За тежестта на един комисар

Преди дни бяха официално оповестени новите ресори в бъдещата Европейска комисия, която ще започне работа от 1 ноември. Ресорът, който получи България е „Иновации и Младеж“. Всъщност, това са два ресора, които в сегашната ЕК са разделени като „Изследвания, Наука и...

Атаката срещу полетите е престъпление срещу човечеството

Преди броени дни пътническата авиация навърши 100 години: На 25 август 1919 г. е пуснат първият всекидневен международен пътнически полет – от Лондон до Париж. Днес над 100 000 полета на ден кръстосват небето на света и пренасят хора и стоки по-бързо, евтино и...

Историята се повтаря като фарс

Нито един скучен ден в Републиката. Можеше просто този материал да бъде продължението на онзи за лицемерието, но „фарс“ вече е далеч по-точнo определение. Фарс №1 В София се проведе протест срещу избирането на нов главен прокурор. Независимо от фигурата и...

Четири поуки от един сексскандал

Естествено, става дума за снимките със сексуално съдържание на годеницата на един кандидат-кмет на София, които се появиха в една медиа. Вече няколко дни общественото пространство се тресе от реакции и коментари, така че спокойно можем да си извадим някои поуки от...

Каква щеше да бъде България без комунизма?

Сравнение с Гърция Населението Към 1945-та година, населението на Гърция наброява 7,3 милиона души, а това на България – 6,94 милиона. В момента Гърция е с около 11,1 милиона население, така че не друго, а математиката говори, че при развитие като гръцкото, България...

Избори: Да изчистим България за един ден

Днес, тридесет години след свалянето на престъпния и тоталитарен комунистически режим от власт, неговите останки продължават да ни заобикалят. Почти няма град или село в България, в които да не стоят улици, булеварди или площади, носещи имената на признати престъпници...

Черният девети

09.09.1944г. е един от най-пагубните дни за България. Това не е дата, в която България е освободена от измисления фашизъм, учил се в последствие в червените учебници по история, а е ден на окупация на българското царство - Деветосептемврийският преврат. Това е успешно...

Скрутън: Ръководени сме от хора, които нямат деца като Тереза Мей, Еманюел Макрон, Ангела Меркел

Време за четене: 21 мин.
Сър Роджър Скрутън

Сър Роджър Скрутън

Философ, публичен коментатор и автор на повече от 40 книги. Една от най-известните и разпознаваeми фигури в консерватизма днес.

Бруно Ретайо

Бруно Ретайо

Бруно Ретайо e френски политик, член на сената от 2004 година. Президент на областния съвет на департамент Венде. 

Роджър Скрутън и Бруно Ретайо: Как да бъдем консервативни?

(интервю пред “Фигаро” с Александре Делвекио и Етиен Кампион)

В своето есе, озаглавено „Преосноваване“, президентът на парламентарната група на „Републиканците“ във френския Сенат – Бруно Ретайо, предлага път, с който да изгради отново гръбнак на десницата. Той се среща с Роджър Скрутън, големия теоретик на британския консерватизъм.
Това е един ексклузивен диалог между един мислител със страст към политиката и един политик, който вярва в сблъсъка на идеите.

Г-н Ретайо, бяхте ли повлиян от Роджър Скрутън, най-вече, когато писахте вашата книга „Преосноваване“?

Бруно Ретайо: Разбира се. Имам безкрайно уважение към Роджър Скрутън и ви благодаря, че ни предоставяте възможността за този разговор. Неговите книги са от огромно значение за мен. Опитвам се да развия един начин на разсъждаване относно моето политическо семейство, което дълго време дезертираше от дебата на идеите заради културната хегемония на левицата и защото дясното, от мързел, и от страх, често обръщаше гръб на интелектуалния дебат. В моите разсъждения, които се опитвам да водя, правя опит да комбинирам две изисквания, които може да изглеждат противоречиви, свързвайки едновременно вкореняването, елементите на постоянното, но също така и на промяната. Защото имаме нужда едновременно и от стабилност, и от еволюция. И всяка творба на Роджър Скрутън се върти около това необходимо предаване, за да може едно общество да живее мирно и да проектира своето бъдеще. Мисля си, че един от големите въпроси на настоящето време се съдържа в задочния диалог между Парменид, който е постоянството и Хераклит, който е промяната и това продължава и до днес.

Противно на  Роджър Скрутън, аз съм политик, а не интелектуалец. Тази разлика в статута е важна и аз трябва да намеря баланса между трансформацията и вкореняването. Един баланс, който без съмнение е много трудно да се намери, но не мисля, че има друг път пред нашето общество – трябва да запазим най-доброто, но и да променим това, което трябва да бъде променено.

Роджър Скрутън: Вие казвате, че не сте интелектуалец, но много малко политици при нас могат да направят препратка към Хераклит и Парменид! Самият факт, че вярвате в идеите като начин да настъпи промяната, ви прави различен от това, което се вижда във Великобритания, където идеите са твърде отдалечени от политическия живот. Консерваторите се считат за прагматици, готови да променят нещата без да се замислят за една истинска форма на стабилност. Да се позовавате на книга показва, че си губите времето, а не се занимавате с истинския свят. При нас има някаква форма на презрение към интелектуалния живот. Винаги съм мислил, че консерватизмът има нужда от интелектуалния живот и от интелектуални корени. Интелектуалният консерватизъм започва за нас с голямата книга на Едмънд Бърк за Френската Революция („Размишления върху Революцията във Франция“), английска реакция на едно френско събитие.

“При нас има някаква форма на презрение към интелектуалния живот”

Бруно Ретайо: Болестта, от която десницата страда вече дълго време е и също тази на прагматизма. Левицата обитава естествено неблосклона на идеите, десницата е светът на реалностите. Впрочем прагматизмът не е визия – той може да бъде и опортюнизъм. Следователно аз мисля, че в политиката идеите са водещи и може би нашата политическа история, както и вашата, въпреки своите различия, не са толкова отдалечени една от друга.

Вие отдавате почетно място на френските интелектуалци. И с право сте много критичен към някои други – деконструкционистите, от Фуко до Бурдийо. При нас, интелектуалният и литературният живот са тясно свързани с политическия такъв. Де Гол го е разбрал, Токвил, в своята велика книга за Стария ред („Стария ред и Революцията“), обяснява как хората на писането от 18-ти век са се превърнали в политици. Френската литература е начин да се осъзнаят големите въпроси на колективното битие. Мона Озуф казва, че Франция е „литературно отечество“, а Камю, че френският език е „неговата родина“. За съжаление, това не ни служи много днес…

Роджър Скрутън: Бърк описва влиянието на хората на писането тук, като някаква литературна кабала, това за него е големият недостатък на Франция, че тези хора на писането са с такова влияние. Това, което видяхме през Май 68-ма: Лакановците, Бурдийовците и Алтюсеровците създадоха интелектуална среда, която успя да унищожи автентичната универсална система, за да я замени с някакъв вид зоопарк, който и до днес е тук. Това голямо влияние успя да ме шокира навремето. Винаги съм вярвал, че достойнството на държавата трябва да бъде подкрепено от нещо друго, различно от интелектуалците, които за мен са мекушави.

Оттогава продължава и хипериндивуализмът, отхвърлянето на всякаква власт, на всякакво наследство. Трябва да открием не само коренът, но и преживяването на привързаност към това, което трае. Наследихме от 60-те години идеите, че всяко привързване е слабост, че истинския политически живот е този на хора като Макрон, които се идентифицират само със себе си, а не с нацията и традицията

Роджър Скрутън, вие сте един от теоретиците на британския консерватизъм. Как бихте го дефинирали? Защо е консерватизмът е толкова чужд на френската традиция?

Роджър Скрутън: Думата „консервативен“ е форма на обида за вас. Тя започва малко по малко да се реабилитира, но винаги се бърка с реакция, отказ да се приеме съвременния свят. Това се чува и в дискурса на Макрон: съществува добрият прогресивизъм и лошият консерватизъм. Това е манихейска диалектика, твърде простовата, за да е истина. Нашият консерватизъм се е превърнал в име на политическа партия, още от началото на нашата партийна система през 1832 година, с първия акт на реформа. Това означава, че ние ценим някои неща, които имаме намерение да съхраним, докато те са били под заплахата на мечовете на Френската Революция и Наполеоновите войни. Да съхраним тези неща, от които сме зависими е страхотна идея. Бърк казва, че ние реформираме, за да запазим.

Разликата между нас и вас се корени и във факта, че ние не сме нация като Франция. Ние сме „три и половина“ нации и трябва да се самоопределим по друг начин. Това е работата на консерваторите – да карат да си дадем сметка за това общо наследство.

Бруно Ретайо: За да подема оттам, където Роджър Скрутън приключи, ще кажа, че думата „консервативен“ във Франция е дума-капан. Тя не служи да квалифицира едно мисловно течение, да дисквалифицира. Тези, които са „консервативни“ са пастисти, привърженици на застиналостта. Това е мощна реторика – консерваторът във Франция е човек, който крие истинските си мисли, който няма такива, а има само предмисли. Когато човек е за нацията, той е националист, за строгия контрол на имиграцията, за расизма… Мисля си, че не можем да ползваме една дума отвъд историческия контекст – думите „консервативен“ и „либерален“ нямат същото значение във Франция и англосаксонския свят. Едно от основните обяснения е мястото и ролята на държавата.

Митът за прогресивизма произлиза от мита за Френската революция. 

След Френската революция, държавата се смята за главния актьор на продължителната „еманципация“, все по-радикална, за векторът на трансформацията срещу постоянството, представлявани от междинните органи, провинциите, социокултурните навици… Там, където традиционно във Великобритания публичната власт е легитимизирана от Общото право, запазването на английските свободи, т.е. от философията на привързаност, Френската държава поставя чистата метафизика, която е тема на френското Просвещение, влагайки в индивида автономна дефиниця за свобода сама по себе си, която няма корени. С други думи, митът за прогресивизма произлиза от мита за Френската революция. Това обяснява защо консерватизмът не е успял да се закрепи трайно във Франция, като често е бил асимилиран до Ancien régime (бел. прев. фр. Стария ред).

Роджър Скрутън: Идеята за националния мит, върху който стъпва чувството за легитимност е нещо, което не ви е чуждо. Ние нямаме такъв тип мит. При нас, никоя революция няма статута на Френсата Революция. Противоположно, ние имаме една продължителност в институциите. Общото право е правна система тотално различна от вашата. Това е създание на съдилищата и на техните специфични решения в период от над 1000 години. Това дава легитимност на държавата, тъй като държавата поддържа правото. „Законът назначава краля. Кралят не създава закона“. Това е присъщо на английското съзнание. Никой не знае как да го изрази, но е дълбоко вкоренено в нашето съзнание. Ние не бихме приели, че държавата може да промени всичко.

Революцията от 1688 година е завръщане на уважението към Общото право, което династията на Стюартите узурпират. Това съществува без да има култура на обяснение – това е просто народен инстикт, който пречи на държавата да променя нещата, който е много по-дълбок, отколкото при вас.

Бруно Ретайо: Ние нямаме урок по демокрация или публична свобода, който да изнесем на Великобритания. Великата харта на свободите е стара толкова, колкото и Нотр-Дам в Париж. От друга страна, нашите революционни преживявания, от една страна, са били също така и тоталитарно отклонение. Например във Венде, хората са изпитали чрез своята плът, прометейската воля на създаването на новия човек. Целият 20-ти век повтори тази грешка. Всеки път, когато се прави опит за чисто начало, в името на желанието да създадем изкуствено един нов човек, този опит е водил до варварство. Нашите две истории са твърде различни, вашата е тази на стабилност, нашата е тази на голям разрив, който може да бъде сведен единствено до Големия терор.

Роджър Скрутън: Един гражданин на Вендее, който е за Френската революция!

Бруно Ретайо: Защото правя разлика между 1789 година и 1793 година (смее се).

Чува се и в дискурса на Макрон: добрият прогресивизъм и лошият консерватизъм. Mанихейска диалектика, твърде простовата, за да е истина

Британският консерватизъм е традиционно либерален. Как можем да бъдем и консервативни и либерални?

Роджър Скрутън: Това не е толкова трудно за нас, нашето общо право и нашите институции защитават индивида от държавата и защитават традиционните свободи. Нашите свободи не произлизат от правата на Човека и гражданина, но са заключени в съдебните и законовите процедури. За нас свободата означава, че всичко е позволено, ако не е забранено. Нашите свободи не са описани, те се възприемат като основата на един живот, смятан като нормален между хората в едно общество. Да бъдеш консервативен означава да бъдеш либерален, в добрия смисъл на думата, този на Токвил, например.

Бруно Ретайо: Клемансо обяснява, че французите сме обявили Декларарацията за правата на Човека и гражданите, за да може незабавно да вдигнем гилотината на площад Конкорд. Във Франция, след Френската революция, имаме проблем със свободата. Можем да говорим за „нещастната свобода“, ако парафразирам Ален Финкиелкрот. Левицата презира свободата, десницата често я изоставя, защото тя е етатистка. Но свободата е лекът за страната, в която 56% от богатството на хората е конфискувано от бюрократичната машина! Tя е необходима на Франция, за да не се разпадне страната. Но виждаме във всички международни класация, че тя изчезва. Пиер Манен казва, че продължителната основа на западната европейска мисъл от три века насам реално е свободата. Тя позволява на индивида да се въздигне на нивото на своето призвание като човек. Но свободата преди всичко е и изискване. Проблемът днес е, че ние се занимаваме с една извратена свобода – либерало-либертарианското възвишаване на свободата се изправя срещу автентичната свобода и изграждането на общото благо. За да се възстанови свободата, тя трябва да бъде вкоренена в антропологията, която твърди, че „не всичко е възможно“ и да приеме едни етични граници, особено, за да може пазарът да не ръководи всичко. Не всичко може да бъде комерсиализирано, освен ако индивидуалните интереси и желания не надвишават общото благо.

Роджър Скрутън: Всички консерватори притежават идеята, че свободата е нещо от голяма важност, но те трябва да бъде разграничена от „освобождаването“. Свободата без лимити и без институция е форма на анархия, на тялото и на душата. 60-те години създадоха една нова форма на анархия на битието. В нашите общества днес, институциите, които позволяват на хората да се изразяват творчески, са отхвърлени като окови, като пречка на душевния живот. Бракът, например, днес е осмислян като налагане, затвор, в който човек се поставя, но който би попречил на осъзнаването на самия себе си, докато всъщност той е точно обратното – това е начин да се запълнят вътрешните възможности, които всеки един от нас носи в себе си. Това е трудно да се изрази, когато свободите се възприемат само като негативни, като липса на контрол и ограничения.

Ако съхраняваме нещо, то не е за нас самите, то е за нашето бъдеще

Бруно Ретайо: Смятам, че продължението на тази идеология е „прогресивизмът“ на Еманюел Макрон. Макар и подмладен физически, прогресивизмът фундаментално е принцип на раздалечаването. Всеки е предприемач на своя живот. Твърде индивидуалистичен принцип – по-скоро нация start-up, отколкото хилядолетна нация. Един деконструктивен принцип. Бурдийо деконструира училището, Фуко деконстриура семейството. Прогресивизмът, от който Макрон твърди, че черпи, забравя, че ние не сме просто хора на 21-ви век, а носим със себе си наследство, култура, цивилизация.

Роджър Скрутън: Ние сме ръководени в политиката от хора, които нямат деца като Тереза Мей, като Еманюел Макрон, като Ангела Меркел. Те не мисля за своя род. Децата са защитени от нашето наследство, не от нашия малък индивидуален живот. Затова и защитаваме брака например, и наследството на общото благо. Ако съхраняваме нещо, това не е за нас самите, то е за нашето бъдеще.

Бруно Ретайо: Хана Арендт има една красива фраза, която повтаря това, което казвате: „Именно за да се запази това, което е ново и революционно във всяко дете, образование трябва да бъде консервативно. То трябва да защитава тази новост и да я въведе като нов фермент, в един вече стар свят. Диафоризусът на педагогиката на Бурдийо прави точно обратното. Като прекъсва връзката на предаване, те направиха най-неравностойното училище в западния свят, поставяйки в неизгодно положение младежите от най-скромен произход.

Роджър Скрутън, наследството на Маргарет Тачър е противоречиво. Какво бихте запазили от него?

Роджър Скрутън: Едно скорошно проучване определя Маргарет Тачър като най-популярния министър-председател след войната. Тя не беше ценена от интелигенцията – професионалистите в презрението я презираха. Но сред народа, тя беше, а и още е много популярна. Тя представи идея за нацията, от която хората имаха нужда към този момент, особено по отношение на освобождаването от синдикатите. От тази гледна точка тя беше голям патриот, а не интелектуалец. Бях благосклонен към нея, въпреки, че не ценя много догмата на свободния пазар, имам социалистическа част в мен… Мисля си, че все пак трябва да управляваме малко икономиката. Трябва да преразпределяме някакъв минимум от обществените блага с цел да спечелим лоялността на обикновените хора, това, което тя не разбираше напълно Тя разбираше перфектно, че модерната политика зависеше от социалното единствено, което се създава извън политическата арена – от приятели, религия, местни общности… Това е деликатно наследство, това е един вид организъм, който трябва да бъде уважаван, а не дирижиран. Това, тя беше разбираше напълно. Тя създаде условията, при които Великобритания успя да се възстанови от социалистическия експеримент в следвоенния период.

Бруно Ретайо: Ние нямаме същата икономическа история, нито същия социален модел. Забелязвам, че въпреки всички критики, Маргарет Тачър, беше едно определено желание за истина и смелост. В основата на кризата с жълтите жилетки, има една лъжа: казахме на французите, че могат да работят по-малко, но да печелят повече, запазвайки социалния модел. Твърде често нямаме куража да преминем през реформи. Някои вярваха, че Еманюел Макрон ще го направи. Той не го направи и едва ли ще го направи, ако вярваме на думите от неговите изказвания.

Вече не можем да използваме думите, които искаме, без да предаваме себе си. Това е истинска полиция на мисълта.

Няма ли и консерватизъм, който се състои в това да се съобразяваме с догмите, 80-те години, щастливата глобализация? Няма ли други икономически алтернативи?

Роджър Скрутън: Епохата се промени безкрайно след глобализацията на икономиката. Имахме огромен ентусиазъм и доверчивост, защото тази глобализация доведе със себе си огромната имиграция, която познаваме, както и една форма на слабост в нашите институции, които са необходими, за да поддържаме националния живот. Също така има огромен контрол и над езика – вече не можем да използваме думите, които искаме, без да предадем себе си. Това е истинска полиция на мисълта. Ако искаме да оцелеем като цивилизация, трябва да запазим националната държава – лоялността, базирана на територията, светската рамка, в която хората се идентифицират чрез обща традиция.

Иначе няма да има начин да вкореним в обществото, от което сме част, в нашата история, запазването на нашите взаимовръзки и взаимодействия чрез закони и чрез политическия процес. Имиграцията има такъв ефект навсякъде – ние започваме да го осъзнаваме, но интелектуалци искат да унищожат тази реалност, защото и те започват да го осъзнават. Идеологията на ислямолевичарството иска да подмени битката на класите и на пролетариите в нов демиургически сблъсък – ислямистите и левите са в съюз срещу Франция. Ние имаме същия проблем във Великобритания. Левите не ви представят аргументи, те ви разоръжават, като ви отнемат правото да използвате определен език, за да обрисуват определена реалност.

Бруно Редайо: „Щастливата глобализация“ е илюзия, изкована от прогресивистите. Това е една от основните грешки, които западните демокрации сътвориха след падането на комунизма. Историческа грешка на първо място – историята се повтаря като трагедия, този път с появата на ислямисткия тоталитаризъм. Това е и икономическа грешка – глобализацията без спирачки право средната ни класа по-бедна. Тя постави нашите социални системи в конкуренция, напълно несправедливо. Европейският съюз не трябва да бъде стъпало към глобализацията, той трябва да регулира и да поставя лимити. Трябва да промени подхода си: защита на  нашите граници и свобода вътре в тях, за да сложим край на фискалната и регулаторна мания във Франция. Това е и антропологична грешка – да превърнеш движението в абсолютна ценност е дехуманизираща идея. Тя препраща към това, което Стефан Цвайг е написал на Жул Ромен преди своя край: „Дърво без корен е нестабилно, приятелю“. Нуждаем се от корените си, за да измисляме, за да се проектираме.

Роджър Скрутън: И политическата коректност е начин да затвориш устата на опозицията, да избягваш разговори по темите, от които имаш страх. Модерните общества имат страх от дългосрочните ефекти на миграцията и промените. В този смисъл ние сме изкоренени. Интелектуалците не искат да дискутират, искат да демонстрират своята добродетел, без да плащат цената на това да си добродетелен.

„Щастливата глобализация“ е илюзия, изкована от прогресивистите. Това е една от основните грешки, които западните демокрации сътвориха след падането на комунизма.

Бруно Ретайо: Те се красят с перата на морала. Жак Жулиар пише, че лявата интелигенция е превърнала „Другото“ в социална форма на доброто, а „Идентичността“ в социалната форма на злото. Политическата коректност се справя много добре! Затова отговорният политик трябва да има привързаност към критичната мисъл. Тази мисловна полиция уби дебатирането. Затова и хората се бунтуват днес. Те имат чувството, че онези горе взимат решения, без да се вълнуват от техните страдания или техните предпочитания. Това е демокрация без хора.

Роджър Скрутън: И „популизмът“ се използва като обида, за да премахнеш, това което обикновени хора мислят…

Бруно Ретайо: Затова и ненавиждам прилагателното „популистки“. Предпочитам „демагогски“. Въпросът за думите е от жизненоважно значение, защото прогресивистите злоупотребяват с него, за да могат да злоупотребяват по-добре с нас. Те използват това, което Роджър Скрутън нарича „обскурна педантичност“. Какво значи „максимизация на възможностите“ на Исмаел Емилиен или „инклузивен патриотизъм“ на Еманюел Макрон? Имаме си работа с един интелектуален смог, който изтрива старите разделения между дясното и лявото, но съживява още по-противопоставящи се разделения, тези на високото и ниското, между поколенията, между социалните групи. Прогресивизмът мисли за света с невъзможни противоположности – лагерът на доброто и лагерът на злото. Това е проблем. Голямото разцепване е това на външното и вътрешното зло. Обратно на един ляв човек, който си мисли, че злото се корени в обществото, десният човек знае, че злото е вписано в човешката природа. Това трябва да ни попречи да сведем дебата до манихейски форми. Забелязвам, че за две години Франция никога не е била толкова разделена.

Роджър Скрутън: Това, което споделяме е винаги едно и също нещо, ние искаме да защитим начините, по които хората се установяват като общности. Истинският корен според Симон Вейл е този на френския патриотизъм.

Бруно Ретайо: В своята книга „Нуждата от корени“ тя ви отдава почит: „Страната, която се справя най-добре с първата вълна на германски терор, е тази, в която традицията е най-жива и най-добре запазена – Англия“.

Брекзит разделя дълбоко консерваторите. Как виждате вие появата на Брекзит партията и Найджъл Фараж?

Роджър Скрутън: Това е въпрос, който често ми задават. Има един проблем от самото начало: ние нямаме навика да организираме референдуми, да практикуваме директната демокрация. Директната демокрация при нас е рискована. Нашата представителна система дава на парламента ни ексклузивното право да решава важните въпроси. Това беше грешка на Дейвид Камерън да организира референдум, тъй като той нямаше намерение да приеме резултата от него и той не беше този, който Камерън искаше. Той напусна властта и остави страната без лидер. Така че към този момент ние сме блокирани и не знаем какво да правим. Беше грешка и да искаме споразумение с Европейския съюз, преди да напуснем, защото ЕС е построен на базата на строги правила, които не могат да бъдат подменяни с преговори. Споровете за Брекзит ще бъдат решени бързо, защото Европейския съюз няма да го бъде. Ние сме свидетели на пренареждане на разделенията, между глобалисти и локалисти. Макрон, например, е глобалист, това което френския народ не е. 

 

Левите не ви представят аргументи, те ви разоръжават, като ви отнемат правото да използвате определен език, за да опишат определена реалност.

Бруно Ретайо: Вие нямате традиция да правите референдуми. Такава има повече при нас, както е записано и в член 3 от нашата конституция. Само че ние организираме референдуми и после не уважаваме резултатите им! Както през 2005 година за Европейската конституция с договора от Лисабон или също така с проекта за летище в Нотр Дам де Ланд.

Бих искал и да припомня, че в два случая през 20-ти век, британците са пролели кръвта си за нашата свобода. Аз съжалявам, че те напускат ЕС, това е една ампутация за Европа. Нашите две страни всъщност имат големи исторически връзки. Ние имаме без съмнение най-дълголетното осъзнаване на нашето колективно съществуване и е важно да имаме дългосрочна памет за това. Ето защо Чърчил и Де Гол бяха визионери. Франция и Великобритания споделят и визията си за света, не само за Европа, поради тяхната история. По големите стратегически въпроси, трябва да има тясно сътрудничество с Великобритания. Но си мисля, че трябва да уважим решението на британците. Би било нов удар по народния суверенитет, ако се откажем от резултата от референдума. Великобритания е била в Европа преди Европейския съюз и ще остане там.

Роджър Скрутън: Съгласен съм с това, което казвате, ние сме двете единствени страни в цяла Европа, които са готови за бой. Другите нямат военна сила.

Бруно Ретайо: Мисля, че европейския идеал, беше извратен от идеолози, които представят Европейския съюз като събирателна точка на едно човечество по пътя му към обединение, на един все по-притискащ глобализъм. В този контекст, те считат, че изграждането на Европа трябва да бъде крайното усилие за преодоляване на националните държави. Те затвориха Европа  в противоречие, което е в основата на разочарованието на европейските народи. Те искаха да направят от Европа това, което никога не е била – един народ, една държава – и отхвърлят това, което тя винаги е била – голяма цивилизация. Проектът, който предложихме с Франсоа-Ксавие Белами е да се създаде връзка отново с това цивилизационно наследство, за да може да се продължи напред и да се завърнем на нашето място на световната сцена.

Роджър Скрутън: Аз съм благоприятно настроен към Брекзит, но ако вие успеете, аз ще съм първият, който да се присъедини към вас!

Отказвайки да разплете този европейски гордиев възел, Консервативната партия е застрашена от имплозия и замяна от страна на Брекзит партията. Няма ли урок, който да си изведете от това, което се случва във Великобритания за вашето политическо семейство, Бруно Ретайо?

Бруно Ретайо: Твърде е рано да си правим заключения от това, което се случва във Великобритания. Що се касае до нашето политическо семейство във Франция, аз се опитвам в моята книга да опиша една линия за дясното, което твърде често дезертира от идейните дебати и което е изтощено от сблъсъци на егота. Искам политиката преди всичко да бъде проект на нашата цивилизация, а нашата цивилизация е била в подем благодарение на крилете на свободата, запазвайки същевременно нашите корени на идентичност, защото ако не бъдем задържани от нещо, сме разнасяни от ветровете като едно падащо листо. Дясното не трябва да избира между езика на свободата и този на идентичността, защото единствено приемайки напълно тези убеждения, ще се изправи пред предизвикателството на обединението и възстановяването на нашата страна.

Роджър Скрутън: Имаме същия тип проблем и сред консерваторите във Великобритания– да изповядваш някаква идея, означава да се самоизключиш. На идеята се гледа като на инструмент на левите интелектуалци. Говоренето става невъзможно.

Бруно Ретайо: Трябва да превърнем думите на Бергсон в наше верую: „Да действаме като човек на мисълта и да мислим като човек на действието“.  

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!